Проф. Людмил Георгиев: Трагизмът на Левски и Ботев
Двете елементи на този текст са обособен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „ Критическата логика на психиката на българската история “, Университетско издателство „ Свети Климент Охридски “, София, 2018
(първа част)
Със сигурност тук може да възникне въпросът: за какво критическият психически прочит на българската история се концентрира към края на следващото положение на преход и обществена аномия единствено върху имената на тези, въпреки и в действителност светлигерои, без да се загатват и другите мъченици, отдали живота си за българската независимост? Разбира се, отговорът на този въпрос ще ни занимава през целия параграф, само че още първоначално мога да напомня към този момент казаното, че ревюто и логиката на Критическата логика на психиката на българската история приинтерпретацията на последните три прехода ще се разграничава значително от предходните четири, защото историческите обстоятелства от това време са доста по-познати, в сравнение с предшестващите средновековни исторически обстановки. Това значи, че критическият интерес не е ориентиран към съответното житие и революционната активност на голямото голям брой от добре познатите ни от формалната история български възрожденски всемирски просветители, църковни водачи и изключително национал-революционери, а по-скоро към тези обобщаващи психически облици на неподражаеми и именити наши водачи от това време, на чиито декор може да бъде провидяна в дълбочина фундаменталната драма на Българското Възраждане.
Ето за какво, дотук се стопирах единствено на имената на Паисий Хилендарски, Васил Априлов и Георги Стойков Раковски, защото те са освен създатели на главните хрумвания на възрожденската мисъл – църковна самостоятелност, равнопоставеност на българския език посредством българските всемирски учебни заведения и нуждата от национална гражданска война за политическа независимост, само че и действителни субекти по отношение на практическата реализация на тези техни лични хрумвания. Ако е разбираемо, че ще съблюдавам тази логичност на критическото ревю и тук, то е напълно естествено и догатката, че няма да се спирам в детайли на житието на Левски и Ботев, тъй като: първо, на тези български гении са отдадени хиляди и десетки хиляди страници както в родната, по този начин и в чужестранната литература, а това значи, че от позициите на историческата фактология надали може да бъде прибавено нещо ново и незнайно досега; второ, освен формалната история, само че и националното отношение към тях от дълго време са ги сложили на естествено полагащия им се пиетдестал в съзнаванатабългарскаколективнапсихика, без значение от някои неуместни премеждия в оценката за тях по време на „ капитализма “, „ социализма “ или днешната „ демократична народна власт “; трето, имайки поради съвсем свещенното място, което те заемат в българските групови показа като неделима част от лично едновременното им съпреживяване в релацията историческиличности, каквито са те – народ, който ги счита за нещо неделимо от себе си, критическото желание да покаже таман несъответствието в тази въобразенатъждественост, най-вероятно поема същите опасности, за които ставаше дума във връзка с „ турското иго “, даже доста повече и доста по-големи. Засега ще кажа единствено, че не, Левски и Ботев, въпреки и да са естествени рожби на своя български народ, за чиито независимост и самостоятелна страна те в действителност живеят и се жертват, въпреки всичко те не са едновременни с него, Левски и Ботев обитават в съвършенно разнообразни полета на тяхното лично светоусещане, които освен са непознати, само че и невъзможни за българското селячество и за българския еснафско-занаятчийски хайлайф от османско време. Нещо повече – става известно, че те са непознати и невъзможни и за идващите генерации в българската история, които парадоксално, само че факт, посредством концепцията за общата си съвместност с Левски и Ботев още веднъж и още веднъж се стремят да преодолеят фундаменталния български комплекс към тях. Откъде идва и по какъв начин комфортно се настанява в дълбините на несъзнаванатабългарскатаколективнапсихика този комплекс следва да забележим, въпреки че началото на процеса се намира таман в обрисуваната към този момент фундаментална драма на Българското Възраждане.
Надявам се да ми бъде простено, че отново ще повторя тази драма, защото тя е в основата освен на човешкоторазминаване сред Левски и Ботев, от една страна, и общността, въпреки това, само че дефинира и наличието на тяхната индивидуалнатрагичнасъдба, която фанфарите и годишно повтарящите се празнувания, обети и напълно празни слова на разнообразни представители на политическите и интелектуалните „ елити “ във всяко едно историческо време не могат, по никакъв метод не могат да прикрият. Разбира се, че драмата на Възраждането пронизва битието и битката и на редица други национал-революционери, само че в тази ситуация с Левски и Ботев тя придобива и съвършенно разнообразни от всички познати проявления. Да, лимитираното шерване от избрани дребни елементи от общността на нуждата от пълноправие на българския език, построяването на български всемирски учебни заведения и битка за самостойност на Българската православна черква, само че дружно с това и съвсем безапелационният отвод от разбиране на концепцията за национална гражданска война в голямата и преобладаваща част от общността по това време, довежда до сходна трагична орис и Георги Бенковски, и Васил Петлешков, и цялата плеяда от свидни жертви за свободата на Отечеството.
