„ЕДИН ДОКУМЕНТ ЗА МИНАЛОТО НИ СЪС СИЛАТА НА БОМБА Деян

„ ЕДИН ДОКУМЕНТ ЗА МИНАЛОТО НИ СЪС СИЛАТА НА БОМБА

Деян Енев, публицист

„ В Македония под игото. Поменик на мъчениците “ е достоверната история на едно македонско село, оставено след 1878 година отвън рамките на родината – като стотици други.

Този биографично-документален роман, самобитно продължение във времето на „ Под игото “ и „ Железния светилник “, се чете задъхано като разказ. Но трагичните истории на неговите герои го трансформират в реквием. Реквием за българщината в Македония.

---

Център на действието е село Мокриево, Струмишко, в полите на Беласица, през днешния ден единствено на петнадесетина километра от границата с България. В края на 19. век, когато стартира тази история, то е в границите на Османската империя и има към 2000 поданици, половината българи, половината турци, а църковната власт над християните към момента се държи със мощ от гръцкия епископ. Но скоро ще дойдат и други потисници...
https://www.clubz.bg/uploads/2022/04/Димитър Кицевски - публицист в Отечествен фронт Снимка Личен списък.png " border= " 0 " alt= " " width= " 700 " height= " 466 " /> Димитър Кицевски като публицист в " Отечествен фронт ". Снимки Личен списък
Авторът Димитър Кицевски (1926-1986 г.) преплита орисите на своите съселяни – участници в битките за независимост, със личните си прекарвания в огромните исторически разтърсвания на този храбър и драматичен интервал.

Публикуваме със съкращения фрагменти от книгата, особено подбрани и приспособени за „ Клуб Z “.
1.ПОМЕНИК НА МЪЧЕНИЦИТЕ https://www.clubz.bg/uploads/2022/04/Корица.png " border= " 0 " alt= " " width= " 300 " height= " 386 " /> " В Македония под игото. Поменик на мъчениците "
Като дете във втори клас, като научих писмеността, за Задушница майка ми ме караше да протоколирам имената на покойниците, с цел да ги прочете попът на гробищата.

Като изреждаше майка имената от нашия жанр, тя се спираше за малко и ме караше да продължа:

- Киро, Мито, Трайко, Анго, Георги...

- Ами тези кои са бе, мамо? - и аз ги записвах на кариран лист или на халваджийска хартия, която майка усърдно навиваше и слагаше под пояса си.

След това ме извикваше тета Тена, да ѝ пиша и на нея поменната книга. И нейните мъртви започваха с пра-пра дядо ми Мирчо, само че оттук насетне имената на идващите го покойници се изменяха... Накрая тета Тена се поспираше за малко и започваше да „ диктува “ - Киро, Мито, Tpaйкo, Анго, Георги...

Като се връщах вкъщи, отново питах майка си:

- Кои са мамо тия, дето всички записвате в поменика Киро, Мито, Трайко, Анго, Георги...

- Куйсе (мълчи) синче, още ми си малечок, като пораснеш ке схванеш... - и аз потисках любознанието си.

Отивахме на гробищата. Там всяка жена застанала пред фамилния кръст. Сръбският духовник Сава, постоянно пийнал, започваше от долната част на гробищата и се приближаваше към нашите покойници. Потен и забързан, майка ми му подаваше един динар в ръката, той го слагаше в големия джоб на расото си, издърпваше поменика на майка ми, бързешката изброяваше всички записани имена, размахваше кадилница над кръста с „ Вечна им памят “, „ Вечна им памят “ и скоростно прескачаше към прилежащата могилка.

Времето минаваше, а това се повтаряше най-малко по три пъти в годината - на всяка задушница.

И най-сетне разбрах:

Всички имена, към десетина, от втората част на фамилния ни поменик, били избити от сръбската власт от 1919 до 1923 година.

2. ЧЕТАТА НА ВОЙВОДАТА ЛЕФТЕРОВ. ДВЕ НЕВИННИ ЖЕРТВИ.
В навечерието на Илинденското въстание в Мокриево пристигнала огромна чета на ВМОРО отпред с войводата Никола Лефтеров.

