Речта на Стефан Стамболов след Берлинския конгрес
„ Един царски ферман, господа, преди осем години пристигна, та съедини българската нация в едно цяло под жезъла на един нравствен шеф – Екзархът. Тоя ферман начерта в това време и границите на нашето целокупно българско родно място с епархиите, които влизаха в кръга на България и ведомството на Екзархията. Тая целокупна България бе духовно-черковно наше родно място.
После пристигна една европейска интернационална конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически самостоятелни граници и призна единството на българската нация в тия граници.
Най-после пристигна Руско-турската война и Санстефанския контракт. В него както нашата Освободителка, така и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно родно място, като сътвориха в тях една политическа нова млада страна, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше благо, драго, цяло Отечество на пет части…
Защо ни разсякоха на пет къса?
За да ни създадат повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни създадат да се влачим вовеки и да прекараме един презрян, тежък народен, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем още веднъж поробени.
Разсякоха нас, млад, деятелен, цялостен с жизнеспособност народ, който в течение единствено на десетина години можа, има крепката воля и мъжество да даде за своята самостоятелност повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!
И в този момент те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подмятат! Не! Ние имаме право, ние желаеме да си останем здрави! Ние имаме право и ние желаеме да ни оставят ръцете, краката и другите елементи цели и невредими; ние желаеме да остане нашия народен организъм цялостен, неосакатен.
Дават ни независимост, а вземат здравето ни, лишават ни от опция, от изискванията за живот!
Защо ни е нам тая независимост, когато тя единствено ще ни припомня тогавашното ни здраво, крепко и витално тяло?
Да просим, да се влачим и да живеем мъченически живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще ярко, славно, както що имаме и минало ярко и славно…
Не! По-добре е, господа представители, да бъдем отново плебеи, както бяхме, само че да бъдем една нация в едно родно място, способни и витални да водим битка и да прогресираме. Ние желаеме – и би трябвало това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една самостоятелна страна, или всички пък плебеи, подвластни на Турция. Веригите на робството турско елементарно ще съкрушим, в случай че останем под тая Турция, в случай че бъдем в това състояние, в каквото ни сложи цариградската европейска конференция, в сравнение с в този момент.
Где са, господа представители, где са нашите благи градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето родно място? Где?
Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето родно място? Отцепени от нас посредством турски гарнизони…
Мъчно. Мъчно и боли…
Нека не приемем Берлинския контракт!
Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „ Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете виновността, заради която ни сечете. Но ние ви споделяме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо родно място, каквото то бе несъмнено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе основано на Сан-Стефанския контракт! “
Юли, 1878 година
“На 6 септември 1885 година е осъществен акта на Съединението и последвалата го военна и дипломатическа отбрана е може би единственото историческо събитие в новата ни история, белязано от цялостен триумф, а Стефан Стамболов е един от най-активните участници в него. ”
После пристигна една европейска интернационална конференция, в лицето на която Европа на тая черковно-духовна основа утвърди политически самостоятелни граници и призна единството на българската нация в тия граници.
Най-после пристигна Руско-турската война и Санстефанския контракт. В него както нашата Освободителка, така и самата Турция признаха тия граници на нашето целокупно родно място, като сътвориха в тях една политическа нова млада страна, наречена Българско княжество. Но в Берлин разсякоха тая България. Разсякоха това наше благо, драго, цяло Отечество на пет части…
Защо ни разсякоха на пет къса?
За да ни създадат повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни създадат да се влачим вовеки и да прекараме един презрян, тежък народен, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем още веднъж поробени.
Разсякоха нас, млад, деятелен, цялостен с жизнеспособност народ, който в течение единствено на десетина години можа, има крепката воля и мъжество да даде за своята самостоятелност повече от петдесет хиляди жертви-мъченици; нас – чийто полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи!
И в този момент те ни канят да пристъпим – не, да се довлечем до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подмятат! Не! Ние имаме право, ние желаеме да си останем здрави! Ние имаме право и ние желаеме да ни оставят ръцете, краката и другите елементи цели и невредими; ние желаеме да остане нашия народен организъм цялостен, неосакатен.
Дават ни независимост, а вземат здравето ни, лишават ни от опция, от изискванията за живот!
Защо ни е нам тая независимост, когато тя единствено ще ни припомня тогавашното ни здраво, крепко и витално тяло?
Да просим, да се влачим и да живеем мъченически живот – ний, които имаме бъдеще, бъдеще ярко, славно, както що имаме и минало ярко и славно…
Не! По-добре е, господа представители, да бъдем отново плебеи, както бяхме, само че да бъдем една нация в едно родно място, способни и витални да водим битка и да прогресираме. Ние желаеме – и би трябвало това да го кажем високо да ни чуят всички – или всички българи свободни да бъдем в една самостоятелна страна, или всички пък плебеи, подвластни на Турция. Веригите на робството турско елементарно ще съкрушим, в случай че останем под тая Турция, в случай че бъдем в това състояние, в каквото ни сложи цариградската европейска конференция, в сравнение с в този момент.
Где са, господа представители, где са нашите благи градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – дадени на сърбите… Где е Тулча и Добруджа? – дадени на Румъния… Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето родно място? Где?
Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето родно място? Отцепени от нас посредством турски гарнизони…
Мъчно. Мъчно и боли…
Нека не приемем Берлинския контракт!
Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „ Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете виновността, заради която ни сечете. Но ние ви споделяме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо родно място, каквото то бе несъмнено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе основано на Сан-Стефанския контракт! “
Юли, 1878 година
“На 6 септември 1885 година е осъществен акта на Съединението и последвалата го военна и дипломатическа отбрана е може би единственото историческо събитие в новата ни история, белязано от цялостен триумф, а Стефан Стамболов е един от най-активните участници в него. ”
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