Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия

Дядо Захари върви бавно и крепи на гърба си дребния Монка. Той е скопчил сухите си ръце към шията му и безсилно се е отпуснал. Браздулици пот шарят изгорялото лице на стареца и мокрят опънатата му от напъване шия. Ръчичките на Монката го душат и мъчат така, че пред очите му минават кървави мъгли, само че той върви бавно и грижливо крепи товара си.

Слънцето към този момент захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират далеко, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.

Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през различен, настигат се, отпътуват се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият остарял дъб на върха и дребното бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това знамение! С кола, с коне, пеши, от близко и отдалеко, отвред идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един кусур и по една вяра за излекуване. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…

— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
— Всички там отиват, чадо.
— Всички заболели ли са, дядо?

“— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от това. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила. ”

От върха се понесе безшумно черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена местност.
Дядо Захари седна изтощено край пътя и въздъхна:

— Прекръсти се, чадо!

Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления плевел край пътя.

— Дядо, желая да походя.
— Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
— Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката.

Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, потеглиха отново. Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, потегли край дяда си като сянка. По бледото му изсъхнало лице се прозираха огромни сини жили, краката му се преплитаха от уязвимост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак ужасно отворени, се въртяха навсякъде и с едно умилено удивление следяха ту птичките, които безмълвни прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното зарево към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.

Дядо Захари вървеше напълно бавно, с цел да не умори дребния, само че като видя, че слънцето към този момент заседна и хората по пътя понижиха, той още веднъж го качи на тил и потегли по-бързо.

По върха на могилката се мяркаха човешки сенки напразно, като заблудени.

— Хората си търсят към този момент място, закъсняхме, сине — рече старецът.
— Дядо бог рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.

— Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо бог ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат безмълвно там от горната страна, всред звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо бог сред тоя народ, дето е тук, безшумно, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже излекуване на всички. После полека-лека, както си е пристигнал, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както в миналото се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.

— Болните ще оздравеят ли, дядо?
— Всички — всички! — отговори с дълбока убеденост дядо Захари. — Може в този момент, може след година, след пет, след 10. Който има вяра, ще се избави.

Монката слушаше тайнствените думи на дяда си, пропити с гореща религия, и въпреки че не ги разбираше, на душата му ставаше ярко и топло. Той постави бледото си лице върху рамото на дяда си, взря се във високия дървен кръст на могилата и се замисли. Всички, всички ще оздравеят. Кой в този момент, кой след пет, кой след 10 години. Защо дядо бог, като дава здраве на хората, не им го даде още в този момент? Утре всички да се върнат здрави. Ето, дядо Захари се изтеза да го донесе тук, а пък той може да оздравее чак след 10 години. Не, Монката желае да оздравее още тая нощ, та на следващия ден да се върне здрав, да тича по ливадите, да си бере цветя, да гони пеперудите и да играе на топ с другите деца. Откога, от кой момент той не е играл на топ! Как му се е доиграло!

— Ами остават ли някои за след двайсет години, дядо? — пита внезапно Монката.
— Божа воля, чадо! Може и след двайсет — дава отговор дълбокомислено дядо Захари и въздиша.

Монката отново се замисля. След двайсет години! Детският мозък на болното момче по никакъв начин не може да разбере това и върху чистата му душа, изпълнена с очаквания и наслада, пада сянката на разочарованието. Да беше знаял, той щеше да желае от дядо си да го води при доктора. Наистина, всички споделят, че докторът желал доста пари, само че човек, като му се помоли, може и с по-малко да мине.

— Нали докторите могат да лекуват отведнаж, дядо? — пита отново Монката.
— Какво може да направи докторът без божата воля! — отговори дядо Захари и настави малко укорно: — Глей какво ме питаш!

Монката не сподели нищо.
Дядо Захари безмълвно и с изпитание върви по кривата пътека, която се качва на могилата, и браздулици по една след друга шарят лицето му.