Тогава селяните за пръв път видели същински български офицер, тъй като той носел капитанската си униформа. Повечето четници били от близките села – Колешино, Смоларево, а най-много от Ново село. Имало и от „ царството “, т.е. от свободното Българско.

Четниците на Лефтеров били над двеста души. Били омесени и опечени нужните хлебове, сготвена била другата храна. Точно било несъмнено в коя къща по какъв брой четници ще бъдат настанени и всички детайлности. Предварително били добре нахранени и извързани всички кучета по пътя на четата.

Тази внушителна част била настанена в няколко къщи съвсем посред село, по-далеч от турската махала. Самите четници били добре въоръжени и облечени. Освен войводата, имало и други български офицери, командващи подразделенията. Бойците били в четническа или в елементарна войнишка униформа от царската войска. Заедно с други мокриевци в къщата, в която бил разквартируван щабът, пристигнал локалният лидер чорбаджи Трайко. Той се разцелувал с войводата, запрегръщал и другите офицери и възкликнал:

- Ха по този начин де, по този начин требе да биде. Оно, аз им виках на нашите млади - чанта земя не отима (т.е. комитска раница не може да освободи земята). Но нашите луди глави схващат ли? Немойте бе, немойте да разсипвате селото. А в този момент, като виждам царска армия, като виждам царството, сигурен съм и за вас, и за нас, и за челядта ни, и за парцела ни.

- Ами иде ли и огромната армия на царството? А Дядо Иван с нас ли е? – обърнал се отново чорбаджията към войводата. Той желал да се увери дали работата е опечена. Лефтеров му дал безапелационен и одобрителен отговор. Той бил удобен човек.

- Но тука, в тия къщи, - а имало и в неговата къща настанени четници, - вие не можете да седите, ще би трябвало да ви затулим на по-скришно. Тука ще ви надушат турските копои. А, Стояне - обърнал се чорбаджи Тpайко към различен изтъкнат мокриевец, Стоян Демерджията - не е ли по-арно да ги туриме в моя козарник?

Отначало Стоян се колебаел за това предложение, само че думите на чорбаджията се оправдали – някои турци, хора на локалния дерибей Зурабаа бей, към този момент подушвали, че в селото става нещо.

На идната нощ, отново по всички правила на конспи­рацията, четата отпътувала за местността „ Лешите “ в Беласица и се настанила в козарника на чорбаджи Трайко. Кошарата се намирала на два километра в стръмната планина. Там имало всичко належащо да се храни чета. Лефтеров не казвал какъв брой дни ще остане и какво ще прави. Намеквал единствено, че пътят е дълъг и ще прави „ Голяма женитба “. С тези думи наричали по тайни съображения наближаващото въстание.

Не щеш ли, на втория или на третия ден, две турчета от селото, едното наследник на Гарган Али, живеещ в Мокриево, само че полски пазач в прилежащото Мокрене, отишли край „ Лешите “ да секат дърва.

Гаргановият наследник, Рифат се казвал, се качил на една изсъхнала бука да я очагари. Видял го един от четниците на пост и без да му мисли, с един изстрел го свалил оттова. Настанала блъсканица и не взели ограничения да заловен другото турче. Заровили натрупа на Рифат надалеч от козарника. Това станало над­вечер. Войводата и Стоян Демерджията били уверени, че са разкрити, само че не очаквали бърза потеря, тъй като турците не вдигали войски и башибозушкия флаг нощно вре­ме. Решили четата да преспи, а на другия ден да замине.

Оказало се, че избягалото турче не било видяло че­тата. То останало с усещане, че Рифат е погубен от козарите на чорбаджи Трайко. Упорито твърдяло това и пред Зурабаа бей.

На сутринта четата, съпровождана отново от мокриевци, пресекла билото на Беласица и слязла на юг към Поройско и Кукушко, на път за „ Голямата женитба “ - въстанието.

