Притча за човешката алчност
„ Един човек споделил на Буда: „ Аз желая благополучие. “ Буда му дал отговор: Първо махни Аз – това е егото. После махни желая – това е алчността. И най-после ще имаш единствено благополучие “.
Пазете се от гордостта,
от клопките на алчността,
деликатно използвайте своето Аз
и щастието постоянно ще бъде с вас!
Преди доста години, в едно от планинските ни села, в които обработваемата земя е много разпокъсана, живеел един безимотен селяндур, който работил дълги години като аргатин, при най-богатия земевладелец на селото. Ратаят бил доста работлив и получавал по-голяма заплата от всички наемници в селото, само че все пак все не успявал да задели задоволително пари, с които да си купи лична земя и да сбъдне огромната си детска фантазия. Той от ранна възраст си мечтаел, че един ден ще стане наедрял земевладелец и от този момент цепел всяка стотинка на две, единствено и единствено да се снабди с по този начин мечтаната земя, а многолюдното му семейство непрекъснато живеело в последна оскъдност и огромна бедност.
Богатият земевладелец дълги години следил какво се случва в живота и фамилията на най-доверения му служащ и тъй като бил извънредно великодушен човек, един ден решел да му подари дребна част от своите многочислени парцели.
– Жено, през днешния ден взех решение да подаря две от нашите ниви и една морава на най-хубавия ни аргатин. – споделил богаташът на брачната половинка си, по време на фамилната вечеря.
– Добре ще сториш! Подари му ги. Ние няма да обеднеем, а това е Богоугодно дело. – незабавно се съгласила добросърдечната господарка и добавила. – Вече тридесет години ти служи правилно индивидът, заслужил ги е.
– Но знаеш ли какво съм решил? – подсмихнал се под мустак остарелият и умен господар. – Ще му слага и едно малко тестване, преди да му подаря трите парцела. Утре ще му кажа да се приготви и да си избере единствено една от нашите ливади, която той реши и в случай че успее да я окоси цялата от изгрева до залеза на слънцето, ще бъде негова. За двете ниви нищо няма да му споделям, само че ще му дам опция да свърши работата в деня на лятното слънцестоене, който е най-дългият ден в годината.
– Не разбрах, какво е и къде е тестването, за което ми приказваш? – погледнала го учудената жена.
– Не се ли сещаш, че тестването е за неговата лакомия. Ако се полакоми и си избере, която и да е от най-големите ни ливади, той няма да успее да я окоси за един ден и няма да получи нищо. Изборът е сред ливадата и алчността му, само че е единствено негов и каквото си избере, това и ще получи! – след тези пояснения диалогът им бил завършен, а на другия ден чорбаджията го споделил с правилния си аргатин, който подскочил от наслада и незабавно изтичал до своята къща с цел да се похвали на бедната си женица.
– От на следващия ден ще имаме наша земя! – викнал още от входната врата запъхтеният аргатин. – Чорбаджията ми даде обещание, че в случай че съумея да окося най-голямата им морава единствено за един ден, ливадата ще бъде моя. Това е утрешният ден на лятното слънцестоене, най-големият ден и ливадата ще бъде моя. Моя! Чу ли! – викнал още по-силно ратаят.
– Ти вманиачен ли си? – погледнала го ядосано жена му. – Този грабител си прави смешки с теб. Как ще окосиш толкоз огромна морава за един ден? Това е невероятно!
– Ще съумея! Ще видиш, че ще я окося. Всички ще видят! – заканително поклатил глава амбициозният мъж и се заел с остренето на най-здравата си коса. Подсигурил се с още два аварийни инструмента и на другия ден, още по мрачно отишъл на определената морава.
Алчният косач косил, косил през целия ден, без и за минутка да си почине, само че до късния следобяд съумял да окоси единствено две трети от голямата морава. Силите му последователно намалявали, а той поглеждал към залязващото слънце и непрекъснато увеличавал темпото. „ Стегни се! Още малко ти остава. ” – съветвала го алчността и косачът замръкнал на мечтаната морава. Семейството му го чакало, чакало да се прибере и като не се прибрал до среднощ, синовете му сграбчили фенерите и отишли да го търсят, само че за зла орис намерили единствено мъртвото му тяло, което лежало неподвижно върху постелка от одеве прясно окосена трева. Отнесли го в къщи и нещастната им майка незабавно изтичала до къщата на богатия земевладелец.
– Ти си палач! Ти умъртви мъжа ми! – крещяла истерично обезумялата жена. – Защо го изпрати да окоси най-голямата ти морава единствено за един ден?
– Успокой се! Не съм го умъртвил аз! – почнал да се оправдава и да я успокоява чорбаджията. – Аз му споделих, че изборът е негов и той самичък си е избрал ливадата, която да окоси, а прелестно знаеш, че имаме доста дребни ливади, с които щеше да се оправи и за половин ден.
– Така ли? Не знаех, че самичък си е избрал най-голямата морава. Извинявай! – безшумно прошепнала съкрушената вдовица, а след това с още по-тих глас добавила. – Умората го е умъртвила!
– Не, мамо! Грешиш! – обадил се зад тила й най-малкият й наследник, който бил с най-буден разум от всичките й деца. – Убила го е алчността!
– Да! Алчността е. – замислено поклатил глава, чорбаджията и добавил. – Алчността е същинският му палач и откогато свят светува същата тази необуздана лакомия е погубила безчет човешки ориси и още какъв брой ли ще погуби?..
– Никой не знае, само че несъмнено ще са доста! – обадило се още веднъж умното момче.
– Така е! За страдание, още веднъж си прав, синко! – съгласил се остарелият земевладелец.
