Защо Неймар, Бейл и нежеланите звезди останаха непродадени
Един ден може да обърнем взор обратно към летния трансферен прозорец на 2019 година и да погледнем на него като на повратна точка. Може би това ще се е оказал моментът, в който клубовете най-накрая са се събудили за действителността на свръхинфлацията на трансферните суми и заплатите или най-малко са осъзнали, че пазаруването на нови играчи за подобряването на съставите им си коства единствено в случай че цената е точната.
Едно е несъмнено: в никакъв случай не сме имали сходно на това лято, с трансферен пазар, в който толкоз доста свръхзаплатени суперзвезди са изкарани на сергията.
Гарет Бейл, Пауло Дибала, Неймар, Хамес Родригес, Кристиан Ериксен, Раджа Наинголан, Филипе Коутиньо, Марио Манджукич, Алексис Санчес, Ромелу Лукаку, Тоби Алдервейрелд, Иван Ракитич, Мауро Икарди, Емре Джан, Крис Смолинг, Усман Дембеле, Дани Роуз, Хенрих Мхитарян, Иван Перишич, Жером Боатенг, Блез Матюиди: описът на предлаганите може да продължи още доста.
Някои смениха тимовете си, въпреки че всички от тях без Лукаку го сториха чартърен: Икарди в Пари Сен Жермен, Санчес в Интер, Смолинг и Мхитарян в Рома, Наинголан в Каляри, Перишич и Коутиньо в Байерн. Всички без последните трима се реалокираха в последните дни на прозореца, откакто техните клубове прекараха огромна част от лятото в опит да ги разкарат. Повечето обаче останаха, а всичко това провокира задаването на въпроса „ Защо? “.
Защо във време, когато европейските топ клубове записват големи облаги и се любуват на голямо преимущество пред конкуренцията, не гледат да се укрепват още повече? Защо клубовете с удоволствие афишират на целия свят, че техни чиновници са за обмен, откакто ясно осъзнават, че това понижава пазарната им стойност?
Всеки един случай е друг – и във връзка с това за какво даден състезател е станал продаваем, и на това да каква степен е бил продаваем. Всеки от гореизброените футболисти обаче бе част от подготвен да изслушва предложения клуб и, в някои случаи, му бе ясно декларирано, че към този момент не се нуждаят от услугите му. Зинедин Зидан го стори с Хамес и Бейл, Интер – с Икарди, Перишич и Наинголан, Манчестър Юнайтед – с Лукаку. Към други тонът бе по-смекчен, но самото съществуване на толкоз низвергнати суперзвезди е невиждано.
Консенсусът измежду голям брой интервюирани ръководители бе, че това е случай на „ пазарна промяна “. Клубовете се бяха преразпрострели оттатък опциите си, а пропастта сред най-богатите 10-12 и останалите бе повишена толкова доста, че водещите се озоваха с прекалено много „ застояла стока в склада “ си.
„ Повечето от упоменатите футболисти взимат доста високи заплати и имат доста продължителни контракти. Те просто са отвън бюджета на всички клубове, със напълно дребни изключения. Затова и приказваме за елементарна обстановка на търсене и предложение “, разяснява Умберто Гандиани, някогашен изпълнителен шеф на Рома и сегашен вицепрезидент на Европейската клубна асоциация.
Когато дадена фабрика има прекалено много залежала стока в склада си, я продава против големи отстъпки. Футболистът обаче е, най-често, човешко създание със своите усеща и мисли, а не цялостен с материали кашон, по тази причина може да откаже договорката. Нещо повече, за разлика от цялостния с материали кашон или даже от различен спорт като американската НФЛ, където нежеланият личен състав може да бъде орязан, на футболистите би трябвало да се заплаща заплата. Ако те имат дълготрайни контракти и не одобряват орязване на заплатата, купувачите може просто да не могат да си ги разрешат, в случай че ще и да има огромна отстъпка от трансферната им сума.