Зурабаа бей събрал байрака си и тръгнал към „ Лешите “. Хванали четиримата козари. Започнали инквизиции. Козарите мълчали. Пред очите на тримата съсекли четвъртия от тях – Щръбльо Божин се казвал. Нищо не могли да узнаят. Нито кой е умъртвил Рифат, нито пък къде е заровен. Турците претърсили всеки бодил, обърнали всеки камък, врели се в буйната горска папрат, мушкали се в хралупите на старите буки. Като не разкрили ни диря, вързали тримата полуживи козари и ги свалили в селото.

Зурабаа бей предположил, че Рифат е погубен от външен човек, може би бандит, който се е навъртал край ко­зарника. По това време такива разбойници към момента имало и мъчно попадали в ръцете на властта. Ще открадне няколко кози от стадото или ще яхне някой кон и иди го гони на юг из Дойранско, Кукушко и Солунско! Ето за какво Зурабаа бей не разпоредил други арести, а изтезаваните козари, за които се „ хванал кифил “ (дал гаранция) подобен стабилен човек, какъвто бил господарят им, чорбаджи Трайко, ги пуснал.

Но беят отпътувал за Струмица и оттова се върнал с двама австрийски офицери и един следовател от съда. Ав­стрийските офицери водели по едно огромно куче. Именно тези кучета най-вече сплашили селото. Близки до бея популяризирали слуха, че тези песове безусловно ще намерят Рифат. Селяните изтръпнали. Още през нощта Демерджията изпратил трима яки „ момци “ (така наричали членуващите в милицията на ВМОРО) с разпореждане да се изрови трупът, да се придвижи в полето и да се хвърли в Струмешница.

На всяка цена трябвало да се прикрият следите, тъй като в тази „ спекулация “ към този момент се били замесили доста селяни. Пред представителя на „ хюкюмата “, т.е. на кадията (съдията) в Струмица и пред двамата австрийски офицери се явили няколко души. Те под клетва декларирали, че сега на въпросното събитие сякаш били в гората за дърва, и то покрай „ Лешите “, само че не чули никакъв изстрел. Твърдели напълно противоположното: постоянно виждали Рифат да трансферира Беласица и да слиза в южните ѝ поли, в едно поройско село, където имал „ севда “, т.е. другарка. Ето за какво те допускали, че Рифат е жив или пък може да е погубен от някой противник към тази „ севда “, само че не в региона на козарника, тъй като там те не били чули пукотевица. И показанията на другото турче не били съв­сем безапелационни, и то не могло да каже безапелационно освен това към ликвидиране: „ Нещо изтрещя, Рифат падна и аз побегнах. Ами може да е изтрещял и някой от сухите клони на бука, дето ги сечеше Рифат... “

Ето за какво в този момент австрийските песове щели да разрешат тази престъпна мистерия!

Но момците на Демерджията се оказали по-бързи - взимат един козиняв чувал, отиват в „ Лешите “ и изравят Рифат. Не не помнят да прикрият всички следи към ямата, където е бил трупът, както и личните си стъпки из горската папрат. Дори известно време газят с натрупа на ръце по водите на рекичката „ Песен “ и на смени го занасят до Струмешница. Разстоянието е осем километра. Набутват в чувала няколко тежки камъка и го потапят в най-дълбокия вир на реката.

Въпреки това едрите песове-кръвоследи на австрийските офицери разкрили дирята и все по нея - от „ Лешите “, стигнали до Струмешница. Тук към този момент се оказали безпомощни, заскимтели с изплезени ези­ци, лепкавата тиня от локвите и тресавищата край реката се напластила по козината им, по ушите и очите им, запушила носовете им и макар напъните на водачите им да ги накарат още веднъж да поемат следите, животните отказали.

Така единствено с две жертви – Рифат и Щръбльо Божин, била предотвратена една нова „ спекулация “.

