В самотата на памуковите полета. Как напрежението дойде още преди спектакъла
Един билет за спектакъл да коства 400 лв.? С това отвращение беше посрещната новината, че огромният артист Джон Малкович ще играе на българска сцена. Един миг. Има и въпроси преди този за цената на билетите.
В рамките на няколко дни се сподели съвсем всичко, което би могло да се каже за идното посещение на постановката “В самотата на памуковите полета ” на Тимофей Кулябин. Почти.
Но какво въпреки всичко ще гледат феновете, които са съумели да се снабдят с билет? И от кое място пристигна напрежението към проблема “Да бъдеш Джон Малкович в България ”?
Френската пиеса
“В самотата на памуковите полета ” е пиеса от 80-те години, писана от френския създател Бернар-Мари Колтес . Днес тя е безспорна модерна класика.
Издадена е на български език в превод на Светлана Пенчева и е поставяна през 90-те години под режисурата на Здравко Митков и с присъединяване на Андрей Баташов .
В по-близкото минало към нея беше протегнал ръка и Веселин Димов , в границите на без значение зрелище.
Заради биографията на създателя и още повече поради обстоятелството, че той умира в резултат на СПИН през 1989, две години след първата режисура на “Полетата ” във Франция, постоянно се акцентира (хомо)сексуалният заряд на текста.
Пиесите на Колтес обаче провокират по доста повече способи.
“В самотата на памуковите полета ” показва двама герои – Дилър и Клиент . Представя, не споделя. Те приказват доста и вършат малко. Така и не се схваща какво тъкмо се продава. Натрапва се чувството, че биха могли да търгуват с всичко, включително и със самия живот. Човешките връзки са сведени до пазарна замяна. Търговец-клиент, човек-животно, мъж-жена, бял-черен - всички тези двойки се разполагат по тънката и в действителност рискова граница на размяната. Колтес се занимава с напреженията. Не със конфликта, а с всичко това преди него – мисленето, страха, желанието, насилието преди насилието.
Пиесата приключва, преди Дилърът и Клиентът да изберат оръжията си.
Колтес не прави социално-политически спектакъл
Колтес не прави социално-политически спектакъл, тъй като по никакъв начин не му подхожда да мисли за театъра като инструмент. Което обаче не значи, че кьорав за икономическите и идеологически напрежения, на които се подчиняват както възприятията, по този начин и разсъдъкът, и под които постоянно прозират огромните човешки въпроси. Самотата в света, неналичието на другарство, отношението ни към непознатия, чужденеца, към маргиналния човек.
Представете си средата, в която е вероятен сходен създател. Не са нужни задълбочени знания по културни политики, с цел да разберем, че средата във Франция по времето на Колтес въпреки всичко е разрешила той да реализира в случай че не същинска театрална гражданска война, то да утвърди новото.
Българската режисура на Здравко Митков от 1995 година също е осъществена с поддръжката на Френската асоциация за артистични прояви към Министерството на външните работи на Франция.
Днес текстовете на Колтес не престават да не са “лесни ” и ги играят холивудски звезди.
Българската сцена
Вече едно десетилетие финансирането на българските държавни културни институти в региона на театралните изкуства се случва на правилото на делегираните бюджети. Това ще рече, че с цел да бъдат подкрепени с обществени средства, те би трябвало сполучливо да продават билети.
Към момента против всеки лев доход от лична, не гостуваща, трагична продукция театрите получават още три, с цел да посрещат разноските си. По закон това се случва единствено в случай че междинната цена на билета не надвишава 20 лв. .
България предизвиква комерсиалния детайл в програмната политика на театрите
Така по едно и също време се лимитират и стандартизират цените, само че и мощно се предизвиква комерсиалният детайл в програмната политика на съответния институт. Резултатите са противоречиви, както във връзка с самоиздръжката на театрите, по този начин и във връзка с качеството и оригиналността на продукцията им.
За така наречен “халтура ” се приказва от много повече от 10 години, несъмнено. И не е пазарният триумф това, което дефинира обещано зрелище като “халтура ”.