Гандини прибавя: „ Може би в предишното се срещаше по някой клуб от по-долното равнище, който да се реши да предприеме финансов риск – а това си е голям риск поради трансферната сума, заплатата, продължителността на контракта и понижената стойност при препродажба, в случай че мечтаният е деец. При настоящ Финансов феърплей това в доста случаи няма да е допустимо. “
Всъщност ФФП сътвори цяла кохорта от клубове от равнището тъкмо под най-високия ешелон, които би трябвало да съблюдават харченията си както в никакъв случай преди. Огромните вложения във футболисти, разрешавали им в миналото невиждани скокове към върховото равнище, към този момент не са вероятни при устрема да се извършват „ условията за излизане на нула “.
Затова и не е съвпадане, че голям брой от интервенциите това лято бяха наеми и наемодателите в някои от случаите субсидираха част от заплатата на забъркания състезател. Когато даден клуб взема футболист по този метод, той или не е уверен в желанието си да влага в него, или просто не може да си го разреши.
Наемодателят в това време си икономисва цялата или най-малко част от цялата заплата, като се и надява преотстъпеният да има отличен сезон и някой след 12 месеца да го изиска за непрекъснато. Това е еквивалентът на тези покупко-продажби от Телешоп, когато пробваш някакъв апарат за намаляване вкъщи и в случай че след три месеца не си безусловно удовлетворен от резултатите, просто го връщаш.
Има и различен настоящ детайл тук, що се отнася до най-големите клубове. Макар че може и да не се съгласите за някои от гореизброените имена, съвсем няма подозрение, че множеството от тях генерално биха създали всеки един тим по-добър. Въпросът е обаче: с какъв брой тъкмо и на каква цена?
„ Тези малко на брой клубове, които могат да си ги разрешат, са към този момент доста мощни и, съотнесено към целия разход по такава интервенция, не усещат, че следващо доста скъпо попълнение ще направи основна разлика. Особено в случай че приказваме за деец с дребна стойност при препродажба. Да, подобен състезател може и да ги направи малко по-добри, може и да не направи никаква разлика, но не си коства да се рискува поради цената “, споделя Майкъл Еменало, някогашен механически шеф на Челси и Монако.
Това становище се споделя и от Гандиани: „ Най-големите клубове са колкото клубове, толкоз и марки на развлекателната промишленост. Според мен в този момент внимават повече за дейностите си с финансите на пазара. Те преценят с повече разсъдък какъв брой би добавил даден състезател към клуба им – и на терена, и като бранд – и правят оценка това с цифра. Ако не мислят, че ще имат възвръщаемост, не работят. “
За някои това може и да е леко необичайно, но логиката е явна. Вземете за образец Неймар, чийто трансфер от ПСЖ в Барселона се провали. Той самият е голям бранд и доста огромен футболист, само че с какъв брой ще намалее цената на марката на Барса (или пък на Ман Юнайтед или Байерн) без него? Ако цифрата е доста по-малка от тази на разноските по пазаруването му, е, човек може да види за какво евентуалните купувачи биха се насочили в друга посока.
Случаят с Матайс Де Лихт илюстрира различен фактор от към този момент затворилия прозорец. Бранителят на Аякс беше на пазара и най-после Ювентус би Барса за неговия автограф за прехвърлянето на стойност 75 млн. евро. Имаше обаче и други клубове в потребност от неговите услуги. Манчестър Юнайтед и Ливърпул да вземем за пример се любуваха на много сполучливи сезони, но и двата можеха да се възползват от нов централен бранител с подобен гений, откакто Венсан Компани си потегли от „ жителите “, а на Жоел Матип му остава единствено година до края на контракта с „ алените “. Нито британският, нито европейският първенец обаче сподели сериозен интерес към Де Лихт. Защо?
Може би тъй като и двата клуба имат извънредно властни и сполучливи мениджъри с доста съответни хрумвания какво желаят. Добавянето на Де Лихт сигурно би направило тимовете им по-талантливи, но можеше и да наруши хармонията в съблекалнята след сезон със извоювани надлежно 98 и 97 точки плюс спечелването на три други надпревари за купи.
Дори и нидерландецът да донесе предстоящото усъвършенстване откъм класа, ще подобрят ли на такава основа тези отбори достиженията си от предишния сезон? Вероятно не. И защото мениджърите се правят оценка освен по резултатите черно на бяло, а и по резултатите съотнесено към харченето, подобен голям като цена трансфер в комбиниране с минимално усъвършенстване (или, по-вероятно, даже стъпка назад) няма да помогне изключително.