В случая с Левски и Ботев обаче, има и нещо друго, което някак мъчително се схваща, както споделяше един различен драматичен воин в нашата история – Световният стихотворец Никола Вапцаров, за жалост разстрелван неведнъж и след гибелта си от същата тази българска общественост. Това, другото, евентуално би могло да стартира да се схваща първоначално посредством обстоятелството, че във връзка с никоя друга персона от изброените герои от османско време не е налице сходна всеобща национална екзалтираност, както това се случва даже единствено при споменаването на имената на Левски и Ботев. А това значи, най-малко от позициите на критическия прочит на българската история, че тук, при Левски и Ботев, в действителност има нещо съвършенно друго, което по прекомерно неповторим метод се претърпява на равнището на несъзнаваната групова българска душeвност. Подобен дълбинен архетип, който на всичко от горната страна непрестанно се възпроизвежда, в съдържателно отношение не може да бъде нищо друго, с изключение на групов български психологичен комплекс. Дори и да приемем осъзнатото проявяване на съвсем патологичното поклонение пред живота и делото на Левски и Ботев като знак на историческата всенародна признателност към тях, то таман нейните фанатични измерения по безапелационен метод демонстрират, че под тях, под осъзнатата превзетост на мантрите и клетвите бълбука все същият този архетипен несъзнаван комплекс, който прави безусловно невъзможна тъждествеността в битието на народа във всеки един исторически миг, от една страна, със собстените хоризонти на персоналното историческо битие на Левски и Ботев, въпреки това.
Безспорно е, че с изключение на на фона на възрожденската драма, която, въпреки и парадоксално, те стартират да усещат с цялата си мъчителна изясненост едвам в края на живота си, Левски и Ботев образуват себе си като исторически персони и в подтекста на произлизащия от тази драма фундаментален, само че с претенцията да бъде интелектуален, конфликт сред еволюционистите и революционистите по повод бъдещето на общността и вероятно на вероятностите за нейната политическа независимост и възобновяване на самата й страна. Едва ли ще бъде пресилено, в случай че кажа, че зад въображаемия „ интелектуален ентусиазъм “ на наричащите себе си еволюционисти, в действителност прозира все същия оня прочут древен български боязън – еволюционнатапредстава, че на първо време и на първо място е належащо последователното, само че несъмнено подсилване на материалното богатство на селячеството и на новия еснафско-занаятчийски и търговски хайлайф, ведно с разгръщането на българското просвещение и работата на самостойната българска черква, до момента в който концепцията за политическа независимост и възобновяване на личната страна се отсрочва за неопределен срок в бъдещето, може и да наподобява „ интелектуално “ примамлива, само че в това време тя е надълбоко неправилна и нереализируема.
Както към този момент споделих, не е допустимо да бъде осъществена на процедура политическатасвобода и посредством нея да бъде осъществена собственатадържавност, колкото и каквито натрупвания да се случват в битието на общността, в случай че не бъде извършена национална или национално-освободителна гражданска война, която в действителност изисква голям брой жертви, само че без тях нищо не е допустимо да се получи, в последна сметка. Вербализираната агитация на еволюционистката визия, прикрита зад въобразена „ интелектуална маска “, в действителност е резултат от несъзнаваното регулативно деяние на многовековните и обичайни български екзистенциални цели по отношение на персоналното и семейно-родовото оцеляване, обществената изолираност в границите на другарските и съседските кръгове, тоталното отчуждение от общността и нейното характерно проявяване – личната страна, неповторимият български индивидуализъм и недоверчивост към всеки опит да бъде сбъднат пробив в тези непоклатими устои на личното битие.
Всичко това, полегнало прекомерно стабилно в дълбините на българската несъзнавана групова душeвност, психически допуска безспорната неспособност да бъде осмислена и възприета каквато и да е концепция за всеотдайност в името на политическата независимост и възобновяване на личната страна. Цялата тази психологична картина на мисленето и държанието характеризира и селячеството, и новия стопански хайлайф, и еволюционистите в това османско време, т.е. целия български народ, а изключенията са по-скоро обособени и мимолетни проблясъци на фона на тоталния мрак, обвил българското съществуване, в сравнение с действително промислена и осветена визия за бъдещето.