* * *

Бащата на убитото турче го помня. Едър и макар годините си изправен рус и синеок дъртак. Винаги чисто облечен - бяла кошуля, кафяви дзифри с черни двойни кафтани и чепкен, необятните и отворени от вътрешната страна къси ръкави стърчаха като крила на птица. Почина към края на тридесетте години, когато аз към този момент бях козарче. Беше се побъркал от тъга по детето си. Изглежда в подсъзнанието си свързваше загубата с някакво стадо кози и козаря. Ето за какво, когато виждаше стадо, той тръгваше след него. Изваждаше от белия си пояс едно ножче със седефена ръкохватка и замахваше да намушка козаря, само че в никакъв случай не го доближаваше. Така, с ножчето в ръце, започваше да тресе глава и единствените му думи бяха „ По... По... По..., Ах, Рифат, Рифат, нейде кайбулду олум... “ (Ах, Рифат, Рифат, къде се изгуби чадо...). Всички пастири обаче знаеха, че Гарган Али в никакъв случай няма да ги намушка с ножчето си. Цялото село, и българи и турци, го имаха за „ божи човек... “, т.е. за мъченик.

Понякога Гарган Али беше извънредно вежлив към нас, дребните козарчета. Излизаше ненадейно от някой храсталак лятно време и се насочваше към децата, събрали се на игри, до момента в който стадата ни пладнуваха. И постоянно ни носеше по нещо - някой пъпеш или диня, или цялостен фес круши, съгласно сезона на плодовете. Изваждаше отново това ножче с настръхналите миши уши, с които завършваше седефената ръкохватка и режеше пъпеша на толкоз резени, колкото сме козарчетата и ни pаздаваше.

И отново повтаряше: „ Ах, Рифат, Рифат, нейде кайболду олум... “

3.ГРЪЦКИ ВЛАДИКА ВРЪЩА „ ХРИСТОВАТА ВЯРА “ С БАРУТ И ОГЪН
Последствията от несполучливото Илинденско-Преображенско въстание били доста тежки за Струмишко. Гръцкият епископ в града получил цялостната поддръжка на турската власт да трансформира още веднъж епархията в патриаршистка – подчинена на цариградския Фенер, макар че още през 1897 година целият Струмишки вилает дал своя вот да се причисли към българската екзархия и в града тържествено била открита Българската митрополия отпред с дядо Герасим.

След смазването на въстанието гръцкият епископ набрал мощ. Но „ христовите “ средства, с които разполагал за „ спасяването на схизматиците “ били напълно изчерпани, трябвало принуждение. Правителството в Атина и Патриката в Цариград – съдружници на султана, решили в помощ на богоугодната митрополитска задача да изпратят една въоръжена чета. И такава чета пристигнала - десетина души въоръжени „ гиритлии “, както споделяха селяните (т.е. критяни). В цяло Струмишко, с към 80 села, не се наме­рило несъмнено място за четата, ето за какво тя била настане­на в две вдовишки къщи в горния завършек на Мокриево.

Уж че скрита в къщите, пък „ четниците “ ѝ свободно се разхождали пред очите и на турското, и на българското население. Дори измежду бял ден „ играели на та­лим “ (т.е. провеждали военно обучение) под дебелите сенки на платаните край рекичката Песен.

Тъй като псалтът Минче правил религиозните обреди на черковнославянски език, първата задача на четата била да го сплаши, да наплаши и селяните да не вървят при него, а да вървят в Струмица и там да се венчават и кръщават пред гръцкия епископ. Четата натиснала със закани и другите първенци на селото. Една нощ андартите пробвали да влязат в къщата на чорбаджи Кокачка, прокълнат към този момент от гръцкия епископ. Чорбаджията се развикал за помощ, вдигнали се комшиите му, разбудила се цялата махала и „ гиритлиите “ избягали.

След несполучливия атентат против Кокачката „ гиритлиите “ една утрин сложили засада на пътя Мокриево - Ново село и умъртвили чинка Пеце и някой си Трайко. Двамата били кираджии и с натоварени с ориз коне отивали за Серес.

Турската власт се направила, че не вижда престъпление­то и убийците. Тогава селото се вдигнало и кой с вила, кой с сопа, кой с коса, се запътило към двете вдовишки къщи. Но андартската чета се отдръпнала високo в Беласица.