Еменало показва Родри – сигурно не на ниска цена при платените от Манчестър Сити на Атлетико Мадрид 70 млн. евро – като вида покупка, който е по-вероятно да създадат мениджъри като Гуардиола и Клоп: Клубовете осъзнават, че не можеш завоюва всичко всяка година и, по-важното, не ти би трябвало да печелиш всичко всяка година, с цел да удържиш статута си като клуб, силата на своя бранд и равнищата на доходи. Ако се появи точният състезател, покриващ характерна потребност, те може и да го купят и може би и за повече пари, с цел да го вземат рано. Ако обаче са към този момент мощни и конкурентоспособни, не се надпреварват да скачат за всеки новопоявил се гений, с цел да не нарушават към този момент наличната си построена конструкция. Това съгласно мен е едно релативно ново събитие. “
Погледнато през един обектив, „ Голямата пазарна промяна от 2019 година “ е позитив. Клубовете са по-умни в пазаруването на играчи и все по-малко подготвени на опасности във връзка с мятане на пари наляво и надясно. (Разбира се, че и трансферното ембарго на Челси въздейства за това, само че чистият масраф на Топ 6 клубовете от Премиър Лийг в актуалното лято беше най-ниският от 2012 година насам.)
Тази пазарна промяна обаче може и да не се понрави на всички във футбола, в случай че значи „ правене единствено на тъкмо колкото е нужно “ за задържането на върха, до момента в който в това време притежателите на клубовете не престават да натрупат тлъсти облаги.
„ Чух някой да споделя, че преди е имало професионални клубове и аматьорски клубове – споделя Гандини. – Днес към този момент имаме аматьорски клубове, голям брой професионални клубове, опитващи се просто да оцелеят, и по-малка група професионални клубове, които може би имат блестящо минало и обезверено се пробват да се докопат до най-висшия ешелон, само че им е доста мъчно. Накрая имаме тези на върха, които изобщо не са футболни клубове, а марки от развлекателната промишленост. Те са формирани от шоумени и се държат като шоумени. Това може и да е леко пресилено, само че единствено леко. “
Габриеле Маркоти, ESPN
Едно е несъмнено: в никакъв случай не сме имали сходно на това лято, с трансферен пазар, в който толкоз доста свръхзаплатени суперзвезди са изкарани на сергията.
Гарет Бейл, Пауло Дибала, Неймар, Хамес Родригес, Кристиан Ериксен, Раджа Наинголан, Филипе Коутиньо, Марио Манджукич, Алексис Санчес, Ромелу Лукаку, Тоби Алдервейрелд, Иван Ракитич, Мауро Икарди, Емре Джан, Крис Смолинг, Усман Дембеле, Дани Роуз, Хенрих Мхитарян, Иван Перишич, Жером Боатенг, Блез Матюиди: описът на предлаганите може да продължи още доста.
Някои смениха тимовете си, въпреки че всички от тях без Лукаку го сториха чартърен: Икарди в Пари Сен Жермен, Санчес в Интер, Смолинг и Мхитарян в Рома, Наинголан в Каляри, Перишич и Коутиньо в Байерн. Всички без последните трима се реалокираха в последните дни на прозореца, откакто техните клубове прекараха огромна част от лятото в опит да ги разкарат. Повечето обаче останаха, а всичко това провокира задаването на въпроса „ Защо? “.
Защо във време, когато европейските топ клубове записват големи облаги и се любуват на голямо преимущество пред конкуренцията, не гледат да се укрепват още повече? Защо клубовете с удоволствие афишират на целия свят, че техни чиновници са за обмен, откакто ясно осъзнават, че това понижава пазарната им стойност?
Всеки един случай е друг – и във връзка с това за какво даден състезател е станал продаваем, и на това да каква степен е бил продаваем. Всеки от гореизброените футболисти обаче бе част от подготвен да изслушва предложения клуб и, в някои случаи, му бе ясно декларирано, че към този момент не се нуждаят от услугите му. Зинедин Зидан го стори с Хамес и Бейл, Интер – с Икарди, Перишич и Наинголан, Манчестър Юнайтед – с Лукаку. Към други тонът бе по-смекчен, но самото съществуване на толкоз низвергнати суперзвезди е невиждано.