Е, запитвам аз, по какъв начин е допустимо да си равнозначен с Левски и Ботев, откакто си тотално зависим на несъзнаваните психологични окови на твоето битие, до момента в който за Левски и Ботев освен осъзнато изречено, само че и преобразувано в действителна житейска норма и екзистенциална процедура преди всичко стои свободата на Отечеството и готовността за персоналната всеотдайност в нейно име? Как е допустимо да си едновременен с Левски, който Сам „ се заречен на Отечеството си жертва за освобождението му “ или пък с Ботев, който „ след това Отечеството “ най-вече обича жена и дете?!... Как, народе /????/, ще си равнозначен или едновременен с Левски и Ботев, когато сред вас е налице непреодолима ценностна бездна, която освен по османско време и малко по-късно, само че и през всичките 140 години насам непрестанно се задълбочава, тъй като..., както споделяше Големият стихотворец Стефан Цанев във връзка на Ботев, само че това важи със същата страшна мощ и за Левски..., тъй като „ всяка една възхвалена от нас твоя линия, самите нас зачертава “?!... Тъждествеността освен, че не е допустима, тя е неуместна, защото в реалност е налице таман противоположното психологично деяние – фундирането на несъзнавания архетипен български комплекс към Левски и Ботев, тъй като неговото действително психологично наличие е историческият български грях към тяхната всеотдайност!...
Със сигурност към този момент става допустимо обяснимо това възпроизвеждащо се омерзително противоречие сред официализиранитеритуали при всевъзможните празнувания на Левски и Ботев, в това число и до през днешния ден, и съпреживявания въпреки и в дълбините несъзнаванисторическибългарскигрях по отношение на тях. Как можеш да си помислиш, че си в положение по някакъв обществено демонстративен метод да преодоляваш или даже да изкупваш този грях, откакто ти си зависим на безусловно същите несъзнавани психологични окови на твоето самостоятелно и групово съществуване, на които са били тотално подчинени и твоите прародители от това османско време?! Не, това освен, че не е допустимо в самостоятелен и групов психологичен проект, само че в последна сметка непрестанно възпроизвежда човешките дистанции сред Левски и Ботев, от една страна, и „ народът “, въпреки това, в чието име те жертват живота си!...
Повече от знае се, че в границите на личния си живот, творчество и революционна активност, Левски и Ботев непрестанно възприемат тази отдалеченост евентуално като неизбежна, заради което обидните укори към „ робската люлка “, в която се люлеят „ идиотите “ български, към всички тези „ турски подлоги “, било на село, било в революционните комитети, които „ не щат йощ промислят Отечеството кат своя първа цел “, може би някак напълно закономерно се редуват с един неразбираем на пръв взор революционен плам, с един неизразим екстаз и оптимизъм за бъдещето, в което „ българско ще бъде и всички щат да са равни “. Няма по какъв начин и да бъде иначе, тъй като когнитивният дисонанс сред осъзнатата нужда от националната гражданска война и очевидното отвращение и неспособност на този народ да я реализира, би трябвало да бъде снет, би трябвало да бъде преодолян в личните прекарвания на Левски и Ботев, с цел да може по някакъв метод да се осмисля тяхното битие, отдадено на Отечеството и с цената на към този момент признатата бъдеща всеотдайност. И все пак постоянно някъде в поривитенасърцето, в произнесените или писанислова, или в безмълвно говорещите ъгълчета на очите, ще продължава да тлее неувяхващата до последно вяра, че въпреки всичко този народ /????/ ще успее да откри сили в себе си, да се отърси от личните си, а не османски окови, с цел да се дигне за своята независимост и своето Отечество?!... Е, и в случай че това не е същият този персонален трагизъм на Левски и Ботев, за който приказвам още от началото на този параграф, разследване от националната виновност и грях към тях, просто не знам какво е?!...
Разбира се, Левски и Ботев се усещат дистанцирани освен от това национално безхаберие към свободата на Отечеството и в напълно избран смисъл омерзителния примитивизъм на еволюционистите, само че и по отношение на тези, с които на пръв взор би трябвало да са съидейници в общата битка – революционистите. Тук дистанцията не е във връзка с тяхната всеобща подготвеност за националната гражданска война, а по отношение на методите за нейното сполучливо реализиране, което да докара до възобновяване на самата българска държавност и даже нейното бъдещо устройство. Оказва се, че тактическите и стратегическите несъответствия във връзка с тези вероятности сред „ ортодоксалните “ революционисти, от една страна, и Левски и Ботев, въпреки това, също по този начин внасят спомагателни линии в психологичната картина на исторически възпроизвеждащите се дистанции и пропасти. Особено явни са те в опълчването на концепциите за реализацията на революционния развой сред Левски и другите.
