Една фамилна история събира в изложба във Варна три поколения артисти
" Една фамилна история " събира в огромна експозиция три генерации актьори със свое знаково наличие в историята и в днешните дни на образните изкуства в България - Юлий Минчев, Калина Тасева, Десислава Минчева и Сандро Арабян.
Откриването е на 11 ноември от 18:00 ч. в Градската художествена изложба “Борис Георгиев ” във Варна. Експозицията ще може да бъде прегледана до 11 декември.
Изложбата ще бъде открита от изкуствоведа Румен Серафимов, който е и неин куратор.
След специфичната покана от екипа на галерията за показване на всички художници от фамилията проф. Десислава Минчева е подбрала произведения за галерия, която реди в мислите си от години насам.
Нарича я “Една фамилна история ”, тъй като със събраните от ателиета и колекционери произведения наблюдава пътя в изкуството на своите уважавани родители и на сина си, както и своето творчество.
Майка ѝ - огромната българска художничка Калина Тасева, която умря тази година на 94-годишна възраст и до последно не остави четките, е измежду уважаваните имена в нашето изобразително изкуство, приет занаятчия на исторически и патриотични сюжети, на портрети, пейзажи и натюрморти.
Баща ѝ - графикът Юлий Минчев, е показан в експозицията с произведения от разнообразни интервали в неговото творчество - от изящните тушови рисунки през линогравюрите му до нереалните графични творби. Той също рисува до последните си дни, почива през 2006 година
Самата Десислава Минчева приема продължаването на пътя на достойните си родители като своя задача. Една от първите ученици на Светлин Русев, тя се постанова през годините като превъзходен занаятчия на рисунката, живописния портрет и пейзажа, а своите умения предава на студентите от Националната художествена академия, където е професор по изобразяване.
В дните преди изложбата проф. Минчева се обръща обратно към годините и търси отговори на значими въпроси за себе си и за изкуството:
“Защо съм художник? Вече забравих отговора на този въпрос. Но повече от 50 години рисувам умишлено – значи това е най-важното за мен.Никога не ме е вълнувало дали съм съвременна или не, дали се регистрирам в променения свят или заставам отвън него. Никога не съм си пожелавала повече от това, да имам опция да върша нещата, в които имам вяра и които желая. Никога не съм се чувствала прекомерно толерирана или недооценена. Отдавна съм направила своя избор и единствено се надявам да не е бил неправилен. С Големите художници не се състезавам – преклонявам се откровено пред тях. Състезавам се единствено със себе си. Иска ми се да скачам по-високо, но… природата ми е дала толкоз. Щастлива съм, че не изгубвам интерес към света, към хората и към природата. Не се опасявам (вече) да споделям думата „ хубост “. Тя, съгласно мен, съществува – и в живота, и в изкуството. Картините, които върша, показват устрема ми към нея, дано всеки я схваща, както желае. Мисля, че тъкмо разместените пластове в живота ни, нарушената естетика и загубата на идеали ме карат още повече да изпитвам нужда да сътворявам своя идеален свят. И тъй като идеалите по хипотеза са недостижими и в случай че Господ позволи, може би ще имам oще път в гонене на нещата, които бленувам да мога да направя... един ден… нека!
Надявам се да приемeте картините ми непредубедено - тъкмо по този начин, както съм ги рисувала – без оглед на времето, в което живеем през днешния ден, без оглед на дребните и по-големите несъгласия, съпровождащи ни във всеки един миг от битието ни. Мисля, че има неща, неподвластни на социум и обстановка. Исках благодарение на натурата да основа различен, персонален, иреален свят, по-дълбок и непосредствен до архетипните понятия за човек и природа, без сюжет в същинския смисъл на думата, без ненужни детайлности – единствено това, което ме вълнува като изначална същина, обхваната от светлия воал на потъващата човечност. Понякога се усещам анахронична на времето си, само че това съм аз.
Ненавиждам фалша. Както е споделил Джером Джером: „ Честността е най-големият разкош, който човек може да си разреши. “
Аз явно съм благополучен човек, на който не му се е налагало да прави огромни взаимни отстъпки. Изисква известна мощ на характера и самообладание, само че е допустимо. Тръгнеш ли по пътя на подчинение от личното си АЗ, си изгубен. Спираш да имаш достолепие. А изкуство, съгласно мен, се прави от почтени хора. Моята теза е, че всеки би трябвало да прави това, в което същински и надълбоко има вяра, без вземане предвид с мода и правила. Откриеш ли кой си, заговориш ли на личен език - имаш късмет.
Знам какъв брой още имам да превъзмогвам и в никакъв случай няма да се успокоя. ”
Най-младият представител на семейството - синът ѝ Сандро Арабян, работи в региона на фотографията и има емфатичен интерес към улавянето на специфични, гранични моменти от човешкия живот. В изложбата виждаме негови фотоси на баба му, с която е имал доста мощна връзка, направени в последните ѝ години, измежду които е и разтърсващата фотография на нейните изнемощели към този момент ръце, които обаче не престават да държат четката.
