Самодива къща не храни
Eдин пастир, млад и още неженен, пасял един път стадото си на поляна, цялата заобиколена от гора. Момъкът свирел с кавала си и обикалял овцете, та да се напасат по-хубаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода. През гората наоколо течала река и той подкарал овцете натам. Като наближил брега, видял, че в реката се къпели три моми, толкоз красиви, че не бил виждал такива моми до момента. Овчарят се спрял да ги погледа, а те не го виждали – къпели се, плискали се, смеели се и си играели във водата. Останали очите на овчаря в тези моми. Той полека-лека се примъкнал и взел ризите им да не могат да си отидат. Добре, но тъкмо като ги взел и рекъл да се скрие, те го видели и почнали да му викат да им остави ризите.
– Няма да ви ги върна, каквото и да извършите – рекъл овчарят. – Ще ви върна облеклата, единствено в случай че някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай в този момент облеклата да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще забележим.
– Ако ви дам облеклата, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, до момента в който някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.
Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е друг от този на вашите дами. Дай ни облеклата и различен път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, само че не имах вяра, че сте толкоз красиви. Сега като ви видях, желая една от вас за жена.
Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с положително, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш облеклата, ние ще се облечем и ще излезем от реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, до момента в който си жив.
Овчарят толкоз харесал момите, та даже и не помислил да се откаже от облога. Той незабавно им върнал облеклата и почнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят единствено ги изгледал, станало му доста мъчително, само че нямало какво да направи. Подбрал си овцете и през целия ден ходел замислен.
На другия ден откарал овцете на същото място и бавно се проврял сред дърветата. Видял във водата единствено една от момите. Той се промъкнал, взел облеклата й и почнал да свири с кавала си.
– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, даже да дойдат всички самодиви. Аз доста те харесах за жена, а и не съм неприятен човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.
Овчарят взел дрехата й и си отишъл вкъщи. Казал на майка си да му даде най-хубавата си одеждa, тъй като си е намерил булка и желае да я премени като за женитба. Майка му незабавно отворила раклата, извадила най-хубавите си облекла и почнала да шета в къщата, с цел да се подготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от наслада къде е намерил булка.
Овчарят отнесъл майчините си облекла на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с тил да може тя да излезе и да се облече. После почнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и почнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, в никакъв случай не ми давай моите облекла.
– Аз още в този момент ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – дано ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш облеклата ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – дала отговор самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.
Овчарят се позамислил къде да ги скрие, след това хванал момата за ръка и я отвел у дома. Като я видяла майката, не могла да продума от изненада – толкоз красива госпожица не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като талази по гърба й. Като влезнала момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях към този момент нямало по-честити. След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него облеклата на самодивата, взел ключа и постоянно го носел със себе си.
Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да радостни къщата.
Овчарят незабавно сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – но по този начин засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум отново рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, но едвам едва пристъпвала, като че ли била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел по какъв начин тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си облекла, дамата почнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й като че ли не докосвали земята. Другите дами, които играли с нея, капнали от отмалялост, а тя продължавала. Като към този момент се поуморила, отишла, прегърнала детето си и изхвърчала с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал на открито.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти споделих, в случай че искаш да не се разделяме, в никакъв случай да не ми даваш предходните облекла.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен към този момент няма живот! Ще потегли да диря самодивското царство.
Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на огромна планина. Тръгнал нагоре сред скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята голяма птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на независимост. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и отново се спуснал, та кацнал при овчаря:
– Благодаря ти, дребосъче, че ме освободи! Ако не беше ти, тази вечер ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят единствено диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, с цел да си върне дамата и детето.
– Вземи това перо! – споделил орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако в миналото ти дотрябвам, духни през него и аз, даже накрай земя да съм, незабавно ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и отново тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до барака от преплетени клони. Пред нея една бабичка се мъчела да си нацепи дърва, само че не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят по този начин дърва, бабо – споделил овчарят.
– Ами по какъв начин, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.
Овчарят доближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била елементарна жена, а магьосница. Пръстите й били като корени, крепко стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че за какво ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е фея – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и показала към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята барака. Ще те пусна да минеш, само че единствено в случай че попасеш коня ми. Внимавай, той е доста избухлив. Ако го изгубиш, цялостен живот ще ми слугуваш.