Известно е, че може би под давлението и безспорният престиж на Георги Стойков Раковски като пръв идеолог на националната гражданска война, се възприема като естествена концепцията да бъдат проведени въстанически чети повече в прилежащите страни, в сравнение с вътре в страната. От друга страна, като разрастване на тази визия се възприема и упованието, че по един или различен метод, в поддръжка на бъдещото навлизане на четите в Османската империя, могат да бъдат привлечени и външни фактори, било то съседите, било западно-европейските страни, било православната наша щерка Русия. Вероятно още в тези полемики може да бъде провидяно началото на последващите, след възобновяване на самата страна, разногласия измежду българските елити във връзка с възможните геополитически и в случай че щете „ цивилизационни избори “, т.е. кой по-добре ще подсигурява нейното битие, само че това все още е отвън интереса на критическия прочит на българската история. Факт е обаче, че сходни тежнения и даже противодействия кой тъкмо да бъде външния фактор и асистент измежду революционистите са налице, даже освен това – такива контакти са осъществени, въпреки и с прекомерно неопределени и мъгляви резултати /вж. Генчев, 1973; Макдермот, 1977/.
Не инцидентно и самият Левски попада в началото под въздействието на тази четническаидея още при постъпването си в ситуираната в Сърбия българска легия, търсейки към този момент съответните на практика пътища по отношение на реализацията на дефинитивно приключеното му разбиране за нужда от революционен метод за избавление на Отечеството. Със сигурност не е изненада събитието, че доста скоро Левски е обзет от цялостен песимизъм във връзка с четническата вероятност за националната гражданска война най-вероятно заради простата причина, че в нея повече или по-малко отсъства главният индивид на тази гражданска война – народът. Особено песимистичен е Левски и по отношение на външните подкрепления за революцията не за друго, не заради едни или други негови „ цивилизационни желания “, а поради личната му увереност, сред прочее безусловно съответна и до ден-днешен, което уголемява наличието на националния грях към него, че всяка външна помощ, казано на критически език, ще попречи на самия народ да се трансформира в индивид на личната си страна. Оказва се, че окончателната разлъка с четническите вероятности настава у Левски доста скоро, още повече, че под натиска на сръбското държавно управление легиятатрябва да се разпусне. Знаменателно е, че разочарованието у Левски се задълбочава и при късия му престой в Румъния, при другите „ братя – революционери “, с цел да се завърне в България, където стартира да осмисля методите за практическата реализация на към този момент личната му персонална концепция за националната гражданска война.
Несъмнено е, че Ботев възприема по безапелационен метод собственаталичнаидея на неговия другар Левски за реализирането на националната гражданска война посредством организирането на революционни комитети вътре в страната, които в избран миг и задоволително готови да са в положение да издигнат целия народ на въоръжена битка за свободата на Отечеството. Тази съпричастност на Ботев към персоналното дело, дублирам, персоналното дело на Левски, може да бъде провидяна освен по времето на тяхното малко общуване, само че и в метода на реализиране на неговата персонална революционна битка – Ботевата чета минава Дунава не, с цел да подвига националната гражданска война, а с цел да поддържа към този момент отпочналата национална гражданска война посредством Априлското въстание, според предварителната визия на Ботев за положението на процеса в България. Очевидно е, че и в този случай Левски и Ботев още веднъж са на еднастрана, без значение, че тук става дума за съответни разминавания с четническите революционисти, които също са подготвени на всеотдайност в името на свободата на Отечеството. Друг е въпросът, че за жалост, може би четническите революционисти ще се окажат, даже и интуитивно, по-наясно с дълбинните психологични окови на народа, заради което не чакат от него всеобщо да се причисли към националната гражданска война, въпреки че Левски ще преброди неведнъж всички кътчета на страната, надявайки се да промени това. Дали, тъй като това е демонстрация на революционен идеализъм, дали, тъй като това дело е персонално негово, на Левски, във всеки случай е напълно обособен въпрос, който по никакъв метод не трансформира нито трагизмът на Левски, а и на Ботев, нито анулира исторически възпроизвеждащият се грях на народа към тях.
Вярно е, че голям брой професионални историци, писатели, поети или учени от други области на знанието признават Левски като идеолог на национално-освободителното придвижване, даже Николай Генчев и Мерсия Макдермот акцентират личното му неповторимо предложение за триумфа в националната гражданска война /Генчев, 1973; Макдермот, 1977/. Но към всичко това може да бъде прибавено и характерното третиране на Левски към битката, което ще осветли до дъно както неговия трагизъм, по този начин и продължаващото противоречие сред действителните измерения на неговата историческа роля и наличията на съзнаваните български групови показа за тази му роля и за това му дело.