Консенсусът измежду голям брой интервюирани ръководители бе, че това е случай на „ пазарна промяна “. Клубовете се бяха преразпрострели оттатък опциите си, а пропастта сред най-богатите 10-12 и останалите бе повишена толкова доста, че водещите се озоваха с прекалено много „ застояла стока в склада “ си.
„ Повечето от упоменатите футболисти взимат доста високи заплати и имат доста продължителни контракти. Те просто са отвън бюджета на всички клубове, със напълно дребни изключения. Затова и приказваме за елементарна обстановка на търсене и предложение “, разяснява Умберто Гандиани, някогашен изпълнителен шеф на Рома и сегашен вицепрезидент на Европейската клубна асоциация.
Когато дадена фабрика има прекалено много залежала стока в склада си, я продава против големи отстъпки. Футболистът обаче е, най-често, човешко създание със своите усеща и мисли, а не цялостен с материали кашон, по тази причина може да откаже договорката. Нещо повече, за разлика от цялостния с материали кашон или даже от различен спорт като американската НФЛ, където нежеланият личен състав може да бъде орязан, на футболистите би трябвало да се заплаща заплата. Ако те имат дълготрайни контракти и не одобряват орязване на заплатата, купувачите може просто да не могат да си ги разрешат, в случай че ще и да има огромна отстъпка от трансферната им сума.
Гандини прибавя: „ Може би в предишното се срещаше по някой клуб от по-долното равнище, който да се реши да предприеме финансов риск – а това си е голям риск поради трансферната сума, заплатата, продължителността на контракта и понижената стойност при препродажба, в случай че мечтаният е деец. При настоящ Финансов феърплей това в доста случаи няма да е допустимо. “
Всъщност ФФП сътвори цяла кохорта от клубове от равнището тъкмо под най-високия ешелон, които би трябвало да съблюдават харченията си както в никакъв случай преди. Огромните вложения във футболисти, разрешавали им в миналото невиждани скокове към върховото равнище, към този момент не са вероятни при устрема да се извършват „ условията за излизане на нула “.
Затова и не е съвпадане, че голям брой от интервенциите това лято бяха наеми и наемодателите в някои от случаите субсидираха част от заплатата на забъркания състезател. Когато даден клуб взема футболист по този метод, той или не е уверен в желанието си да влага в него, или просто не може да си го разреши.
Наемодателят в това време си икономисва цялата или най-малко част от цялата заплата, като се и надява преотстъпеният да има отличен сезон и някой след 12 месеца да го изиска за непрекъснато. Това е еквивалентът на тези покупко-продажби от Телешоп, когато пробваш някакъв апарат за намаляване вкъщи и в случай че след три месеца не си безусловно удовлетворен от резултатите, просто го връщаш.
Има и различен настоящ детайл тук, що се отнася до най-големите клубове. Макар че може и да не се съгласите за някои от гореизброените имена, съвсем няма подозрение, че множеството от тях генерално биха създали всеки един тим по-добър. Въпросът е обаче: с какъв брой тъкмо и на каква цена?
„ Тези малко на брой клубове, които могат да си ги разрешат, са към този момент доста мощни и, съотнесено към целия разход по такава интервенция, не усещат, че следващо доста скъпо попълнение ще направи основна разлика. Особено в случай че приказваме за деец с дребна стойност при препродажба. Да, подобен състезател може и да ги направи малко по-добри, може и да не направи никаква разлика, но не си коства да се рискува поради цената “, споделя Майкъл Еменало, някогашен механически шеф на Челси и Монако.