Цялото село изпратило жертвите до гробищата. Вдовиците на убитите, майките им и децата скубели коси и ранели сълзи над прясно издигнатите хълмчета, а мъжете се заклели, че ще отмъс­тят.

Селските първенци отишли при незаконния областен комитет на ВМОРО в Струмица. Съобщили работата, разказали в детайлности за злодействата на андартската чета. Отговорът бил, че задачата на организацията не е да гони гръцките андарти, а да провежда ново въстание. Това налагало тя да работи в дълбока конспиративност. „ Ако вие без да пита решите да унищожите четата, направете го, само че не от името на организацията... “

Напътили ги да се посъветват с окръжния челник на четата на ВМОРО в Струмишко Христо Чернопеев, който по това време се намирал някъде из Малешевските планини, Беровско. Мокриевските първенци намерили Чернопееев и всичко му разказали.

- Господин Ристо, нашата селска милиция може да изтреби тая гадина, (т.е. да ликвидира четата).

- Не, - споделил Чернопеев, - в този момент не трябва да вършиме това, тъй като турците ще възпламенят целото село, ще разкрият организацията, а ще ви изловят и вас. С тази чета взимане-даване няма да имате. Вие гледай­те да укрепите селската милиция, а сетне ще забележим...

Мокриевските първенци почнали да кроят проекти сами да унищожат четата, без турците да заподозрат ръ­ката на организацията, т.е. на локалната незаконна мили­ция.

Но едно събитие ги изпреварило.

Клането на горбашките турци
Наблизо до укрилата се в планината андартска чета един солунски евреин сякъл беласишки бук и едри мури. За тази цел той бил наел четиридесет-петдесет турци от село Горбасово, намиращо се тъкмо против Макриево, само че в южните поли на Беласица. Турците с волски коли сваляли дървения материал на гара Акънджали на ж.п. линията Дойран – Демир Хисар.

Една нощ андартската чета издебнала турците, изпаднали след изтощителната работа в бездънен сън и ги изклала като пилци. В тая кланица им пособия и някаква разбойническа тайфа от турци и арнаути (албанци), събрана от един серски бей, с цел да му пазят чифлика. „ Гиритлиите “ и разбойниците се промъкнали безшумно до колибите на спящите турци и не оставили жива душа.

На мястото, където са изклани въпросните турци, съм ходил доста пъти. То се намира на източния скат на местността „ Црън дол “ в Беласица. Там имаше към 40 гроба, цялата тази местносг селяните я назовават „ Горбашките гро­бища “.

Още на другия ден след закононарушението новоселският табор (т.е. полкът турски аскер) обсадил Мокриево и арестувал къмто 50 души отпред със Стоян Демерджията и чорбаджи Кокачка. Навързали ги на въжета и ги завели в струмишката апсана. Започнали диви инквизиции.

Каква била работата:

Организаторите на клането изготвили проект: след съсичането на горбашките турци, те незабавно „ разкрили “ и виновниците за закононарушението – мокриевци отпред с Демерджията и Кокачката. Аскерът арестувал и няколко мокренци с техните първенци Пънгърта и Пезульо, които също били съперници на гръцкия вла­дика в Струмица.

Започнало разследване. Някои не издържали на побоищата и издъхнали още в апсаната. Не било разрешено даже да бъдат заровени в селските гробища на Мокриево и Мокрене. Турската власт по това време била следена от някаква си европейска комисия, която Великите сили основали, с цел да следи по какъв начин султанът организира „ промените “ си в Македония и Одринско. Именно с цел да не научи тази комисия по какъв начин се „ организират промените “, труповете на умрелите от мъченията били заровени тихомълком на защитавано в загадка място.

След неистовите инквизиции и края на „ следствието “ в струмишката апсана, мокриевци и мокренци били изправени пред съда в Солун.