Изглежда няма да бъде неточно, в случай че прибавя наличието на това персонално третиране на Левски, според критическият прочит на българската история, на фона на оценката на Захари Стоянов, сред прочее първият биограф както на Левски, по този начин и на Ботев: „ Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се сформира историята на ония български секрети общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се назоваха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 – 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, само че без значение от всевъзможни централни и частни комитети той е работил авансово без да пита /к.м. – Л.Г./, до момента в който съедини духовете цели пет години /1865 – 1870/ “. /Стоянов, 1987, с. 20/. Ще рече, че това дело в действителност не е на централни и частни комитети, а личнодело на самия Левски.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Генчев, Н. (1973). Левски, революцията и бъдещия свят, Издателство „ Отечествен фронт “, София, 1973;
Георгиев, Л. (2014). Критическата логика на психиката на политиката и историята, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “, София, 2014;
Георгиев, Л. (2017). Критическая логика на психиката политики и истории, Издательство „ Российский институт стратегических исследований “, Москва, 2017;
Макдермот, М. (1977). Апостолът на свободата, Издателство „ Народна юноша “, София, 1977;
Стоянов, З. (1987). Васил Левски. Христо Ботйов, Издателство Български земеделски народен съюз, София, 1987.
ТРАГИЗМЪТ НА ЛЕВСКИ И БОТЕВ
двете елементи на този текст са обособен параграф от
новата книга на проф. Людмил Георгиев
„ Критическата логика на психиката на българската история “,
Университетско издателство „ Свети Климент Охридски “,
София, 2018
(втора част)
Очевидната причина за тези дейности „ без да пита “ се свежда до разочарванието, което Левски претърпява и в Сърбия, и в Румъния: „ От на първо време, когато той чувал отдалеко, през стотина уста, за двете християнски столици – Белград и Букурещ, - напълно други понятия имал за хората, фантазирал си, че като няма там турци – всичко тече без спънки, няма измама, калпазанство и неистина. Колко е трябвало да тежи на душата на горещия български родолюбец, когато той се съкрушил с горчивата процедура и неотдавна се убедил, че по-голяма откровеност и национализъм съществува в неговите карловски приятели – кундурджии, - в сравнение с в облечените със скъпоценни кюркове богаташи и надути учени педанти, които туряли доста по-високо своя гечинмек /к.м. – Л.Г./, в сравнение с благоденствието на своето родно място. Разбрал той, че тук хората се хранят и лъжат множеството с незаслужени хвалби и пустофразьорство – „ така и онъй “ ще да създадем, а на дело – позитивно нищо. Трябвало да бяга Левски от сходни хора “ /Стоянов, 1987, с. 40/.
Всъщност тоталното отчаяние на Левски и от еволюционистите, и от революционистите, само че и към момента спотаената вяра във връзка с националната подготвеност на пръв взор може и да го принуждават да работи „ без да пита “, т.е. да стартира да основава локални революционни комитети като база на бъдещата национална гражданска война, само че пък на процедура тази негова лична персонална активност е в действителност характерното третиране на Левски към себе си и делото си, за които нагоре критическият прочит на българската история реши да направи това прекомерно значимо прибавяне към обичайните оценки. Тъкмо тази специфичност, сред прочее, за следващ път показва невъзможната еднаквост с Левски, която тук може да бъде изразена посредством фундаменталното разминаване сред наличията на осъзнатите български групови показа за Левски и делото, които се възпроизвеждат исторически през последните 140 години от всевъзможни политически и интелектуални „ елити “, от една страна, и действителните измерения на Левски и неговото дело, въпреки това. Официално ни внушават, че Левски поставя обети пред всевъзможни „ Централни комитети “ и „ Привременни държавни управления “ да бъде правилен на делото, да се жертва, в случай че се наложи, в името на Отечеството, което още веднъж и още веднъж препотвърждава тоталното българско отчуждение от него и безкомпромисното възпроизводство на архетипния комплекс, чието наличие е историческият национален грях във връзка с неговия живот. Съдържанието и концепцията на тази колективнаосъзнатапредстава за Левски и делото се свеждат до неуместното от всяка позиция условие в една или друга следваща историческа обстановка, че с цел да бъдем като Левски ние всички също като Него би трябвало да сме беззаветно предани на всяко следващо историческо дело на всеки следващ комитет или държавно управление, посредством което да съпреживяваме нашата едновременна еднаквост с Апостола, осигурявайки по този метод въобразената последователност сред Неговата активност и настоящото национално съществуване във всеки един исторически миг?! Какво фундаментално подвеждане, каква ужасяваща машинация, посредством които, на всичко от горната страна, се мисли, че е допустимо превъзмогването и на комплекса, и на прегрешението?! А това изобщо не се случва, защото те не престават изрично да битуват в дълбините на несъзнаваната групова българска душeвност, което поддържа и всички тези български духовни окови на съществуването непрестанно и до ден-днешен!...