Като излязоха на върха, беше към този момент мрачно. Звезди обсипваха гъсто небето, една до друга, като в никакъв случай. Тяхното добродушно и чудно зарево притискаше мрака към земята и Монката с изключение на сънливите сенки на близките върхове не можеше да види ни корията, ни полето, ни тяхното село, ни пътя, по който пристигнаха. Дядо му събираше из трънаците шума и съчки за огън, а той се въртеше към него, взираше се страхливо в тъмнината и някакъв загадъчен боязън пълнеше душата му. Малкото прозорче на параклиса като ярко око гледаше в тъмнината неподвижно и ужасно, а силуетът на кичестия дъб до него стоеше като огромна и грозна мечка с отворена уста. В тъмнината се мяркаха безмълвно и таинствено човешки сенки като призраци, които ненадейно никнеха из земята и отново потъваха в нея. Тук-там горяха огньове и към тях се чуваха откъслечни диалози или продължителни, дълбоки и мъчителни охкания, от които настръхваше косата на дребния Монка. Някъде в тъмнината простена безсилен глас:

— Мамо, майко, повдигни ме, майчице! Умирам.
— Дядо! — прихленчи Монката и се сви в коленете на стареца, който стъкваше огъня.
— Не пердах се, чадо, не пердах се! — погали го дядо му.

Като повечеряха, дядо Захари уви Монката хубаво в абата си, па и двамата легнаха един до различен край мъждивия огън.

На Монката се не спеше. Той слушаше откъслечните приказва на хората, които лежаха тъмни и неподвижни като мъртъвци към огньовете, слушаше дълбоките въздишки на болните и в мозъка му изпъкваше огромната икона в селската черкова, дето е изписано второто пришествие с пъкъла, с дяволите, с грешниците, над които със страшна мощ лети из облаците дядо бог, огромен и ядосан, със златен венец на главата.

— Дядо, по кое време ще пристигна второ пришествие? — пита Монката.
— Кое? — обади се в дрямка дядо Захари.
— Второ пришествие? — Хайде, хайде спи, чадо — отговори сънливо старецът и отново захърка.

Монката отхвърли покривката от главата си, обърна се по тил и се загледа в небето. По него една до друга трептят звездички благо и хубаво, като живи детски очици. Монката ги гледа ухилен и дребното му сърце се цялостни с една наслада, тиха и кротка като тяхната светлина. Той няма да спи, той ще чака да види по какъв начин всред тия хубави звездици ще се появи дядо бог с дребното ангелче и по какъв начин ще се спуснат на земята. Въображението на Монката вижда към този момент тоя всевластен изцелител — дядо бог.

Отведнаж на Монката му стана зле. Остри тръпки минаха по тялото му, главата му се замая. Върху очите му пада една черна пелена, пада друга, трета, четвърта. Той желае да извика дяда си, само че черните пелени чезнат една по една и нему му става леко, хубаво, като че ли някой тихо-тихо го люлее. Той отваря очи и вижда по какъв начин небето и звездите са се дигнали високо, доста високо. Една звездичка се откъсна от небето и се спусна към земята. Стана ярко, ярко. Небето се отвори и дядо бог, огромен, доста огромен, се спусна към земята, със златен венец на главата, както е изписан в черквата След него едно малко ангелче му носи патерицата и гледа горделиво децата в близост, като Ценко Попов когато кади пред татко си на литургия. Колко мил какъв брой добър дъртак е дядо бог! Щом слезе, той отиде право при Монката, улови го за ръка и му сподели: бъди здрав и ела с мен да те заведа при майка ти. Монката в никакъв случай не е виждал майка си. Той потегли с дяда бог към небето, към звездите. Наоколо е така необятно, така хубаво. Нейде се чуват песни, трептящи като медни звънчета. Монката върви с дяда господа и му е леко, му е радостно, че ще види майка си. Ето ги по-високо, по-високо — земята остана някъде си.

— Мамо — вика за пръв път той, — мамо!
И тая чудна дума му звучи така сладко, така благо.

“Душата му се стоплюва от нея и той се държи здрав и щастлив за ръката на дяда господа. ”

Рано, преди слънце, дядо Захари се разсъни и погледна в близост. В сумрака по всички пътеки на могилата, низ стръмнините и камънаците, хората бягаха надолу като луди. Мъже, дами, деца, слепи, сакати, едни с патерици, други по ръце, с кола, с коне — всички бягаха и чезнеха като призраци.

Дядо Захари се сети, че съгласно обичая би трябвало да се бяга отсам преди изгрев слънце, та да оставят заболяването. И той забута Монката:

— Монка, чедо… хайде, синко!

Но Монката лежеше по гърба си имобилен и леден, с лице, обърнато към небето, с безшумно склопени очи. Една лека и чудна детска усмивка бе замръзнала на устните му.

“Той беше към този момент горе, в скута на майка си. ”