Разказ от Родопите: Пиши, че съм умряла и го прати на сина ми, да дойде да го видя още веднъж
Един стихотворец е споделил, че най-голямата злополука е по едно и също време да си остарял, болен и безпаричен. Именно този случай визира българското село. Тази същинска преживелица разкрива всичко, което се случва в нашата блага татковина, написа girl.bg.
„ Един уикенд бях отишъл в Звъника, че ми е в региона, който прислугвам и от дълго време не бях ходил. От селото ме посрещна една жена, която изглеждаше ужасно: полусляпа, остаряла, цялата изпокъсана, цялата надраскана от тръните, оръфана. Приближи се напълно близо с несигурни стъпки, опирайки се на своята крива пръчка, ме загледа дълго без да каже дума, като че не може да провярва, дали ме вижда в действителност, внезапно пита: „ Ти добър човек ли си? “
Казах ѝ кой съм. „ Заклевам те в Бог, напиши в едно писмо,че съм умряла! “ Не разбирах какво ми споделя, все си мислех, че неправилно се е изразила, че е желала да каже нещо друго и запитвам: „ Искаш да пиша, че си болна? “ „ Не бе, сине! Напиши, че съм умряла, апелирам те от все сърце! “ „ Бабо, мога единствено да пиша, че си болна, друго нямам право да пиша “ „ Нищо, апелирам, пиши, че съм умряла и го прати на сина ми, да пристигна да го видя още един път, преди да умра. “
Разбрах, че е пропътувала пешком четири километра към тръни, полусляпа и стигнала до обезлюденото селце от прилежащата махала, да дири помощ, някой да напише писмо на сина ѝ. Лицето и ръцете й кървяха. Разбирам, тежестта й, нейната молба бе последното ѝ смъртно предпочитание! Стресиращо ми действаше нейният външен тип, а молбата й ме вледени! Разбирах я, само че не можех да оказа помощ.
„ Бабо, ще пиша, че си тежко болна, на умиране, изпрати на сина си, той сигурно ще пристигна! “ „ Нищо няма да помогне, единствено напиши, че съм умряла, апелирам те и се помоли! “ Обяснявам, че няма да мога да го напиша. Тръгна си … плачеше без глас, не съм сигурен, че се е върнала у дома…
Дълго време не се съм бил по тези места. Нищо по-тъжно не съм преживявал. Аз съм бил и на погребения. Те са празненство спрямо безкрайната горест на немощната, остаряла и сляпа майка. Ще минете през цели села, а няма да чуете джафкания на кучета. Никой не пази с кучета, тъй като нямат какво да пазят, а и нямат с какво да ги хранят, или в селото към този момент няма хора, или кучета. Често има единствено пилета.
Лисиците и вълците измежду бял ден се разхождат из селото и без боязън следят старците, като че ревизират какъв брой им е останало от живота. И денем лисиците взимат пилета. Сърните съвсем са се опитомили, можете да ги видите по какъв начин всеки ден пасат край нечия къща. Ето, това е единствено част от нещастието на българското село.
Тази покруса никой не я вижда и на никого не му пука за нея. Някой ще каже, че пресилвам. Напротив, това е единствено дребна част от истината, а голяма част от нея не е вижда. Българското село е сцена на персонални нещастия. Който избави българското село, ще избави и България.