Още до момента в който чакали в солунския затвор Еди Кулле процесът да стартира, задържаните научили, че истината към изкланите турци е разкрита и обявена на съветския консул в Солун. Част от взелите присъединяване в клането разбойници били недоволни от изплатеното им възнаграждание от серския чифликсайбия и сами издали работата. Разбира се, отново против възнаграждение. Руският консул уведомил за тези донесения на разбойниците-свидетели и другите консули в Солун - френския, австрийския, италианския. Обвинението, повдигнато от турската власт, увиснало във въздуха. Тя освободила множеството от задържаните, а Стоян Демерджията и Кокачката от Мокриево, Пънгърта и Пезулъо от Мокрене осъдила на пожизнен затвор (101 година) по друго обвиняване – „ като рискови чапкъни и подбудители на мирната парадайса “.

В Мокриево и Мокрене се завърнали голям брой осакатени хоpа. И от тях към момента помня някои. Те куцукаха по селските сокаци и с тъга преживяваха последните cи дни под една друга потисническа непозната власт - сръбската, при други условия и условия.

Нови погребения. Уйдурма (клопка) за андартите от Крит
След тази кървава баня мокриевци и мокренци, лишени от първенците си, превили глави, а селата затихнали, не поставяли пред турските управляващи въпроса за български духовник и преподавател. Но прилежащото до тях село Смоларе, което след въстанието гръцкия епископ „ убедил “ да се върне в „ същинската християнска религия “ се разбунило, изгонило гръцкия поп и преподавател и „ нелегално “, т.е. без позволение на турската власт, „ назначило “ за собствен поп псалта при локалната черква, а търсело да назначи и преподавател.

С огромен откуп, даден на струмишкия каймакамин, смоларци успяли да узаконят и това си самоволие.

Тази смелост към този момент била непоносима за гръцкия епископ в Струмица и за неговите началници в Истанбул. Ето за какво андартската чета слязла от Беласица и измежду бял ден влезнала в Смоларе. Селяните се изпокрили. Гърците не намерили нито българския духовник, нито пък първенците на селото. Водена от локален изменник, четата отишла на равнищата на попа. Нивата била засята с царевица и двете снахи на попа я окопавали, а дребните им деца-сукалчета висели в люлките, закачени за клоните на един остарял и с голям пън кестен. Снахите на свещеника, наведени, карали царевичните редове, а „ гиритлиите “, прикрити зад дебелия пън на кестена, се прицелили умерено, с един залп ги повалили и поели към убежището си в Беласица.

Нови погребения, нов рев над гробовете на младите дами. Нови обети против потисниците.

На погребението се стекли от всички околни села. Свекърът опял снахите си на български, а турската власт даже не направила и измамлив опит да търси престъп­ниците.

Мокриевци още веднъж отишли при незаконния комитет на ВМОРО в Струмица и поискали разрешение сами да унищожат четата.

Този път управлението на Окръжния комитет пове­че размислило върху предлагането и решило: „ Тук е нужна уйдурма (т.е. заблуждение) “. Тази „ уйдурма “ била следната:

От комитета подучили селяните да отидат при мокриевския мухтарин Онбаши Емруш и да му кажат: по този начин и по този начин, аго, ти знаеш що стана в нашето село, ти знаеш що стана в Смоларе, а ти знаеш и за урумската (т.е. гръцката) чета. Кажи ни що да праим? Ние сме станали каил (решили сме) да излъжем мюдюрина в Ново село. Да му кажем, а Бог ке ни елементарни, оти от два дни в наше село се крие четата на Чернопеев (междувременно андартите напуснали скривалището в Беласица и слезли отново в тези вдовишки къщи в Макриево, до момента в който по същото време турски потери къде ли не търсели четата на Чернопеев). Да помолим мюдюрина да изпрати армия и да я изтепа.

Онбаши Юмруш от дълго време симпатизирал на селяните. Нагледал се бил на интригите на владиката и на закононарушенията на „ гиритлиите “. Виждал осакатените си комшии, вдовиците на избитите и сирачетата им. Той приел проекта на съселяните си. Но ги посъветвал:

- Сакън емшелер (приятели), не отивайте право при мюдюрина, нито пък при нашия Зурабаа бей. А на следващия ден идете при Юмераа ага в Борисово. Това, дето казахте на мен, кажете го на него и по-нататък си трайте.