Нищо сходно, драги – Левски не поставя клетва пред каквито и да е комитети, държавни управления или други сходни дивотии, тъй като делото за освобождение на Отечеството посредством основаването в страната на мрежа от локални революционни комитети с оглед реализиране на бъдещата национална гражданска война е Негово Лично Дело; това е Негов Собствен Личен и Индивидуален Свободен Избор, заради което той няма безусловно никаква потребност от каквато и да е глоба на „ вишестоящи “ по отношение на Него „ органи “, защото Левски има най-важната глоба – тази на Отечеството, както той го схваща и усеща; Левски няма безусловно никаква потребност и от едни или други медиатори в директното му другарство с Отечеството, тъй като той авансово самичък и свободно се е заречен „ жертва за освобождението му “. От такава изясненост за характерното свободно третиране на Левски към себе си и делото си обаче, да бъдем като Левски значи нито повече, нито по-малко, да сме в положение да отстояваме до дъно даже и с цената на саможертвата нашия свободен персонален избор, нашите свободно осъзнати самостоятелни хрумвания и нашите свободно дефинирани персонални каузи, в случай че всички те са в благозвучие с ползите на Отечеството, а не на външни или вътрешни конюнктурни политически, интелектуални или всевъзможни други желания, каквито са налице и до ден-днешен! Очевидно е, че невъзможността това да се случва във всяка една историческа обстановка през последните 140 години, т.е. да сме свободни като Левски в името на Отечеството, допуска и обезпеченото възпроизводство на оня несъзнаван архетипен комплекс къмЛевски, чието безспорно наличие е народниягряхи виновност за неговата гибел, фундирани в българскатанесъзнаванаколективнапсихика в това далечно османскоминало!...
Със сигурност е вън от подозрение фактът, че през всичките към осем години, в които Левски се посвещава на своето лично персонално дело, на вероятностите за реализацията на неговия свободен избор в живота и на неговаталична концепция за реализиране на националната гражданска война посредством органзирани персонално от него комитети като нейна бъдеща основа, той не е можел да не изпитва от време на време подозрения в готовността на народа за това начинание, въпреки че с цялата си мъчителна заостреност те се разкриват пред него в последните дни преди гибелта му, както беше маркирано и нагоре. По ослепителен метод тези дни ни показва Николай Генчев, заради което ще се спра в резюме на неговото изложение: „ На 5 януари 1873 година Левски се изправя пред турските паши и няколко „ българи “, с цел да дава отговор като „ предводител на бунтовническия комитет “. Той е величествено спокоен. За него всичко е ясно. Ясно е, че стартира последната огромна борба с врага. За този миг той се беше подготвил от дълго време. Отдавна беше решил, че няма да търси друго, с изключение на почтено и потребно да почине за България... В началото на процеса, през този първиден, на въпроса „ какво е занятието ти? “, Левски умерено и решително дава отговор: „ Занятието ми е да улеснявам ситуацията на българите и обикалях да им давам очакване! “. Кой различен фактически би могъл да остане в статистическите анкети на историята със занимание по-голямо и по-благородно от това на Левски. И по-нататък той разяснява: „ Възложиха ми да окуражавам цяла България! “... Съдиите скрито потриват ръце в очакване на самопризнания... и стартират да сипят своите въпроси... „ Никого не познавам! “, е отговорът на Левски... На втория ден, 6 януари, съдът взема решение да го принуди да приказва, като извади на очна ставка задържаните дейци, които ще потвърдят кой е Левски и най-много ще разколебаят неговото духовно равновесие, откакто види по какъв начин тези, с които през вчерашния ден е отивал на гражданска война, са изменили на делото. Довеждат Дидьо Пеев, който оповестява пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му с тескере /паспорт/. И още веднъж съдът стартира да сипе въпросите си. Левски обаче не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути Васил Левски... Третият ден, 7 януари, изправят против Левски Хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които стартират да описват рабски, да упрекват Апостола. Левски обаче не може да бъде обезпокоен от хора, които треперят за кожите си... На 8 януари, четвъртият ден, съдът взема решение да хвърли огромния си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в наличието на Общи, с цел да го принудят да приказва. Левски, спокоен и самовглъбен, към този момент схванал какво е известно и какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сюжета на съда Общи вмята: „ Две негови приказки са прави, пет са неистина! “... И тук номерът на съда е провален. Следват нови свидетелства. Идва Атанас Хинов от Плевен. Той също се е разбъбрил в предателско смирение, само че Левски и до момента остава непокътнат. Съдът е обезпокоен и смутен. Неговата цел – да потвърди, че Левски е предводител на бунтовниците, да разкрие организацията, е провалена. Високата врата не може да заяви на света самопризнанията на Джингиби... Но Левски би трябвало да почине. Тогава би трябвало да се потвърди най-малко, че е умъртвил прислужникът от Ловеч. За задачата пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който е бил дружно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този очевидец... В последния пети ден на разпита, 9 януари, съдът изтощен от неравния дуел, отказал се към този момент от първичните си замисли, не съумял да пречупи духа на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, желае сякаш да води диалог за идейните подбуди на придвижването... Но Левски обобщава, още веднъж надсмивайки се над съда: „ Отидете да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите! “... /Генчев, 1973/.
