Един мъж, скромен и тих, стои опрян на рамката на

Един мъж, непретенциозен и спокоен, стои опрян на рамката на едно прозорче при портиера на Народния спектакъл. Гледа на открито. Мълчалив е. Наблизо виси заповед, която не разрешава влизането на външни лица.

Този човек е огромният артист Васил Кирков, който е прекарал целия си живот таман в театъра. Неговото име е легенда. За майсторството му на сцената приказва по това време цяла София. Превъплащавал се е във Фердинанд от „ Коварство и обич “ на Шилер, Карл Моор от „ Разбойници “ на Шилер, доктор Астров от „ Вуйчо Ваньо “ на Чехов, Васка Пепел от „ На дъното “ и Нил от „ Еснафи “ на Максим Горки, Иван – Александър от „ Към бездна “ на Вазов и още доста функции. Незабравима е и тази на Хамлет, с която е изключително прочут. Самият стихотворец Пейо Яворов изпитва „ учудване “ от актьорската му работа.

На сцената той е невъздържан, гласът му кара публиката да изтръпва и притихва от екстаз. Дава цялата си душа, с цел да построи героя си. Понякога, в минути на мощни усеща, бърка думи, само че всички му простят - познават пламъка в душата му.

Сега, при портиерната, чака позволение, с цел да влезе, тъй като е уволнен. Портиерът пък се усеща в неуместна обстановка, тюхка се, а Кирков продължава да гледа на открито и евентуално търси в себе си това, без което не може да живее - театъра.

Наскоро след тази тъжна картина, през есента на 1931 година на една от колоните на Народния спектакъл е комплициран некролог: „ Първият актьор – Васил Кирков – умря “. Много хора се стичат в продължение на два дни пред ковчега му, с цел да се простят с огромния артист. Кръстьо Сарафов произнася последни думи. „ Кирков не е към този момент сред нас. Пак всяка вечер тая завеса ще се подвига, само че няма да го забележим да излезе иззад кулисите, огрян от обич или бликащ от доблестен яд, и да ни поведе със себе си, покорни и правилни на него, какъвто и да бъде: мъченик или воин. Но в тоя печален ден няма към този момент възторгът да засипва нозете му с китки, над неговото име се поставя постоянно свежия венец на безсмъртието…Кирков живя единствено за изкуството. То изиска от него доста жертви. И той ги даде. Кирков не е към този момент при нас, само че той е сред нас.… “

Траурното шествие се насочва към гробището Орландовци, където и през днешния ден се намират костите му. А по-късно следва забравата, по този начин както е при доста от известните ни имена.

Житейският му път не е лек преди да обезсмърти името си в историята на българския спектакъл. Роден е в Карлово през 1870 година Баща му е търговец на кожи, продава ги в Цариград, само че при едно пътешестване не се завърнал, умрял. Майката трябвало сама да отглежда децата си, предяла и тъчала непознато. Скоро къщата още веднъж била почерненена – две от децата ù умират. Единствената ù наслада остава най-малкия ù наследник Васил. В дома гостувала бедността, само че момчето се учело добре. Детето почнало да събира децата от махалата, с цел да играят представления на чергите в къщи.

Един ден дребният Васил напуснал карловското учебно заведение и пеш отпътувал за Пловдив, с цел да продължи учението. В града на тепетата ползата му към театъра ставал все по жив. Заживял с мисълта, че ще стане актьор. Сближил се с Константин Сапунов огромен театрал за времето. Той привлякъл Васил в своята натрупа и му заречен 150 лева заплата. Тогава Кирков прекъснал учебното заведение и тръгнал с него. След три месеца Сапунов напуснал трупата и карловецът не получил нито лев. Гладът го преследвал, само че изпитвал наслада – съумял през това време да научи три функции. Вярвал в шанса си и той му дал път напред.

Бившият шеф на първата българска театрална натрупа в Пловдив Стефан Попов събрал актьорите от разпуснатата група на Сапунов. Започнал да дава представления в спектакъл „ Люксембург “. Не след дълго и той ги напуснал. Но Кирков следвал уверено своя път. Условията за работа не били леки, на артистите не се гледало с положително око, само че това сякаш нямало значение за карловеца.

Тогава среща различен огромен артист в историята на театъра ни – Иван Попов. Убеждава го да създадат натрупа и да отидат в София. Иван Попов се съгласява и дружно с пловдивския книжар Никола Краварев основават „ Пловдивска любителска театрална натрупа “.