Селяните отишли в Борисово при агата. „ Така и по този начин, при нас пристигна Църнопео, а ние, като правилни жители на султана... “ Юмераа, без да подложи на подозрение техните думи, като че ли чакал да чуе тази вест, метнал се на ата си, та в Ново село при мюдюрина и при командира на табора. И още преди да тръгне за Ново село, дал заповед борисовският флаг да е подготвен.

Командирът на табора в Ново село и той не дочакал цялото oплакване на мокриевци. Заповядал на черния „ бураджия “ (тръбач) до него да надуе бурията за общ брой и полкът тръгнал към Мокриево.

Турските войски с крясъци „ вурен-тутен “ (убивай – хвани) бастисали селото.

Майка ми постоянно ми е разправяла това събитие. То беше още прясно в спомените на мокриевци, които са го претърпяли. Ето какво разказваше майка, 12-13 години момиче по време на събитието:

Аскерът застанал на „ пусия “ (позиции) сред Мокриево и Мокрене около ромолещата вада Песен, която дели двете села. Една част от войската заела пусии и през средата на Мокриево сред Средната, нашата махала, и Долната, или Паланската маала. Така Горната махала, където квартирувала андартската чета, била обкръжена от всички страни, в това число и откъм Беласица.

Било по Петровден, горещина страшна, а селото било потънало в буйна растителност. През Мокриево слизат няколко потока – Песен, Карнач, Пороя, настрана има други извори в самото село и по тази причина висока папрат сред обособените къщи, плевели, кестени, орехи и всевъзможни овошки затуляли всичко. Когато дядото на майка ми видял, че таборът наближава, с цел да не станат „ зян “ децата (способните за работа членове на фамилията били по полето), извел ги от къщи да избягат в Мокрене. Но към Песен видели пусиите и се скрили в една къща, прилежаща на онази, в която станало основното събитие.

Не щеш ли, както споделяше майка ми, андартето, вместо да поемат Беласица, потеглят надолу с мисъл да слязат в полето и да се изпокрият измежду царевиците. Те били сюрпризирани, никой не ги предизвестил за идната офанзива. А и главатарят им бил крепко надебелял от печените агнета, кокошки и баници, доставяни от някои турци против надлежно заплащане, та мъчно можел да върви по изкачване. Потънала в буйната петровденска растителност, четата съумяла да се промъкне около рекичката Песен съвсем пред очите на турските пусии, само че на долния завършек на селото била открита и почнало сражението. Андартите нямало по какъв начин да продължат пътя си и се вмъкнали в една друга вдовишка къща, на някоя си Шопова Парашка. Жената била из полето със сина си Григор, а други близки те нямали. Къщата била навръх брега на Песен, прилежаща на онази, в която потърсила укритие майка ми с по-малките ѝ братчета и сестричета. В тази къща, в несполучливия си опит да излязат от обкръженото село, се прислонили и други баби и дядовци с внучетата си.

Аскерът видял, че андартите влезнали в къщата на Шопова Парашка и я обкръжил. Дворът бил необятен - два-три декара. Низамите залегнали зад дърветата и огромните камъни в близост.

Един „ забитин “ (майка ми имаше поради офицера, командващ подразделението, обкръжило къщата) почнал да вика на чист български: „ Чернопеев, предай се. Обкръжен си. Ще станат зян и твоите люде, а ще разсипеш (т.е. убиеш) и от моите бойци! Ако се предадеш, султанът е популярен и ще ти елементарни! “

Но в това време, както видели през пролуките укрилите се в прилежащата къща старци, баби и деца, андартите пробили каменните стени на Шоп Парашкината къща и създали „ мазгали “ (т.е. бойни отвори) за пукотевица.

Забитинът повторил предизвестието си, само че в отговор от къщата изтрещели андартските пушки и няколко низами изохкали.

