Как са гледали на паяците през Средновековието
Един ден при започване на 12 век духовник на име Норберт от Ксантен отслужва литургия в криптата, когато се случва нещо ненадейно: огромен паяк пада от тавана в чашата с осветеното за причестяване вино. Ужасеният духовник вижда съществото и (по думите на неговия биограф) „ той бил шокиран, гледайки живота и гибелта пред себе си “. Но благочестивата мощ на духа му преодолява естествената му реакция на омерзение и по този начин „ той избра да се подложи на заплахата и гълтам всичко, което има в чашата “. Когато месата свършва, вярвайки, че ще почине, той остава пред олтара, молейки се и оплаквайки ориста си пред Бог. Тогава носът му стартира да го сърби; той го почесва, след което киха и изстрелва паяка на независимост.
Колкото и да е необичайно, това надалеч не е неповторима история – има доста свещеници, за които се твърди, че са изправени пред същата алтернатива и вършат същия избор. Те също са избавени, макар че методът, по който паякът напуща телата им, варира: той излиза през обрив по кожа, изпълзява от пъпки по разнообразни елементи на тялото или когато на свещеника му е пусната кръв (стандартен лек за доста неща по това време). Паяците почти винаги се появяват не единствено живи, само че безусловно непокътнати, само че по-късно са убивани и се съхраняват като реликви.
Подобни произшествия не са лимитирани и до сферите на чудодейното – въпросът какво да се направи, в случай че паяк (или друго неприятно създание като муха) попадне във виното за причестяване, е съществено обсъждан от редица писари.
Тяхната угриженост е тясно обвързвана с католическата религия в Трансубстанциацията – доктрината, която гласи, че откакто бъдат осветени за причастието хлябът и виното действително се трансформират в част от тялото и кръвта на Христос. След като един паяк е потънал в тази свещена течност, той не може просто да бъде изхвърлен, а би трябвало да бъде третиран с почитание. Следователно някои поучават непознатото да бъде погълнато, въпреки и да е неприятно за свещеника. Други обаче се тревожат, че е малко безочливо да се допуска, че Бог ще се намеси, с цел да избави живота на свещеника, а също по този начин и, че свещеника може да бъде толкоз отхвърлен от паяка, че незабавно да повърне в църквата. И по двете аргументи може да е по-добре паякът да се изхвърли деликатно, или като се излее цялото причестяване в сакрариума – специфична мивка за изхвърляне на свещени течности като светена вода.
Ако истории като на Норберт илюстрират от време на време прекомерно дословния темперамент на средновековната религиозна мисъл, те също по този начин допускат, че страхът от паяци не е ново събитие. През средновековието паякообразните имат някои позитивни асоциации: техните мрежи са употребявани за лекуване на леки болести като тресчица и повърхностни рани, а някои богослови (вярващи, че всички животни са основани от Бог в интерес на човечеството) допускат, че християните би трябвало да съзерцават паяците, „ които се впускат покорно в задачите си “, и да се поучат от тяхната непримиримост. Най-вече обаче те са източник на боязън и омерзение. По-специално, те се свързват с прегрешението и дявола: средновековните литературни текстове са пълни с изображения, в които методът, по който паяците залавят мухи, се съпоставя с метода, по който дявола заплита непредпазливите в мрежата на прегрешението и ги влачи към пъкъла. В подтекста на тези вярвания свещениците, които гълтам паяците, дават ярък пример за това по какъв начин комбинираната мощ на Бог, тайнството и вярата на човек могат да преодолеят прегрешението.
Освен това, макар обстоятелството, че множеството паяци в Европа не са отровни, медицинските управляващи настояват, че човек, който погълне паяк, ще почине или най-малко ще се разболее съществено. Циркулират голям брой истории за хора, които се самоубиват, или най-малко са се пробвали, по този метод. Дори се твърди, че Черната гибел е породена от евреи, които „ са желали да потушат цялото християнство, посредством техните токсини от жаби и паяци, сложени в масло и сирене “. Поради тази причина монахините от Челас (Португалия), научавайки, че техният духовник гълтам „ огромен, черен, ужасяващ паяк “ дружно с виното за причестяване, упорстват да му се пусне кръв незабавно. Тяхната вяра е, че това ще отстрани отровата от тялото му, въпреки в този случай паякът да „ излезе от ръката му жив преди каквато и да било кръв да се появи от раната “ – за огромното удивление на дамите, които благодарят за знамение и демонстрират паяка на всеки, който би издържал да го огледа.