Пазарният принцип обаче не се вълнува от качествата и залога на продукциите. Когато с него се обвърже и обществената поддръжка, въобще не е учудващо, че театрите залагат на развлекателни представления, с присъединяване на най-малко един или двама артисти, известни от малкия екран. Не е необичайно, в случай че театърът от ден на ден имитира киното и малкия екран, а за какво не и да приспособява за сцена кино и телевизионни сюжети, което по този начин или другояче към този момент се случва нерядко по света.
В този смисъл наличието на Джон Малкович на сцената на Народния спектакъл е преди всичко пазарен триумф. Макар за това зрелище най-малко по два критерия да не може да се отпусне дотация, гостуването на постановката се явява в благозвучие с общата културна политика.
Какво споделяме, когато споделяме, че нещо е обикновено
“Е, какъв брой очаквахте да коства да гледате Малкович?! ” споделиха някои във връзка ценовия диапазон на билетите. Сравниха го в това число с концерт на Мадона. Други акцентираха, че близо до София, в Атина билетите за същото зрелище в границите на същото турне костват сред 10 и 4 пъти по-малко.
Там е работата, че в случай че се съгласим, че е обикновено минималната работна заплата едвам да не стига за две от по-лошите места на партера на театъра, значи споделяме, че Народният спектакъл изрично не е за всички. Не е за всички не по силата на усета или желанията им. Тя не е и за щатните артисти и чиновници в държавните и общински театри, в случай че разчитат само на заплатите си. И не, няма значение, че продукцията е гостуваща, и че за нея няма да се начисли дотация. Няма значение има ли спонсори.
Ако минималната работна заплата стига за две неприятни места на партера, значи Народният спектакъл не е за всички
Същественото е, че таман пространството на Народния спектакъл коренно изключва голяма част от жителите на обществен и стопански принцип. Идеята на това въобще да имаме държавни и общински културни институти по изискване е противоположната – необятен достъп, включване на оптимално огромна част от популацията в културните процеси. Не единствено за наслаждение, а тъй като те са част от публичния спор.
Какъв живот желаеме? Каква политика?
Сред известните позиции от последните дни беше и тази, че една холивудска звезда не може да е най-важният проблем в България. Не и до момента в който има корупция да вземем за пример.
Представете си общество, което има навика по-често да ревизира кой играе в даден театър. И малко по-голяма част от него има възможност да забележи да вземем за пример, че Ингеборга Дапкунайте , която играе паралелно с Джон Малкович в постановката на Кулябин, е и Маруся в “Изпепелени от слънцето ” на Никита Михалков, и нещастната брачна половинка на героя на Брад Пит в “Седем години в Тибет ”. Не е ли по-вероятно такова общество да следи и да схваща по-добре парадоксални обществени връзки, геополитически спорове, корупционни кавги?
Колтес може да не желае да вижда театъра като инструмент. Само че културата е и това, без значение дали ни харесва. В България точно отсъствието на смислени политики оставя телевизонните шоу стратегии с прочут бенд като единствена опция и по този метод дава власт на водещите и сценаристите им. Която след това се легитимира и през парламентарни избори.
При единствено три дати и потенциал на залата от 780 места , по този начин или другояче няма по какъв начин всички да гледат постановката на Тимофей Кулябин. Но дебатът, който си заформихме, и споровете, които се обрисуват в него, ни засягат, без значение дали вървим на спектакъл.
Когато няма “място за разсъдък ”
В различен собствен текст Колтес написа:
Нашата територия е прекомерно дребна, хората – прекалено много, несъвместимостите – прекомерно честиБернар-Мари Колтес
“Размяната на думи служи единствено за печелене на време преди размяната на удари, тъй като никой не обича да бъде удрян и всеки обича да печели време. Според разсъдъка има типове, които не трябва в никакъв случай да се срещат уединено. Но нашата територия е прекомерно дребна, хората – прекалено много, несъвместимостите – прекомерно чести, часовете, тъмните и безлюдни места – прекалено много, с цел да има място за разсъдък. ”
Представете си по какъв начин бихме му се сторили и какъв брой близо сме до края на пиесата.
*Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
В рамките на няколко дни се сподели съвсем всичко, което би могло да се каже за идното посещение на постановката “В самотата на памуковите полета ” на Тимофей Кулябин. Почти.
Но какво въпреки всичко ще гледат феновете, които са съумели да се снабдят с билет? И от кое място пристигна напрежението към проблема “Да бъдеш Джон Малкович в България ”?
Френската пиеса
“В самотата на памуковите полета ” е пиеса от 80-те години, писана от френския създател Бернар-Мари Колтес . Днес тя е безспорна модерна класика.
Издадена е на български език в превод на Светлана Пенчева и е поставяна през 90-те години под режисурата на Здравко Митков и с присъединяване на Андрей Баташов .
В по-близкото минало към нея беше протегнал ръка и Веселин Димов , в границите на без значение зрелище.
Заради биографията на създателя и още повече поради обстоятелството, че той умира в резултат на СПИН през 1989, две години след първата режисура на “Полетата ” във Франция, постоянно се акцентира (хомо)сексуалният заряд на текста.
Пиесите на Колтес обаче провокират по доста повече способи.
“В самотата на памуковите полета ” показва двама герои – Дилър и Клиент . Представя, не споделя. Те приказват доста и вършат малко. Така и не се схваща какво тъкмо се продава. Натрапва се чувството, че биха могли да търгуват с всичко, включително и със самия живот. Човешките връзки са сведени до пазарна замяна. Търговец-клиент, човек-животно, мъж-жена, бял-черен - всички тези двойки се разполагат по тънката и в действителност рискова граница на размяната. Колтес се занимава с напреженията. Не със конфликта, а с всичко това преди него – мисленето, страха, желанието, насилието преди насилието.
Пиесата приключва, преди Дилърът и Клиентът да изберат оръжията си.
Колтес не прави социално-политически спектакъл
Колтес не прави социално-политически спектакъл, тъй като по никакъв начин не му подхожда да мисли за театъра като инструмент. Което обаче не значи, че кьорав за икономическите и идеологически напрежения, на които се подчиняват както възприятията, по този начин и разсъдъкът, и под които постоянно прозират огромните човешки въпроси. Самотата в света, неналичието на другарство, отношението ни към непознатия, чужденеца, към маргиналния човек.
Представете си средата, в която е вероятен сходен създател. Не са нужни задълбочени знания по културни политики, с цел да разберем, че средата във Франция по времето на Колтес въпреки всичко е разрешила той да реализира в случай че не същинска театрална гражданска война, то да утвърди новото.
Българската режисура на Здравко Митков от 1995 година също е осъществена с поддръжката на Френската асоциация за артистични прояви към Министерството на външните работи на Франция.
Днес текстовете на Колтес не престават да не са “лесни ” и ги играят холивудски звезди.
Българската сцена
Вече едно десетилетие финансирането на българските държавни културни институти в региона на театралните изкуства се случва на правилото на делегираните бюджети. Това ще рече, че с цел да бъдат подкрепени с обществени средства, те би трябвало сполучливо да продават билети.
Към момента против всеки лев доход от лична, не гостуваща, трагична продукция театрите получават още три, с цел да посрещат разноските си. По закон това се случва единствено в случай че междинната цена на билета не надвишава 20 лв. .
България предизвиква комерсиалния детайл в програмната политика на театрите
Така по едно и също време се лимитират и стандартизират цените, само че и мощно се предизвиква комерсиалният детайл в програмната политика на съответния институт. Резултатите са противоречиви, както във връзка с самоиздръжката на театрите, по този начин и във връзка с качеството и оригиналността на продукцията им.
За така наречен “халтура ” се приказва от много повече от 10 години, несъмнено. И не е пазарният триумф това, което дефинира обещано зрелище като “халтура ”.
