Един от най-ужасяващите мотиви, които Мишел Уелбек разглежда в своя

Един от най-ужасяващите претекстове, които Мишел Уелбек преглежда в своя все по-актуален разказ „ Подчинение “, е обвързван с нормализацията на тероризма и ислямизацията, с медийното заглушаване на гърмежите, с последователното „ привикване “ с хаоса, насилието и екстремизма. Последните седмици в Европа като че ли преразказват някоя от главите на „ Подчинение “. Едва няколко дни изминаха от следващия терористичен атентат на следващия „ емигрант “ от Близкия изток, а мейнстрийм медиите и политиците към този момент се вършат, че такова нещо като че ли не е имало. Да им напомним - 32-годишния Емад ал Суилмин, евентуално роден в Ирак, се взриви със самоделна бомба до централната акушеро-гинекологична болница в центъра на британския град Ливърпул, в близост  до катедралата. И то в деня на респект към починалите във войните, когато на това място се бяха събрали стотици хора. Според някои от първите репортажи единственото нещо сред потърсилия и намерил „ леговище “ на Запад  Емад ал Суилмин и всеобщото кръвопролитие, което е възнамерявал в Ливърпул, е бил водачът на такси Дейвид Пери. Той возил „ бежанеца “ в колата си, само че се усетил, че нещо не е наред, заключил го вътре, откакто спрял пред болничното заведение и избягал от автомобила малко преди той да се взриви. По-късно брачната половинка на Пери смекчи тази версия и сподели, че той е същински късметлия да се измъкне жив и единствено с леки пострадвания. Разказът за локалния воин, който предотвратява голям брой жертви на следващия ислямски терористичен атентат на следващия „ емигрант “ е тъкмо противоположното на формалния медиен и политически разказ в Западния свят. В паралелната демократична действителност точно белите мъже от работническата класа са въплъщение на заплахата и злото, а „ бежанците “ са носители на дайвъристи добротата. Филми, сериали, книги, реклами, речи и журналистически мнения непрекъснато натрапват облика на неприятния локален европеец или англичанин, който гледа с предубеждения на почтените мигранти и се отнася неприятно с тях. Таксиметровият водач бе разгласен за воин точно тъй като се е усетил, че се готви атентат и е работил в точния момент. Но това – в случай че е правилно – е в цялостно несъгласие с непрекъснатите апели да не се подхожда съмнително към хора, които наподобяват на „ бежанци “ от Близкия изток или Африка. В Съединени американски щати пък даже имаше акция белите дами да спрат да викат полиция за чернокожи млади мъже, даже в случай че това значи да станат жертви на нахлуване, грабеж, а и по-лошо... С други думи отново имаме типичен образец на конфликт сред действителността и описа за действителността. Но да се върнем на „ Подчинение “-то. Терорът в Ливърпул се случва седмици, откакто различен ислямски екстремист намушка до гибел английски депутат в черква, по време на среща с гласоподавателите му. Интересът на демократичните медии и организации, които преобладават обществения диалог във Англия и Европа, спадна внезапно с излизането на елементи от ужасното закононарушение. Ако по някаква фантастична случайност се беше случило противоположното – бял причинител убива политик от малцинствата измежду бял ден – всички значими институции щяха да нагнетяват напрежение и да помпат боязън и ненавист в публичния организъм, до момента в който не се стигнеше до изгорени квартали и градове, и избити в хаоса почтени. Щеше да има апели за протести, разрушение на „ расистка “ частна благосъстоятелност, унищожаване на исторически скулптури и пренаписване на закони. Месеци наред всички публични говорещи глави щяха непрекъснато да издават крайни присъди против самата природа и просвета на болшинствата в западните страни. Но в този момент ставаме очевидци на нещо, което може да бъде разказано като „ демократична амнезия “. Терорът е тривиализиран, интервенцията е за нормализация. Садик Кан отписа едно такова кръвопролитие с думите, че „ това е неизменима част от живота в огромния град “, само че по-късно, към този момент поради Джордж Флойд, стартира огромни дейности по унищожаване и „ изчегъртване “ на историческото завещание на поверения му от зомбирани гласоподаватели Лондон. Тази характерна и строго селективна амнезия застигна и други терористични офанзиви в разнообразни европейски страни като Норвегия, Швеция и Германия  от последните седмици и месеци. Колкото по-често някой „ емигрант “, „ швед или германец със сомалийски генезис “, или различен представител на предпазена група, атакува хора с мачете или лък, толкоз по-бързо виновните за всеобщата миграция пропагандисти получават проблеми с паметта. Този модел е тук, с цел да остане. Заклан народен представител в черква, обезглавен поради карикатури преподавател или взривена до болница за родилки бомба?  Неутрално отразяване и бързо забравяне. Оскърбена в метрото активистка с хиджаб, обичайната африканска прическа или почувствал се дискриминиран от хотелските условия „ емигрант “? Нонстоп истерично медийно покритие и апели за непрекъснати митинги. Лошата памет и „ свикването “ ще се редуват с рисково въображение и параноична обществена интензивност. *** Владислав Апостолов е създател и публицист с дълготраен опит в печатни и електронни медии. Културен редактор във вестник “Труд ”. Коментатор в bTV и БНР