Откриването е на 11 ноември от 18:00 ч. в Градската художествена изложба “Борис Георгиев ” във Варна. Експозицията ще може да бъде прегледана до 11 декември.
Изложбата ще бъде открита от изкуствоведа Румен Серафимов, който е и неин куратор.
След специфичната покана от екипа на галерията за показване на всички художници от фамилията проф. Десислава Минчева е подбрала произведения за галерия, която реди в мислите си от години насам.
Нарича я “Една фамилна история ”, тъй като със събраните от ателиета и колекционери произведения наблюдава пътя в изкуството на своите уважавани родители и на сина си, както и своето творчество.
Майка ѝ - огромната българска художничка Калина Тасева, която умря тази година на 94-годишна възраст и до последно не остави четките, е измежду уважаваните имена в нашето изобразително изкуство, приет занаятчия на исторически и патриотични сюжети, на портрети, пейзажи и натюрморти.
Баща ѝ - графикът Юлий Минчев, е показан в експозицията с произведения от разнообразни интервали в неговото творчество - от изящните тушови рисунки през линогравюрите му до нереалните графични творби. Той също рисува до последните си дни, почива през 2006 година
Самата Десислава Минчева приема продължаването на пътя на достойните си родители като своя задача. Една от първите ученици на Светлин Русев, тя се постанова през годините като превъзходен занаятчия на рисунката, живописния портрет и пейзажа, а своите умения предава на студентите от Националната художествена академия, където е професор по изобразяване.
В дните преди изложбата проф. Минчева се обръща обратно към годините и търси отговори на значими въпроси за себе си и за изкуството:
“Защо съм художник? Вече забравих отговора на този въпрос. Но повече от 50 години рисувам умишлено – значи това е най-важното за мен.Никога не ме е вълнувало дали съм съвременна или не, дали се регистрирам в променения свят или заставам отвън него. Никога не съм си пожелавала повече от това, да имам опция да върша нещата, в които имам вяра и които желая. Никога не съм се чувствала прекомерно толерирана или недооценена. Отдавна съм направила своя избор и единствено се надявам да не е бил неправилен. С Големите художници не се състезавам – преклонявам се откровено пред тях. Състезавам се единствено със себе си. Иска ми се да скачам по-високо, но… природата ми е дала толкоз. Щастлива съм, че не изгубвам интерес към света, към хората и към природата. Не се опасявам (вече) да споделям думата „ хубост “. Тя, съгласно мен, съществува – и в живота, и в изкуството. Картините, които върша, показват устрема ми към нея, дано всеки я схваща, както желае. Мисля, че тъкмо разместените пластове в живота ни, нарушената естетика и загубата на идеали ме карат още повече да изпитвам нужда да сътворявам своя идеален свят. И тъй като идеалите по хипотеза са недостижими и в случай че Господ позволи, може би ще имам oще път в гонене на нещата, които бленувам да мога да направя... един ден… нека!
Надявам се да приемeте картините ми непредубедено - тъкмо по този начин, както съм ги рисувала – без оглед на времето, в което живеем през днешния ден, без оглед на дребните и по-големите несъгласия, съпровождащи ни във всеки един миг от битието ни. Мисля, че има неща, неподвластни на социум и обстановка. Исках благодарение на натурата да основа различен, персонален, иреален свят, по-дълбок и непосредствен до архетипните понятия за човек и природа, без сюжет в същинския смисъл на думата, без ненужни детайлности – единствено това, което ме вълнува като изначална същина, обхваната от светлия воал на потъващата човечност. Понякога се усещам анахронична на времето си, само че това съм аз.
Ненавиждам фалша. Както е споделил Джером Джером: „ Честността е най-големият разкош, който човек може да си разреши. “
Аз явно съм благополучен човек, на който не му се е налагало да прави огромни взаимни отстъпки. Изисква известна мощ на характера и самообладание, само че е допустимо. Тръгнеш ли по пътя на подчинение от личното си АЗ, си изгубен. Спираш да имаш достолепие. А изкуство, съгласно мен, се прави от почтени хора. Моята теза е, че всеки би трябвало да прави това, в което същински и надълбоко има вяра, без вземане предвид с мода и правила. Откриеш ли кой си, заговориш ли на личен език - имаш късмет.
Знам какъв брой още имам да превъзмогвам и в никакъв случай няма да се успокоя. ”
Най-младият представител на семейството - синът ѝ Сандро Арабян, работи в региона на фотографията и има емфатичен интерес към улавянето на специфични, гранични моменти от човешкия живот. В изложбата виждаме негови фотоси на баба му, с която е имал доста мощна връзка, направени в последните ѝ години, измежду които е и разтърсващата фотография на нейните изнемощели към този момент ръце, които обаче не престават да държат четката.
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