Майстора - един много висок връх, скрит в облаците
Един ден, пътувайки до Кюстендил, звъннах на другар да запитвам за забавно място, което мога да посетя в района, в случай че ми остане време.
— Какво приказваш?! - недоумява той. Непременно да отидеш да видиш Майстора! В центъра, огромна постройка - вид комунистическа, с голям монумент, питай, всеки ще те упъти. Има римски терми, „ Дервиш баня “, „ Алай баня “, „ Фатих Мехмет джамия “, средновековна отбранителна кула и още много неща.
Навсякъде ходех с новият си обичан „ Nikon “ и щраках на multi shot в RAW формат, щяло и нещяло като оглупял японски екскурзиант. Свърших си работата и хукнах из града на лов за фрагменти. Имах чудесни находки и някак се настървих за още. За да проникна в интерсни места намерих лелки уреднички да ми отключват, преструвайки се на публицист. Времето напредваше и се сетих, че ще затворят музея и няма да видя Майстора, в случай че не побързам. Подкупих жена с значима връзка ключове от остарялата „ Дервиш баня “ да ме изчака да видя изложбата и да се върна да си доснимам.
Отидох до музея, купих си билетче и влязох. Големи светли пространства, два етажа. Имаше и две експозиции на непознати за мен художници. Погледнах и се стъписах. От отсрещната стена ме гледаха „ жътварките “. Досега не бях виждала същинско огромно платно на Майстора. Обикалях час и половина. Времето беше спряло, бях омагьосана. Разпоредителките от време на време идваха да ме наглеждат. Нищо не запознат съм изобразяване, познанията ми по история на изкуството са лимитирани в границите на общата просвета. Като дете се влюбих в книгата „ Страдание и екстаз “ и желаех да науча всичко каквото мога за Микеланджело. Винаги съм го считала за нечовек - толкоз е популярен. Гледах платната на Майстора и изпитах още веднъж това надигащо се възприятие на горделивост, че човешко създание може да направи това.
Разбрах за какво му споделят Майстора.
Трябваше да потеглям. Зарекох се скоро да дойда отново. Спомних си за другите художници, на които бяха изложили картини. Помислих си, че щом са в една постройка дружно с Майстора наложително би трябвало да са доста, доста положителни. Отидох да ги видя и... съжалих. Чувството е все едно - откакто си ял с приятност нещо доста вкусното, последната ти хапка да се окаже жива жаба. За колкото и кадърен да се мислиш, каквото и да са ти казвали че си, би трябвало да си изцяло вманиачен да си сложиш нещата до тези на Майстора. Контраста е толкоз огромен, че се усеща физически, даже от човек като мен, който нищо не схваща.
Без изключително предпочитание, към момента някак зашеметена от въздействието на Майстора отидох да фотографирам. Жената ме чакаше да отключи и беше неуместно да не се появя. Преди два часа намирах „ Дервиш баня “ за страхотна, имаше жестоки елементи като панти, брави, нитове, и дребни бели куполи. Отидох, погледнах, огледах се и не видях нищо за снимане. Чудех се какви са тия нелепости, които толкоз желаех да фотографирам?! Каква турска баня?! Какви пет лв.?! Не можех да се насиля от учтивост даже да подвигна фотоапарата. Извиних се със незабавна работа и подкарах към София.
Оттогава всякога, когато съм командировка до Кюстендил, наложително навестявам галерията, само че все не ми оставаше време да отида до родната му къща в село Фролош или още по-близо до село Шишковци, да видя къде е живял.
Реших, че това е денят. Попитах галеристките и те ме упътиха до Шишковци. За страдание от тях научих, че е безсмислено да вървя до село Фролош, тъй като къщата била паднала и нищо от нея не е останало с изключение на развалина. Много се ядосах. Искаше ми се да има някой съответен провинен с име, фамилия и адрес. И този някой да бъде набит, осъден, наказан, и влачен да дава пояснения за какво е оставил родната къща на Майстора да се саморазруши. Колко ли средства е щяло да коства да бъде укрепена и поддържана, с цел да остане. Докато съседите ни строят история и монументи на културата с итонг и гипс, ние с незаконно безхаберие оставяме нашите, същински да изчезнат. Тъжно, доста тъжно. А, най-тъжното е в „ ние “... Кои сме тия „ ние “ или „ те “, „ ония “, „ идиотите “?
„ Ако има парадайс на земята – това е Кюстендилският край със сърце Шишковци “. Тръгнах да видя къде е сърцето на този парадайс, бомбето, балтона и триножника...