Овчарят се съгласил, видяло му се елементарно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се трансформирал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, само че се сетил за подареното му перо. Извадил го, духнал през него и царят на орлите дохвърчал над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се трансформира в златен орел и отлетя над планината. Ако не го върна на вещицата, цялостен живот ще й слугувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се трансформирал още веднъж в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – споделил орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те води при жена ти и детето.
Вещицата доста се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби индивида с ловкост, само че той внезапно яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.
Там всички самодиви играели хоро, единствено една стояла настрани и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и още веднъж полетели. Самодивите се разгневили ужасно и литнали да го погубят.
Жребецът споделил:
– Чувам по вятъра, че самодивите по-късно ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш надзирател, а пък дамата и детето ще трансформира
в две дини. Като долетят самодивите да ти желаят дините, колкото и да упорстват, няма да им даваш огромната любеница, а единствено дребната. Те няма да създадат неприятно на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко дохвърчали самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само дребната давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си дребната, а на нас дай огромната. Виж какъв брой сме доста – да опитаме най-малко по едно парче.
Пазачът отново отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, трансфорат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от дребната и едно от огромната и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал още веднъж облика си, а двете семки се трансформирали на жена и дете. Прибрали се у дома и самодивата повече не бягала, тъй като била обикнала мъжа си и желала да живее като земна жена.
– Няма да ви ги върна, каквото и да извършите – рекъл овчарят. – Ще ви върна облеклата, единствено в случай че някоя от вас се омъжи за мен.
– Как да се омъжи някоя за теб, като нито те знаем, нито те познаваме – отвърнали момите. – Ти ни дай в този момент облеклата да се облечем. Като излезем, ти ще си избереш някоя от нас, пък тогава ще забележим.
– Ако ви дам облеклата, вие ще избягате – рекъл овчарят. – Няма да ви върна ризите, до момента в който някоя от вас не се съгласи да ми стане жена.
Тогава една от момите извикала:
– Слушай, овчарко! Ние не сме моми като другите, ние сме самодиви. Ние нито къща редим, нито деца гледаме. Нашият живот е друг от този на вашите дами. Дай ни облеклата и различен път не идвай тук. Ти не си ли чул, че това място е самодивско?
– Чувал съм, че това място е самодивско, слушал съм и за вас, само че не имах вяра, че сте толкоз красиви. Сега като ви видях, желая една от вас за жена.
Средната мома рекла:
– Ако искаш да се разберем с положително, хайде да се обзаложим. Ти ще ни дадеш облеклата, ние ще се облечем и ще излезем от реката. Ти ще засвириш с кавала, а ние ще играем. Ако ти ни надсвириш, ще вземеш за жена, която си избереш от нас. Ако ние те надиграем, ще те вземем с нас в гората и ще ни свириш, до момента в който си жив.
Овчарят толкоз харесал момите, та даже и не помислил да се откаже от облога. Той незабавно им върнал облеклата и почнал да си наглася кавала за свирене. Но момите щом се облекли, литнали – нали самодивите имат крила и летят като птиците. Овчарят единствено ги изгледал, станало му доста мъчително, само че нямало какво да направи. Подбрал си овцете и през целия ден ходел замислен.
На другия ден откарал овцете на същото място и бавно се проврял сред дърветата. Видял във водата единствено една от момите. Той се промъкнал, взел облеклата й и почнал да свири с кавала си.
– Моля те, дай ми ризата да се облека – рекла самодивата.
– Няма да я дам – отвърнал овчарят – Искам да се омъжиш за мен.
– Не ме вземай за жена – рекла самодивата. – Ние не се грижим за дом и деца не гледаме. Пусни ме да си отида при сестрите.
– Няма да те пусна, даже да дойдат всички самодиви. Аз доста те харесах за жена, а и не съм неприятен човек.
– Добре – отвърнала самодивата. – Ако ме надсвириш, ще се омъжа за теб.
Овчарят взел дрехата й и си отишъл вкъщи. Казал на майка си да му даде най-хубавата си одеждa, тъй като си е намерил булка и желае да я премени като за женитба. Майка му незабавно отворила раклата, извадила най-хубавите си облекла и почнала да шета в къщата, с цел да се подготви за посрещането на снахата. Даже и не попитала от наслада къде е намерил булка.