Очевидно е като че ли, че последното резюме той прави по-скоро за самия себе си, защото Левски към този момент е уверен, че народът български няма сили самичък да реализира свободата си посредством своя лична гражданска война. Нещо повече – Николай Генчев привежда наличието и на неизвестен документ от възможна среща на трима незнайни българи с Апостола на 27 януари или директно няколко дни преди да бъде обесен. По свои персонални желания няма да изтъквам това удостоверение, единствено ще отбележа, че съгласно него в своята последна може би изповед Васил Левски оповестява детайлности към залавянето си като разследване от измяната на поп Кръстьо от Къкрина, превозването му от Ловеч до Търново и след това от Търново до София, при което защитата се състои единствено от 20 заптиета, а той се е надявал, че неговите приятели ще го освободят, с цел да продължи делото, до момента в който най-после заплаква наскърбен, обобщавайки оценката си за робската душeвност на народа. Николай Генчев счита, че даже и този документ да не е достоверен, въпреки всичко той хвърля задоволително светлина върху историческата истина в онази обстановка. Не бих желал по никакъв метод да диспутирам с моя Учител и Приятел, Вечна му Памет, само че тук мога да завърша със напълно ясно документираните думи на самия Левски, които са не по-малко правилни, само че и стряскащи, имайки поради възпроизвеждащия се в българскатанесъзнаванаколективнапсихикаархетипен комплекс към Левски, чието наличие са историческия грях и виновност за неговата крах: „ Нашите българи желаят свободата, само че одобряват я, в случай че им се сервира в къщите на тепсия! “... Левски увисва на бесилото със страшна мощ, както написа Ботев, уведомявайки за кончината на своя наследник заспалата България, само че омерзен и отчужден от тези, за които се е жертвал!...
Ако някой тук си мисли, че критическият психически прочит на българската история вменява прегрешението и виновността за гибелта на Левски поради измените към залавянето му и на процеса, то значи, че той към момента не е схванал правилата на Критическата логика на психиката като цяло и на Критическата логика на психиката на историята в частност. Нещо повече – за разлика, да речем, от формалната история, Критическата логика на психиката на българската история изобщо не се интересува дали в действителност поп Кръстьо е предал Левски, дали е правилно, че Левски е умъртвил или не е ратайчето, дали всевъзможни други детайлности към живота и гибелта на Левски са по този начин или другояче, защото измеренията на познанието на едната и другата са прекомерно разнообразни. За Критическата логика на психиката на българската история оня препредаващ се от потомство на потомство българи несъзнаван архетипен комплекс към Левски и Ботев, чието наличие са прегрешението и виновността за тяхната крах, е фундиран надалеч в предишното в несъзнаванатаколективнабългарскапсихика в това османско време посредством неосъществената от самия български народ национална гражданска война, т.е. посредством по този начин и неосъществената от самия народ негова собственасубектност и на свободата си, и на толкоз чаканото възобновяване на своята държавност, на независимостта на това наше Отечество! И тъкмо в тази непреодолима бездна сред нашите може би най-светли исторически персони и безхаберието на народ и „ хайлайф “ за тяхната лична орис, се откроява и трагизмът на Левски и Ботев! И нищо повече или по-малко, най-малко от позиция на критическия прочит на българската история! А като към всичко това прибавим обстоятелството, че ние към момента не знаем къде е и гробът на Левски, заради което Великият Николай Хайтов неудържимо проливаше сълзи, то прегрешението и виновността към Апостола получават своя съвсем приключен тип!...
