Един мъж, живеещ накрая на пустинята, засадил млад розов храст,

Един мъж, живеещ най-после на пустинята, засадил млад розов шубрак, който нито един път не дал цвят. Той дълго бил в очакване няма ли най-сетне да се появят жадуваните цветове, само че това по този начин и не се случило. Тогава мъжът попитал храста за какво не цъфти.

- Защо не цъфтя? - удивено повторил въпроса храстът. - Нима би трябвало да цъфтя? Погледни в близост, никой не цъфти. Ето какъв брой доста има такива като мен, шубраци камилски бодил, никой от тях не цъфти.
- Но ти не си бодил.
- Как да не съм бодил?! Напротив, аз съм същият като тях. И аз имам бодлички, ето виж!
- Да, същият е като нас – чули се гласовете на тръните. – Защо го объркваш?
Мъжът се опитал да го убеди в друго, само че без резултат. Каквито и доводи да ползвал, тръните го оборвали с думите "Ние знаем по-добре какви сме и какъв е той ". И розовият шубрак поклащал клонките си в символ на единодушие, чудейки се за какво индивидът тормозел и себе си, и тях по този метод.
Мъжът се уморил да спори и си тръгнал.
- Не го слушай, приятелю! – говорели тръните. – Той желае от теб невъзможното! Ти си като нас, самичък виждаш. Виж бодлите си. Виж и нашите. Ние сме тръни и тръни ще си останем. Ти също.
Розовият шубрак слушал и се съгласявал. Знаел, че са прави. Трябвало да са прави. Един тъничък интуиция му нашепвал, че може би е добре да послуша мъжа. Но разсъдъкът надделявал: въпреки всичко какво разбирал индивидът? Той бил друг от растенията. Нямало по какъв начин да познава природата им по-добре от тях самите! Уморен от тази вътрешна битка, розовият шубрак решил, че ще последва гласа на разсъдъка и задремал.
Мъжът обаче бил твърдо решен да не се отхвърля. Отишъл в прилежащата страна и купил различен розов шубрак. Засадил го до първия. Вечерта тръните почнали да го приветстват с добре пристигнал – били твърдо уверени, че се е появил още един техен другар. Чужденецът обаче като че ли не разбирал и думичка. Говорил на чудноват език и единствено понякога се поклащал в символ на вежливост.
Скоро пристигнала пролетта, след нея - лятото и новият шубрак цъфтящ. Храстът, който се считал за камилски бодил, бил изумен. Той не очаквал такова нещо от някой, който бил същият като него - камилски бодил. Но розовите цветове били толкоз прелестни, че той ахнал и по него избили капки сълзи. От тази хубост сърцето му се напълнило с наслада и умиротворяване. Красотата проникнала в него и скоро той самият цъфтящ.

***

Колко е значимо до нас да има и хора, които ни оказват помощ да разцъфтим. Затова се обградете с хора, които ви предизвикват, дават ви кураж и мощ да извършите тези неща, които наподобяват невъзможни.