Овчарят отнесъл майчините си облекла на самодивата, оставил ги на брега на реката и се обърнал с тил да може тя да излезе и да се облече. После почнал да свири с кавала си. Самодивата се облякла и почнала да играе. Овчарят свирил, тя играла. Играла целия ден и чак вечерта, когато изгрял Месецът, се уморила и рекла на овчаря:
– Ти ме надсвири и аз ще стана твоя жена. Ако искаш да не се разделяме, в никакъв случай не ми давай моите облекла.
– Аз още в този момент ще ги хвърля в реката – зарадвал се овчарят, – дано ги отнесе в морето.
– Ако пуснеш облеклата ми във водата, моите сестри ще ги намерят и ще ми ги донесат – дала отговор самодивата.
– Тогава ще ги закопая някъде на скришно място и ти няма да знаеш къде са – рекъл овчарят.
– Ако ги закопаеш – отвърнала самодивата, – аз ще умра. Ние, самодивите, не обичаме черната земя. На нас ни дай вода, гора, трева и небе. Земята за нас е гроб, тя нито ни храни, нито ни пои.
Овчарят се позамислил къде да ги скрие, след това хванал момата за ръка и я отвел у дома. Като я видяла майката, не могла да продума от изненада – толкоз красива госпожица не била виждала. Самодивата била стройна, висока, с бяло лице и черни очи, с дълга руса коса която се спускала като талази по гърба й. Като влезнала момата, цялата къща светнала. Радвала се свекървата, радвало се момчето, от тях към този момент нямало по-честити. След сватбата овчарят сковал един сандък, скрил в него облеклата на самодивата, взел ключа и постоянно го носел със себе си.
Изминала година и самодивата родила дете. Извикали кума да го кръсти както му е ред. Дошъл кумът, кръстили детето, седнали гостите на трапе¬зата, хапнали, пийнали, запели и заиграли. Кумът рекъл:
– Я, кумец, я вземи да посвириш с кавала си – да се метне синът ти на тебе – да умее да свири и да радостни къщата.
Овчарят незабавно сглобил кавала и засвирил – нали думата на кума на две не става – но по този начин засвирил, че всички наскачали и заиграли. Развеселеният кум отново рекъл:
– Я, кумице, я вземи да поиграеш и ти, нали първо дете кръщаваш. Да се метне синът на майка си – да играе хоро като нея.
Невестата станала, но едвам едва пристъпвала, като че ли била болна. Погледнал я овчарят, пък му домъчняло за нея. Той знаел по какъв начин тя можела да играе, нали я видял край реката. Овчарят станал, отворил сандъка и извадил самодивската риза. Като се облякла в своите си облекла, дамата почнала да играе самодивско хоро. Тя кършила снага, виела ръце, краката й като че ли не докосвали земята. Другите дами, които играли с нея, капнали от отмалялост, а тя продължавала. Като към този момент се поуморила, отишла, прегърнала детето си и изхвърчала с него през отворения прозорец. Овчарят хвърлил кавала и изтичал на открито.
– Върни се! – викал той. – Къде отиваш?
Самодивата се извила във въздуха и прелетяла над двора.
– Връщам се в самодивското царство. Аз нали ти споделих, в случай че искаш да не се разделяме, в никакъв случай да не ми даваш предходните облекла.
Отлетяла самодивата в планината, а овчарят, останал без жена и без дете, рекъл на майка си:
– За мен към този момент няма живот! Ще потегли да диря самодивското царство.
Излязъл от селото, вървял, вървял, навлязъл в гъста гора, прекосил я и стигнал до подножието на огромна планина. Тръгнал нагоре сред скалите и по едно време видял, че в плетена мрежа се мята голяма птица. Ловци заложили капан и в него се хванал царят на орлите. Овчарят съжалил пленника, прерязал мрежата и го пуснал на независимост. Орелът се издигнал високо, описал кръг в небето и отново се спуснал, та кацнал при овчаря:
– Благодаря ти, дребосъче, че ме освободи! Ако не беше ти, тази вечер ловците щяха да ме убият. Къде си тръгнал по тези чукари, където бродят единствено диви зверове?
Овчарят отвърнал, че търси самодивското царство, с цел да си върне дамата и детето.
– Вземи това перо! – споделил орелът и изкубнал едно от крилото си.