Малко, пусто селце. Няма табели, които да водят към къщата и кого да попитам няма. На петдесетина метра забелязах придвижване. Някакъв човек се качи в остарелия си опел, възпламени и се подготви да тръгне. Много чевръсто стигнах до него спирайки съвсем перпендикулярно.
— Извинявайте доста, че по този начин ви засякох, само че диря къщата на Майстора, знаете ли къде е?
— Ето я там!
— Къде е там? Онази жълтата или тази след нея?
— За какво ви е?
— Как защо ми и е? Дошла съм да я видя!
— Добре, изчакайте в този момент ще ви я отключа.
— Ъ... Вие ли...? Вие сте…?
— Да... аз.! И индивида се усмихна, а аз не можех да се нарадвам на този безусловно вманиачен шанс.
Къщата е на два етажа. Всичко на първия етаж е събрано и непокътнато и до през днешния ден с помощта на шишковчани. Така се бях заслушала в описа на индивида, който стопанисваше къщата на Майстора, че не попитах за името му.
Ето какво ми описа той:
На Гергьовден във всяка къща се е клало агне или яре за празника. Шишковчани, толкоз са го уважавали, че е било огромната засегнатост, в случай че Майстора не им влезе в къщата на този ден. Той тръгвал от единия завършек на селото и не се прибирал до късно вечерта до момента в който не обиколи всички къщи. Не бил пияница. Влизал, сядал, чопвал от агнето, отпивал от чашата и продължавал към идната къща.
Всички в селото знаеха, по кое време Майстора е продал картина. Той първо отивал в магазина и плащал всички вересии на сиромасите, а след това в кръчмата почерпвал всички. Взимал присъединяване във всичко, което се случва в селото. По-честен човек не е имало от него.
Когато рисувал от натура в парцела на някой, по-късно отивал и му казвал: Изял съм толкоз и толкоз череши или друго. Въпреки, че никой не е желал да вземе пари от него, той упорствал и си плащал. Кога харесал некоя мома за модел я питал къде отива да работи и каква и е надницата за деня. Тя в случай че кажела 20 лева, той и казвал ето ти 40 лева днеска да си ми модел. Винаги рисувал по две картини, една дребна и една огромна. Малката я подарявал на индивида, който е рисувал. Шишковчане имат доста такива дребни картини и ги беха дали тука да са изложени, но откак стана кражбата и разрушиха тука къщата си ги прибраха. Хората може да са в бедност, но никогаш нема да продадат картина подарена им от Майстора. Всичко тука дето го има е събрано от хора от селото.
Майстора подписва контракт за пет години да отиде в Америка да рисува. На третия месец обаче се прибира и приятелите, който са го посрещнали на централна жп гара споделили:
— Абе, Майсторе, какво стана бе, за пет години отиде пък след три месеца се връщаш? Какво стана?
— Не мога да пребивавам там, хората са студени, не е като у нас. Няма нищо, което да ме въодушеви, с цел да рисувам. Всички картини, които съм заречен ще ги обрисувам, само че помолих моя стопанин да ме остави да се върна в моята столица, от която рисувам. Тогава е споделил крилатата фраза: „ Ако има парадайс на земята – това е Кюстендилският край със сърце Шишковци “ . Този американец, добър човек се оказа, след гибелта на Майстора безплатно е дал на галерията в Кюстендил над 70 % от картините му.
Майстора е желал като почине да бъде заровен в шишковските гробища, като елементарен шишковчанин и от двете страни на гроба му да бъдат посадени две плодни дръвчета. Когато се разболява е закаран в София и тогава споделя на Професор Бобчев „ Ако умра желая да бъда заровен в Шишковци “. Обаче откакто умрял, всичко станало някак доста бързо и го погребват в гробищата на Бъкърена фабрика. Професора след двайсетина дни се сеща, какво му е споделил Майстора идва в Шишковци и споделя на хората. Тогава шишковчани се подвигат, вършат една огромна самодейност и отиват в София. Ходили са по всички инстанции, само че без триумф - не дават и не дават да реалокират Майстора. Тогава те вършат една делегация и пет индивида съумяват да влязат при Тодор Живков. Той ги изслушва и дава позволение тленните му остатъци да бъдат преместени в село Шишковци.
Браво на вас Шишковчани!
За мен Майстора е като един доста висок уединен връх, съвсем прикрит в облаците. Около него и доста под него като че ли няма нищо.
Още истории от Нина Вахаб, може да прочетете тук: http://ninavahab.com/
До 15 май 2019 в изложба „ Академия “ на НХА може да разгледате изложбата „ Пет години студентски пленер „ В духа на Майстора “, която включва творби живопис и статуя на студенти от НХА, основани по време на пленерите в село Шишковци, община Кюстендил, където Майстора живее и твори в продължение на 26 години.