През май 1888 година трупата отпътува за София. Васил Кирков и Иван Попов остават в Пловдив, с цел да уредят някои въпроси. Тогава Кирков получава предопределение - писар в Окръжната непрекъсната комисия. Майка му желала безусловно да одобри тази служба. В тези години да бъдеш писар означавало да имаш добра заплата и престиж в обществото. Актьорската работа била несигурна, не носела авторитет, положително възнаграждение, гледало се на нея с неуважение. Кирков успокоява майка си и по всичко личало, че няма да стартира работа като писар. Вярвал, че нещата с актьорската работа могат да потръгнат.

Скоро той и Иван Попов идват с една бричка в София. В дъсчената колиба на спектакъл „ Камчик “ дават своите първи представления.

На трупата е необходим подобаващ салон, само че надали някой е имал предпочитание да им даде. Тогава артистите със свои персонални средства вземат решение да си построят салон. Общината им предоставила място там, където през днешния ден се намира Народния спектакъл. Строежът почнал. Настанало мъчно време - артистите гладували и студували, само че трябвало да устоят лишенията.

Театърът бил издигнат въпреки изработен от дъски и нестабилен. Носел името „ Основа “. Започнали представленията. Проф. Иван Шишманов, тогава шеф по културните въпроси при министерството, ги подкрепил.

Васил Кирков основава облика на Хлестаков от пиесата „ Ревизор “ на Гогол. Изгражда го с огромно майсторство и публиката е впечатлена, дълго време пиесата се играе на сцена поради тази негова безапелационна роля. Трупата, в която играе по-късно се преобразува в „ Сълза и смях “. Тя става основа на българския спектакъл. От 1892 година под управлението на Васил Налбуров, учил в Русия, стартират положителни години за театъра.

Кирков е една от креативните фигури, която е обичана от публиката, само че и от своите сътрудници. Изпратен е от Министерството на просветата на специализация във Виена. Там учи в Театралното учебно заведение на виенския възпитател Макс Ото. Не останал за дълго, в „ Сълза и смях “ имало потребност от необикновенната му игра на сцената, която печелела аплодисментите на публиката. След завръщането си взел участие в съвсем всички представления на театъра. Тогава режисьор бил Мандрович от Загреб, който основава забележителни облици.

Карловецът не стопира да работи настойчиво, а неговоте функции остават ненадминати в изкуството ни – княз Нехлюдов от „ Възкресение “ на Толстой, княз Мишкин от „ Идиот “ на Достоевски, маркиз Поза от „ Дон Карлос “ на Шилер, Вершинин от „ Три сестри “ на Чехов, Освалд от „ Призраци “ на Ибсен,, Жельо от „ Вампир “ на Антон Страшимиров.

Васил Кирков не се интересувал от материалния свят, какъв брой пари ще вземе след представлението. Той е надалеч от всевъзможни житейски съблазни. Макар, че в дома му го чакат брачна половинка и пет деца. Всеки миг е подготвен да приготви нова роля, когато се постанова. Не жалел сили, изцяло себеотдаден на креативната си работа.

Известно е, че на 10 февруари 1923 година в Народния спектакъл по време на зрелище избухва пожар. За малко време постройката е обзета от пламъци, оцелява единствено централната фасада. Съвременници на Васил Кирков описват, че той гледал рухващата постройка и плакал като дете.

Дни преди този момент е празнуван 65-годишния празник на българското театрално изкуство. Отбелязан е с представления, в които взе участие и самият Кирков. Присъстват Царят, министри, депутати, жители и посетители. Щетите след пожара са огромни, нужно е време до момента в който актьорите се завърнат на сцената.

И както постоянно става у нас, надарените са отстранявани, с цел да се намести на тяхно място посредствеността. През 1926 година артистът е уволнен, дружно с огромната Адриана Будевска и група други артисти. Съобщават му това, а той единствено отронил: „ Нима е допустимо! “ В България всичко е допустимо до през днешния ден. Един от упреците към него е, че към този момент няма памет, с цел да учи функциите си. Той е единствено на 56 години. През четиридесетгодишния живот на сцената той постоянно е подготвял дълги монолози от пиеси, с цел да избави представлението, когато сътрудниците му отсъстват по болест. Обръщат се точно към него, тъй като има човешкото качество да се жертва. Отнемат му и купата „ почетен актьор “, стопират му добавките към скромната му пенсия, лишават го и от безплатните билети за спектакъл.

Уволненият Васил Кирков обикаля Пловдив, Плевен и други провинциални градове. Там играе в театрите, само че нищо към този момент не е като преди. Пламъкът последователно загасва, страданието се намества на негово място в душата, оптимизмът го изоставя. Мълчи с дни и не отронва дума. Докато подлият рак не го поваля. „ Артистите нищо не оставят след гибелта си. Поетите оставят своите поеми, песни, писателите – новели, пиеси, художниците – картини, а ние, трагичните актьори – нищо “.

Да, само че нали величието на театъра се състои в това, че на финала покойниците стават, с цел да се поклонят…