Анализ: Единствената клинична пътека за палиативни грижи е за онкологично болни. Липсват критерии за палиативен пациент
Един от белезите на модерните общества е уважението към живота и достолепието на всеки човек до последния му ден. През XXI век никой не би трябвало да умира в болежка, а всяко семейство чака да получи съответна поддръжка, когато непосредствен се сблъска с неизлечима болест. Въпреки това палиативните и дълготрайните грижи в България остават едва развити и недостъпни. Парадоксът е явен: страната разполага с десетки слабонатоварени лечебни заведения (повечето – общински), само че съвсем няма функциониращи приюти и центрове за дълготрайна грижа. Вместо да употребяват тези запаси, голям брой пациенти не престават да заемат болнични кревати, а фамилиите заплащат висока цена – безусловно и преносно. Това излиза наяве от седмичния бюлетин на Институт за пазарна стопанска система.
Палиативната грижа е характерен сегмент от опазването на здравето, който цели да обезпечи почтено и допустимо най-хубаво качество на живот на хората с нелечими болести. В България правото на палиативна здравна помощ е записано в Закона за здравето – пациентите с нелечими заболявания с неподходяща прогноза имат право на медицински наблюдения, здравни грижи за облекчение на болката и морална поддръжка, която може да се реализира от персоналния доктор, лечебни заведения или приюти. Целта е да се поддържа качеството на живот посредством понижаване или премахване на деянията на заболяването и неподходящите психически и обществени резултати.,Законът за лечебните заведения‘ дефинира приюта като лечебно заведение, в което медицински и други експерти реализират палиативни грижи за терминално заболели пациенти. В реалност обаче системата е доста едва развита – финансира се съвсем напълно посредством клинична пътека № 253, предопределена само за онкоболни пациенти, приютите са дребен брой и съществуват редица ограничавания при даването на подобен вид грижи.
В проучването си,,Достъп до палиативни грижи в Европейския съюз‘‘ Александра Карамитева прави съпоставяне сред даването на палиативни грижи в 11 европейски страни. Проучването открива, че във всяка от тях палиативните грижи са народен приоритет и се финансират с обществени средства – посредством наложително здравно обезпечаване, посредством държавния бюджет за сметка на общите данъчни доходи или композиция от двете. В прегледаните страни (с изключение на България) палиативната помощ не е лимитирана единствено до онкологични пациенти ; тя обгръща хора с разнообразни неизлечими заболявания като сърдечно‑съдови, неврологични, белодробни болести и други
Ключовите образци демонстрират многообразие от модели, само че общи трендове:
- В Полша палиативната и хосписната грижа е част от пакета на Националния здравен фонд и от 2024 г. разноските за тези услуги са неограничени.
- Хърватия провежда три равнища на грижа – обща палиативна грижа от фамилни лекари, профилирани мобилни екипи и хосписни звена; всяко от тях финансира от националната каса.
- Германия развива стационарни и мобилни екипи, а законът от 2015 г. подтиква разширението на приютите. Задължителната здравна осигуровка покрива 95 % от разноските.
- Други страни (Литва, Латвия, Люксембург) дават палиативни грижи в лечебни заведения, дневни центрове или вкъщи, като финансирането е обществено и пациентите не доплащат.
По отношение на България авторката отбелязва, че изоставаме съществено заради това, че единствената клинична пътека за палиативни грижи е предвидена единствено за онкологично заболели , а неналичието на нормативни критерии за " палиативен пациент “ блокира други приюти да дават услуги.
Изследването на Боряна Борисова и Здравко Карамитев –,,Потребност от въвеждане на интегрирани здравно-социални услуги в хосписите‘‘ пък проучва положението на приютите у нас и потребността от консолидиране на здравните и обществените услуги. Авторите установяват, че липсва публичен запас за хосписните грижи , а 95 % от шефовете и половината от медицинските експерти считат това за предпочитан проблем. Хосписите би трябвало да работят като " буфер “ сред здравната и обществената система, само че без държавна поддръжка и обществено финансиране това е невероятно.
Проучването обгръща 603 респонденти от 22 приюта. Резултатите демонстрират, че всички приюти обезпечават сестрински грижи и 96,6 % – лекарски грижи, само че има изострен дефицит на средства, личен състав и образование. Половината от медиците желаят държавно финансиране, 42 % упорстват за повече личен състав, а една трета показват проблеми с документите и ниското възнаграждение. Над половината от личния състав не е минал профилиран курс по палиативна медицина.
Проблемите с приютите, палиативната и дълготрайната грижа към този момент са тематика на полемики в публичното пространство, само че не се подхващат основни ограничения за тяхното разрешаване. Поредна илюстрация са статистическите данни, съгласно които България е водач в Европейски Съюз по брой на болничните кревати по отношение на популацията през 2023 година, а броят на леглата за дълготрайна грижа е покрай нулата.