Това становище се споделя и от Гандиани: „ Най-големите клубове са колкото клубове, толкоз и марки на развлекателната промишленост. Според мен в този момент внимават повече за дейностите си с финансите на пазара. Те преценят с повече разсъдък какъв брой би добавил даден състезател към клуба им – и на терена, и като бранд – и правят оценка това с цифра. Ако не мислят, че ще имат възвръщаемост, не работят. “
За някои това може и да е леко необичайно, но логиката е явна. Вземете за образец Неймар, чийто трансфер от ПСЖ в Барселона се провали. Той самият е голям бранд и доста огромен футболист, само че с какъв брой ще намалее цената на марката на Барса (или пък на Ман Юнайтед или Байерн) без него? Ако цифрата е доста по-малка от тази на разноските по пазаруването му, е, човек може да види за какво евентуалните купувачи биха се насочили в друга посока.
Случаят с Матайс Де Лихт илюстрира различен фактор от към този момент затворилия прозорец. Бранителят на Аякс беше на пазара и най-после Ювентус би Барса за неговия автограф за прехвърлянето на стойност 75 млн. евро. Имаше обаче и други клубове в потребност от неговите услуги. Манчестър Юнайтед и Ливърпул да вземем за пример се любуваха на много сполучливи сезони, но и двата можеха да се възползват от нов централен бранител с подобен гений, откакто Венсан Компани си потегли от „ жителите “, а на Жоел Матип му остава единствено година до края на контракта с „ алените “. Нито британският, нито европейският първенец обаче сподели сериозен интерес към Де Лихт. Защо?
Може би тъй като и двата клуба имат извънредно властни и сполучливи мениджъри с доста съответни хрумвания какво желаят. Добавянето на Де Лихт сигурно би направило тимовете им по-талантливи, но можеше и да наруши хармонията в съблекалнята след сезон със извоювани надлежно 98 и 97 точки плюс спечелването на три други надпревари за купи.
Дори и нидерландецът да донесе предстоящото усъвършенстване откъм класа, ще подобрят ли на такава основа тези отбори достиженията си от предишния сезон? Вероятно не. И защото мениджърите се правят оценка освен по резултатите черно на бяло, а и по резултатите съотнесено към харченето, подобен голям като цена трансфер в комбиниране с минимално усъвършенстване (или, по-вероятно, даже стъпка назад) няма да помогне изключително.
Еменало показва Родри – сигурно не на ниска цена при платените от Манчестър Сити на Атлетико Мадрид 70 млн. евро – като вида покупка, който е по-вероятно да създадат мениджъри като Гуардиола и Клоп: Клубовете осъзнават, че не можеш завоюва всичко всяка година и, по-важното, не ти би трябвало да печелиш всичко всяка година, с цел да удържиш статута си като клуб, силата на своя бранд и равнищата на доходи. Ако се появи точният състезател, покриващ характерна потребност, те може и да го купят и може би и за повече пари, с цел да го вземат рано. Ако обаче са към този момент мощни и конкурентоспособни, не се надпреварват да скачат за всеки новопоявил се гений, с цел да не нарушават към този момент наличната си построена конструкция. Това съгласно мен е едно релативно ново събитие. “
Погледнато през един обектив, „ Голямата пазарна промяна от 2019 година “ е позитив. Клубовете са по-умни в пазаруването на играчи и все по-малко подготвени на опасности във връзка с мятане на пари наляво и надясно. (Разбира се, че и трансферното ембарго на Челси въздейства за това, само че чистият масраф на Топ 6 клубовете от Премиър Лийг в актуалното лято беше най-ниският от 2012 година насам.)
Тази пазарна промяна обаче може и да не се понрави на всички във футбола, в случай че значи „ правене единствено на тъкмо колкото е нужно “ за задържането на върха, до момента в който в това време притежателите на клубовете не престават да натрупат тлъсти облаги.
„ Чух някой да споделя, че преди е имало професионални клубове и аматьорски клубове – споделя Гандини. – Днес към този момент имаме аматьорски клубове, голям брой професионални клубове, опитващи се просто да оцелеят, и по-малка група професионални клубове, които може би имат блестящо минало и обезверено се пробват да се докопат до най-висшия ешелон, само че им е доста мъчно. Накрая имаме тези на върха, които изобщо не са футболни клубове, а марки от развлекателната промишленост. Те са формирани от шоумени и се държат като шоумени. Това може и да е леко пресилено, само че единствено леко. “
Габриеле Маркоти, ESPN
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