— Какво приказваш?! - недоумява той. Непременно да отидеш да видиш Майстора! В центъра, огромна постройка - вид комунистическа, с голям монумент, питай, всеки ще те упъти. Има римски терми, „ Дервиш баня “, „ Алай баня “, „ Фатих Мехмет джамия “, средновековна отбранителна кула и още много неща.
Навсякъде ходех с новият си обичан „ Nikon “ и щраках на multi shot в RAW формат, щяло и нещяло като оглупял японски екскурзиант. Свърших си работата и хукнах из града на лов за фрагменти. Имах чудесни находки и някак се настървих за още. За да проникна в интерсни места намерих лелки уреднички да ми отключват, преструвайки се на публицист. Времето напредваше и се сетих, че ще затворят музея и няма да видя Майстора, в случай че не побързам. Подкупих жена с значима връзка ключове от остарялата „ Дервиш баня “ да ме изчака да видя изложбата и да се върна да си доснимам.
Отидох до музея, купих си билетче и влязох. Големи светли пространства, два етажа. Имаше и две експозиции на непознати за мен художници. Погледнах и се стъписах. От отсрещната стена ме гледаха „ жътварките “. Досега не бях виждала същинско огромно платно на Майстора. Обикалях час и половина. Времето беше спряло, бях омагьосана. Разпоредителките от време на време идваха да ме наглеждат. Нищо не запознат съм изобразяване, познанията ми по история на изкуството са лимитирани в границите на общата просвета. Като дете се влюбих в книгата „ Страдание и екстаз “ и желаех да науча всичко каквото мога за Микеланджело. Винаги съм го считала за нечовек - толкоз е популярен. Гледах платната на Майстора и изпитах още веднъж това надигащо се възприятие на горделивост, че човешко създание може да направи това.
Разбрах за какво му споделят Майстора.
Трябваше да потеглям. Зарекох се скоро да дойда отново. Спомних си за другите художници, на които бяха изложили картини. Помислих си, че щом са в една постройка дружно с Майстора наложително би трябвало да са доста, доста положителни. Отидох да ги видя и... съжалих. Чувството е все едно - откакто си ял с приятност нещо доста вкусното, последната ти хапка да се окаже жива жаба. За колкото и кадърен да се мислиш, каквото и да са ти казвали че си, би трябвало да си изцяло вманиачен да си сложиш нещата до тези на Майстора. Контраста е толкоз огромен, че се усеща физически, даже от човек като мен, който нищо не схваща.
Без изключително предпочитание, към момента някак зашеметена от въздействието на Майстора отидох да фотографирам. Жената ме чакаше да отключи и беше неуместно да не се появя. Преди два часа намирах „ Дервиш баня “ за страхотна, имаше жестоки елементи като панти, брави, нитове, и дребни бели куполи. Отидох, погледнах, огледах се и не видях нищо за снимане. Чудех се какви са тия нелепости, които толкоз желаех да фотографирам?! Каква турска баня?! Какви пет лв.?! Не можех да се насиля от учтивост даже да подвигна фотоапарата. Извиних се със незабавна работа и подкарах към София.
Оттогава всякога, когато съм командировка до Кюстендил, наложително навестявам галерията, само че все не ми оставаше време да отида до родната му къща в село Фролош или още по-близо до село Шишковци, да видя къде е живял.
Реших, че това е денят. Попитах галеристките и те ме упътиха до Шишковци. За страдание от тях научих, че е безсмислено да вървя до село Фролош, тъй като къщата била паднала и нищо от нея не е останало с изключение на развалина. Много се ядосах. Искаше ми се да има някой съответен провинен с име, фамилия и адрес. И този някой да бъде набит, осъден, наказан, и влачен да дава пояснения за какво е оставил родната къща на Майстора да се саморазруши. Колко ли средства е щяло да коства да бъде укрепена и поддържана, с цел да остане. Докато съседите ни строят история и монументи на културата с итонг и гипс, ние с незаконно безхаберие оставяме нашите, същински да изчезнат. Тъжно, доста тъжно. А, най-тъжното е в „ ние “... Кои сме тия „ ние “ или „ те “, „ ония “, „ идиотите “?
„ Ако има парадайс на земята – това е Кюстендилският край със сърце Шишковци “. Тръгнах да видя къде е сърцето на този парадайс, бомбето, балтона и триножника...
Малко, пусто селце. Няма табели, които да водят към къщата и кого да попитам няма. На петдесетина метра забелязах придвижване. Някакъв човек се качи в остарелия си опел, възпламени и се подготви да тръгне. Много чевръсто стигнах до него спирайки съвсем перпендикулярно.