Пазарният принцип обаче не се вълнува от качествата и залога на продукциите. Когато с него се обвърже и обществената поддръжка, въобще не е учудващо, че театрите залагат на развлекателни представления, с присъединяване на най-малко един или двама артисти, известни от малкия екран. Не е необичайно, в случай че театърът от ден на ден имитира киното и малкия екран, а за какво не и да приспособява за сцена кино и телевизионни сюжети, което по този начин или другояче към този момент се случва нерядко по света.
В този смисъл наличието на Джон Малкович на сцената на Народния спектакъл е преди всичко пазарен триумф. Макар за това зрелище най-малко по два критерия да не може да се отпусне дотация, гостуването на постановката се явява в благозвучие с общата културна политика.
Какво споделяме, когато споделяме, че нещо е обикновено
“Е, какъв брой очаквахте да коства да гледате Малкович?! ” споделиха някои във връзка ценовия диапазон на билетите. Сравниха го в това число с концерт на Мадона. Други акцентираха, че близо до София, в Атина билетите за същото зрелище в границите на същото турне костват сред 10 и 4 пъти по-малко.
Там е работата, че в случай че се съгласим, че е обикновено минималната работна заплата едвам да не стига за две от по-лошите места на партера на театъра, значи споделяме, че Народният спектакъл изрично не е за всички. Не е за всички не по силата на усета или желанията им. Тя не е и за щатните артисти и чиновници в държавните и общински театри, в случай че разчитат само на заплатите си. И не, няма значение, че продукцията е гостуваща, и че за нея няма да се начисли дотация. Няма значение има ли спонсори.
Ако минималната работна заплата стига за две неприятни места на партера, значи Народният спектакъл не е за всички
Същественото е, че таман пространството на Народния спектакъл коренно изключва голяма част от жителите на обществен и стопански принцип. Идеята на това въобще да имаме държавни и общински културни институти по изискване е противоположната – необятен достъп, включване на оптимално огромна част от популацията в културните процеси. Не единствено за наслаждение, а тъй като те са част от публичния спор.
Какъв живот желаеме? Каква политика?
Сред известните позиции от последните дни беше и тази, че една холивудска звезда не може да е най-важният проблем в България. Не и до момента в който има корупция да вземем за пример.
Представете си общество, което има навика по-често да ревизира кой играе в даден театър. И малко по-голяма част от него има възможност да забележи да вземем за пример, че Ингеборга Дапкунайте , която играе паралелно с Джон Малкович в постановката на Кулябин, е и Маруся в “Изпепелени от слънцето ” на Никита Михалков, и нещастната брачна половинка на героя на Брад Пит в “Седем години в Тибет ”. Не е ли по-вероятно такова общество да следи и да схваща по-добре парадоксални обществени връзки, геополитически спорове, корупционни кавги?
Колтес може да не желае да вижда театъра като инструмент. Само че културата е и това, без значение дали ни харесва. В България точно отсъствието на смислени политики оставя телевизонните шоу стратегии с прочут бенд като единствена опция и по този метод дава власт на водещите и сценаристите им. Която след това се легитимира и през парламентарни избори.
При единствено три дати и потенциал на залата от 780 места , по този начин или другояче няма по какъв начин всички да гледат постановката на Тимофей Кулябин. Но дебатът, който си заформихме, и споровете, които се обрисуват в него, ни засягат, без значение дали вървим на спектакъл.
Когато няма “място за разсъдък ”
В различен собствен текст Колтес написа:
Нашата територия е прекомерно дребна, хората – прекалено много, несъвместимостите – прекомерно честиБернар-Мари Колтес
“Размяната на думи служи единствено за печелене на време преди размяната на удари, тъй като никой не обича да бъде удрян и всеки обича да печели време. Според разсъдъка има типове, които не трябва в никакъв случай да се срещат уединено. Но нашата територия е прекомерно дребна, хората – прекалено много, несъвместимостите – прекомерно чести, часовете, тъмните и безлюдни места – прекалено много, с цел да има място за разсъдък. ”
Представете си по какъв начин бихме му се сторили и какъв брой близо сме до края на пиесата.
*Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