Командирът не се решавал с взлом да превземе къщата. На няколко пъти повтарял предизвестието си, само че всякога в отговор получавал единствено нов залп от андартите.

Постройката била със здрави каменни стени, необятният двор давал огромно преимущество на защищаващите се. Накрая офицерът я блъснал на кандърма:

- Чернопеев, всички знаем, че си левент, всички знаем, че и момчетата ти са храбри, само че оттука жив нема да излезеш. Язък за юначествотото ти. На такива юнаци султанът прости. Ще елементарни и на тебе, и на момчетата ти. Предай се!

Отговорът от обкръжената къща бил същият – залпова пукотевица.

Сражението траяло по този начин от пладне докъм икиндия, т.е. до към пет часа привечер. Оставали още три-четири часа до стъмване. А нощно време аскерът не водел сражения. И към икиндия, както споделих, сражението спряло. Нито офицерът се обаждал, нито обкръжените стреляли.

Кобното безмълвие приключило с шепота на по-възрастните хора в къщата, където била скрита и майка ми: „ я, я, носят тенекии с газ “. И в действителност, по време на необявеното „ помирение “ сред четата и аскера, командирът на частта изпратил в Ново село няколко коня с бойци, които донесли оттова тенекии газ и купища кълчища. Укритите макриевци гледали по какъв начин бойците свиват кълчищата на топове, завързват ги на пръчки и ги потапят в тенекиите.

Дошло последното предизвестие на „ забитина “.

Отговорът на защищаващите се бил същият. Вече наближавало да се мръкне. Офицериньт дал команда: „ Ат атеш “ - т.е. хвърляй огън, пали. И против Шоп Парашкината къща полетели факлите. Огнени кълбета се изсипали на дъсчения чардак. Сухото дърво пламнало. Подпалил се и покривът. Андартската чета потърсила избавление в долния етаж, който бил напълно каменен. Но пламъците към този момент поглъщали цялата сграда.

Горещината била такава, че се усетила даже в къщата, в която се укривала майка ми, на стотина - 100 и петдесет метра от Шоп Парашкината.

Тогава главатарят се появил пръв на долната врата, на портите на „ колибата “ както споделяше майка ми (в старите къщи в Мокриево хората живееха на „ горния кат “, а добитъкът на долния, който назоваха „ колибата “). Още с отварянето на вратата изпукали турските пушки и един доста пълен мъж се свлякъл на самата отворена врата. Това бил войводата на андартите.

Офицеринът дал команда да спре хвърлянето на факли и стрелбата. „ Бракънъс атеш “ - споделяше майка ми (Спрете огъня).

Няколко низами с прибежки се добрали до убития и с тъга го свлекли до рекичката. Междувременно през вратата изскочили още петима андарти с вдигнати ръце - предали се, само че облеклата им към този момент били обхванати от огъня. Войниците напряко ги набутали в бистрите студени води на Песен. Всички те останали живи. Къщата към този момент цялата станала на пожарище, а като поутихнали пламъците, офицеринът се убедил, че живи хора в нея няма.

Бураджията изсвирил отбой. Край Песен и изгорената къща се събрали офицерите от табора и доста бойци. Разпитали предалите се пленници. Забитинът научил от тях истината и възкликнал:

- Ата олмуш бе, бу безим емшири дър бе, орум комитаджилар (Грешка стана бе, това са наши другари, гръцки комити са. Вай-вай...!)

Излизайки от къщата-укритие, майка ми и другите деца и старци минали край убития челник на андартите. Той в действителност бил доста затлъстял, облеклата изгорели, останала била единствено половината от пуловера му. Трупът лежал край реката.

Така била ликвидирана андартската чета.

Аскерът качил оживелите гърци на коне и потеглил назад за Ново село. Заминали си с „ гиритлиите “ като другари, а забитинът непрекъснато псувал Чернопеев.

На другия ден псалтът Минче и няколко мокриевци измъкнали още четири обгорени натрупа отдолу под към момента пушещите греди. Заровили ги в мокриевските гробища край пресните гробове на техните жертви - чинка Пеце и Трайко.