— Извинявайте доста, че по този начин ви засякох, само че диря къщата на Майстора, знаете ли къде е?
— Ето я там!
— Къде е там? Онази жълтата или тази след нея?
— За какво ви е?
— Как защо ми и е? Дошла съм да я видя!
— Добре, изчакайте в този момент ще ви я отключа.
— Ъ... Вие ли...? Вие сте…?
— Да... аз.! И индивида се усмихна, а аз не можех да се нарадвам на този безусловно вманиачен шанс.
Къщата е на два етажа. Всичко на първия етаж е събрано и непокътнато и до през днешния ден с помощта на шишковчани. Така се бях заслушала в описа на индивида, който стопанисваше къщата на Майстора, че не попитах за името му.
Ето какво ми описа той:
На Гергьовден във всяка къща се е клало агне или яре за празника. Шишковчани, толкоз са го уважавали, че е било огромната засегнатост, в случай че Майстора не им влезе в къщата на този ден. Той тръгвал от единия завършек на селото и не се прибирал до късно вечерта до момента в който не обиколи всички къщи. Не бил пияница. Влизал, сядал, чопвал от агнето, отпивал от чашата и продължавал към идната къща.
Всички в селото знаеха, по кое време Майстора е продал картина. Той първо отивал в магазина и плащал всички вересии на сиромасите, а след това в кръчмата почерпвал всички. Взимал присъединяване във всичко, което се случва в селото. По-честен човек не е имало от него.
Когато рисувал от натура в парцела на някой, по-късно отивал и му казвал: Изял съм толкоз и толкоз череши или друго. Въпреки, че никой не е желал да вземе пари от него, той упорствал и си плащал. Кога харесал некоя мома за модел я питал къде отива да работи и каква и е надницата за деня. Тя в случай че кажела 20 лева, той и казвал ето ти 40 лева днеска да си ми модел. Винаги рисувал по две картини, една дребна и една огромна. Малката я подарявал на индивида, който е рисувал. Шишковчане имат доста такива дребни картини и ги беха дали тука да са изложени, но откак стана кражбата и разрушиха тука къщата си ги прибраха. Хората може да са в бедност, но никогаш нема да продадат картина подарена им от Майстора. Всичко тука дето го има е събрано от хора от селото.
Майстора подписва контракт за пет години да отиде в Америка да рисува. На третия месец обаче се прибира и приятелите, който са го посрещнали на централна жп гара споделили:
— Абе, Майсторе, какво стана бе, за пет години отиде пък след три месеца се връщаш? Какво стана?
— Не мога да пребивавам там, хората са студени, не е като у нас. Няма нищо, което да ме въодушеви, с цел да рисувам. Всички картини, които съм заречен ще ги обрисувам, само че помолих моя стопанин да ме остави да се върна в моята столица, от която рисувам. Тогава е споделил крилатата фраза: „ Ако има парадайс на земята – това е Кюстендилският край със сърце Шишковци “ . Този американец, добър човек се оказа, след гибелта на Майстора безплатно е дал на галерията в Кюстендил над 70 % от картините му.
Майстора е желал като почине да бъде заровен в шишковските гробища, като елементарен шишковчанин и от двете страни на гроба му да бъдат посадени две плодни дръвчета. Когато се разболява е закаран в София и тогава споделя на Професор Бобчев „ Ако умра желая да бъда заровен в Шишковци “. Обаче откакто умрял, всичко станало някак доста бързо и го погребват в гробищата на Бъкърена фабрика. Професора след двайсетина дни се сеща, какво му е споделил Майстора идва в Шишковци и споделя на хората. Тогава шишковчани се подвигат, вършат една огромна самодейност и отиват в София. Ходили са по всички инстанции, само че без триумф - не дават и не дават да реалокират Майстора. Тогава те вършат една делегация и пет индивида съумяват да влязат при Тодор Живков. Той ги изслушва и дава позволение тленните му остатъци да бъдат преместени в село Шишковци.
Браво на вас Шишковчани!
За мен Майстора е като един доста висок уединен връх, съвсем прикрит в облаците. Около него и доста под него като че ли няма нищо.
Още истории от Нина Вахаб, може да прочетете тук: http://ninavahab.com/
До 15 май 2019 в изложба „ Академия “ на НХА може да разгледате изложбата „ Пет години студентски пленер „ В духа на Майстора “, която включва творби живопис и статуя на студенти от НХА, основани по време на пленерите в село Шишковци, община Кюстендил, където Майстора живее и твори в продължение на 26 години.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