– Ако в миналото ти дотрябвам, духни през него и аз, даже накрай земя да съм, незабавно ще долетя при теб.
Овчарят скрил перото в пазвата си и отново тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до барака от преплетени клони. Пред нея една бабичка се мъчела да си нацепи дърва, само че не удряла с острото на брадвата, ами с тъпото.
– Не се цепят по този начин дърва, бабо – споделил овчарят.
– Ами по какъв начин, юначе? – попитала старицата – Ела ми покажи.
Овчарят доближил, а бабата го сграбчила за ръката. Тя не била елементарна жена, а магьосница. Пръстите й били като корени, крепко стиснали овчаря за китката и колкото и да се мъчел, той не могъл да се освободи.
– Накъде си тръгнал, юначе? – попитала вещицата.
Овчарят отвърнал, че е тръгнал да търси самодивското царство.
– А че за какво ти е това царство? – попитала тя.
– Защото жена ми е фея – отвърнал овчарят.
Като чула това, бабата го пуснала и показала към колибата си.
– Входът към самодивското царство е в моята барака. Ще те пусна да минеш, само че единствено в случай че попасеш коня ми. Внимавай, той е доста избухлив. Ако го изгубиш, цялостен живот ще ми слугуваш.
Овчарят се съгласил, видяло му се елементарно да пасе кон.
На другия ден бабата му извела един златен жребец и овчарят го отвел на паша. Щом излезли на поляната, конят се трансформирал в зла¬тен орел, разперил криле и отлетял в планината. Овчарят се смаял какво да прави, само че се сетил за подареното му перо. Извадил го, духнал през него и царят на орлите дохвърчал над главата му.
– Помогни ми, орльо! – извикал овчарят. – Помогни ми да намеря златния жребец, който се трансформира в златен орел и отлетя над планината. Ако не го върна на вещицата, цялостен живот ще й слугувам. Царят на орлите размахал криле и се издигнал високо, високо в небето, под самия Месец. Оттам огледал всички планини – над един връх видял да блестят златни крила. Спуснал се като къмък върху него от висините, сграбчил го в ноктите си и го отнесъл при овчаря. Щом докоснал земята, златният орел се трансформирал още веднъж в жребец и овчарят го хванал за гривата.
– Като го отведеш при вещицата, не й го давай – споделил орелът, – а го яхни и го удари с пръчка. Той ще те води при жена ти и детето.
Вещицата доста се ядосала, като видяла, че овчарят води златния кон. Решила да погуби индивида с ловкост, само че той внезапно яхнал коня, шибнал го с една пръчка – конят разперил златни криле и хвръкнал в небето. Отвел го право в самодивското царство.
Там всички самодиви играели хоро, единствено една стояла настрани и държала малко дете на ръце. Юнакът познал жена си, метнал я на коня зад себе си и още веднъж полетели. Самодивите се разгневили ужасно и литнали да го погубят.
Жребецът споделил:
– Чувам по вятъра, че самодивите по-късно ще ни настигнат.
Ще се спуснем на земята и ще слезете от гърба ми. Аз ще се преправя на градина, ти ще станеш надзирател, а пък дамата и детето ще трансформира
в две дини. Като долетят самодивите да ти желаят дините, колкото и да упорстват, няма да им даваш огромната любеница, а единствено дребната. Те няма да създадат неприятно на самодивско дете.
Кацнали на земята. След малко дохвърчали самодивите – разлютени, зли, стрелкали с очи нагоре-надолу къде се е изгубил златният кон. Видели градината и поискали двете дини.
– Само дребната давам – отвърнал пазачът. – Голямата е за мене.
– Е, остави си дребната, а на нас дай огромната. Виж какъв брой сме доста – да опитаме най-малко по едно парче.
Пазачът отново отказал, тогава самодивите откъснали и двете дини. Златният жребец, трансфорат на градина, прошушнал на овчаря:
– Вземи две семенца от двете дини и ги скрий в пазвата си!
И овчарят, без да го видят самодивите, взел две семенца – едно от дребната и едно от огромната и ги скрил в пазвата си. Самодивите, като изяли дините, събрали всички семки и си отишли. Тогава златният жребец възвърнал още веднъж облика си, а двете семки се трансформирали на жена и дете. Прибрали се у дома и самодивата повече не бягала, тъй като била обикнала мъжа си и желала да живее като земна жена.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