Застаряването на популацията, високата смъртност от хронични болести и продължаващите демографски промени усилват потребността както от палиативни, по този начин и от дълготрайни грижи. Липсата на съответна система води до свръххоспитализация в лечебни заведения за интензивно лекуване, неефективно потребление на запаси и обилни частни разноски. Политики, ориентирани към насърчаване на интегрирани здравносоциални услуги и потребление на съществуващи ресурсни потенциали могат да трансформират картината и да понижат тежестта върху хората, занимаващи се с всевъзможен вид грижа.
Палиативната грижа е характерен сегмент от опазването на здравето, който цели да обезпечи почтено и допустимо най-хубаво качество на живот на хората с нелечими болести. В България правото на палиативна здравна помощ е записано в Закона за здравето – пациентите с нелечими заболявания с неподходяща прогноза имат право на медицински наблюдения, здравни грижи за облекчение на болката и морална поддръжка, която може да се реализира от персоналния доктор, лечебни заведения или приюти. Целта е да се поддържа качеството на живот посредством понижаване или премахване на деянията на заболяването и неподходящите психически и обществени резултати.,Законът за лечебните заведения‘ дефинира приюта като лечебно заведение, в което медицински и други експерти реализират палиативни грижи за терминално заболели пациенти. В реалност обаче системата е доста едва развита – финансира се съвсем напълно посредством клинична пътека № 253, предопределена само за онкоболни пациенти, приютите са дребен брой и съществуват редица ограничавания при даването на подобен вид грижи.
В проучването си,,Достъп до палиативни грижи в Европейския съюз‘‘ Александра Карамитева прави съпоставяне сред даването на палиативни грижи в 11 европейски страни. Проучването открива, че във всяка от тях палиативните грижи са народен приоритет и се финансират с обществени средства – посредством наложително здравно обезпечаване, посредством държавния бюджет за сметка на общите данъчни доходи или композиция от двете. В прегледаните страни (с изключение на България) палиативната помощ не е лимитирана единствено до онкологични пациенти ; тя обгръща хора с разнообразни неизлечими заболявания като сърдечно‑съдови, неврологични, белодробни болести и други
Ключовите образци демонстрират многообразие от модели, само че общи трендове:
- В Полша палиативната и хосписната грижа е част от пакета на Националния здравен фонд и от 2024 г. разноските за тези услуги са неограничени.
- Хърватия провежда три равнища на грижа – обща палиативна грижа от фамилни лекари, профилирани мобилни екипи и хосписни звена; всяко от тях финансира от националната каса.
- Германия развива стационарни и мобилни екипи, а законът от 2015 г. подтиква разширението на приютите. Задължителната здравна осигуровка покрива 95 % от разноските.
- Други страни (Литва, Латвия, Люксембург) дават палиативни грижи в лечебни заведения, дневни центрове или вкъщи, като финансирането е обществено и пациентите не доплащат.
По отношение на България авторката отбелязва, че изоставаме съществено заради това, че единствената клинична пътека за палиативни грижи е предвидена единствено за онкологично заболели , а неналичието на нормативни критерии за " палиативен пациент “ блокира други приюти да дават услуги.
Изследването на Боряна Борисова и Здравко Карамитев –,,Потребност от въвеждане на интегрирани здравно-социални услуги в хосписите‘‘ пък проучва положението на приютите у нас и потребността от консолидиране на здравните и обществените услуги. Авторите установяват, че липсва публичен запас за хосписните грижи , а 95 % от шефовете и половината от медицинските експерти считат това за предпочитан проблем. Хосписите би трябвало да работят като " буфер “ сред здравната и обществената система, само че без държавна поддръжка и обществено финансиране това е невероятно.
Проучването обгръща 603 респонденти от 22 приюта. Резултатите демонстрират, че всички приюти обезпечават сестрински грижи и 96,6 % – лекарски грижи, само че има изострен дефицит на средства, личен състав и образование. Половината от медиците желаят държавно финансиране, 42 % упорстват за повече личен състав, а една трета показват проблеми с документите и ниското възнаграждение. Над половината от личния състав не е минал профилиран курс по палиативна медицина.
Проблемите с приютите, палиативната и дълготрайната грижа към този момент са тематика на полемики в публичното пространство, само че не се подхващат основни ограничения за тяхното разрешаване. Поредна илюстрация са статистическите данни, съгласно които България е водач в Европейски Съюз по брой на болничните кревати по отношение на популацията през 2023 година, а броят на леглата за дълготрайна грижа е покрай нулата.
Застаряването на популацията, високата смъртност от хронични болести и продължаващите демографски промени усилват потребността както от палиативни, по този начин и от дълготрайни грижи. Липсата на съответна система води до свръххоспитализация в лечебни заведения за интензивно лекуване, неефективно потребление на запаси и обилни частни разноски. Политики, ориентирани към насърчаване на интегрирани здравносоциални услуги и потребление на съществуващи ресурсни потенциали могат да трансформират картината и да понижат тежестта върху хората, занимаващи се с всевъзможен вид грижа.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