Изглежда разумно към този момент изказаното съмнение, че и Ботев усеща най-остро страха на българския народ да реализира своята национална гражданска война за политическа независимост и самостоятелност на Отечеството едвам през последните дни от своя живот, след слизането на четата му на брега край Козлодуй, без значение, че в творчеството си той задоволително постоянно насочва своите укори и забиващи се право в сърцето стрели поради същата тази робска сънливост на целокупното ни народонаселение. С избрана доза критическо достойнство мога да приема ироничните забележки на Захари Стоянов във връзка с воеводските и бойни качества на поета и публициста Ботев /вж. Стоянов, 1987/, защото от неговите позиции на претърпени към този момент Априлско въстание и изключително избавление на България, само че не независимо, а посредством помощта на православната наша щерка Русия, сходно снизходително предимство пред мъртвия талант може и да е разбираемо. В никакъв случай не мога да приема обаче, освен предишните, само че даже и днешните намеци на „ професионални “ историци или всевъзможни други „ познавачи “, че видите ли Ботев надали не си е фантазирал, че идва тук с малобройната си чета, с цел да освободи Отечеството – както видяхме и нагоре, споделяйки личнатаидея на своя другар Левски за готова и осъществена от вътрешната страна национална гражданска война, за каквато Ботев е считал самото Априлско въстание, заради което преглежда своята революционна активност само и единствено като минимална помощ, а напълно не като решаваща интервенция!...
Няма по какъв начин да е знаел истината, тъй като и Заимов, и други „ юначни “ българи чисто и просто са го заблуждавали в „ изключителните триумфи “ на въстанието, до момента в който Ботев схваща действителността едвам на място, при първите си съприкосновения даже не с постоянния войник, а с черкезките банди. Но освен това: можем за момент да си представим психологичните прекарвания на гениалния стихотворец при челния конфликт с българската селска прозорливост и отчайваща недоверчивост – тогава, когато единият селяндур упорства да му бъдат платени агнетата, които е дал на четата за издръжка, а другият селяндур желае да му бъде заплатен инцидентно убития вол, защото има жена и деца да храни?!... Или пък пустите тъмни села, през които минават нощно време, със спуснати кепенци и залостени врати, и усещащото се оглушително стра
(първа част)
Със сигурност тук може да възникне въпросът: за какво критическият психически прочит на българската история се концентрира към края на следващото положение на преход и обществена аномия единствено върху имената на тези, въпреки и в действителност светлигерои, без да се загатват и другите мъченици, отдали живота си за българската независимост? Разбира се, отговорът на този въпрос ще ни занимава през целия параграф, само че още първоначално мога да напомня към този момент казаното, че ревюто и логиката на Критическата логика на психиката на българската история приинтерпретацията на последните три прехода ще се разграничава значително от предходните четири, защото историческите обстоятелства от това време са доста по-познати, в сравнение с предшестващите средновековни исторически обстановки. Това значи, че критическият интерес не е ориентиран към съответното житие и революционната активност на голямото голям брой от добре познатите ни от формалната история български възрожденски всемирски просветители, църковни водачи и изключително национал-революционери, а по-скоро към тези обобщаващи психически облици на неподражаеми и именити наши водачи от това време, на чиито декор може да бъде провидяна в дълбочина фундаменталната драма на Българското Възраждане.
Ето за какво, дотук се стопирах единствено на имената на Паисий Хилендарски, Васил Априлов и Георги Стойков Раковски, защото те са освен създатели на главните хрумвания на възрожденската мисъл – църковна самостоятелност, равнопоставеност на българския език посредством българските всемирски учебни заведения и нуждата от национална гражданска война за политическа независимост, само че и действителни субекти по отношение на практическата реализация на тези техни лични хрумвания. Ако е разбираемо, че ще съблюдавам тази логичност на критическото ревю и тук, то е напълно естествено и догатката, че няма да се спирам в детайли на житието на Левски и Ботев, тъй като: първо, на тези български гении са отдадени хиляди и десетки хиляди страници както в родната, по този начин и в чужестранната литература, а това значи, че от позициите на историческата фактология надали може да бъде прибавено нещо ново и незнайно досега; второ, освен формалната история, само че и националното отношение към тях от дълго време са ги сложили на естествено полагащия им се пиетдестал в съзнаванатабългарскаколективнапсихика, без значение от някои неуместни премеждия в оценката за тях по време на „ капитализма “, „ социализма “ или днешната „ демократична народна власт “; трето, имайки поради съвсем свещенното място, което те заемат в българските групови показа като неделима част от лично едновременното им съпреживяване в релацията историческиличности, каквито са те – народ, който ги счита за нещо неделимо от себе си, критическото желание да покаже таман несъответствието в тази въобразенатъждественост, най-вероятно поема същите опасности, за които ставаше дума във връзка с „ турското иго “, даже доста повече и доста по-големи. Засега ще кажа единствено, че не, Левски и Ботев, въпреки и да са естествени рожби на своя български народ, за чиито независимост и самостоятелна страна те в действителност живеят и се жертват, въпреки всичко те не са едновременни с него, Левски и Ботев обитават в съвършенно разнообразни полета на тяхното лично светоусещане, които освен са непознати, само че и невъзможни за българското селячество и за българския еснафско-занаятчийски хайлайф от османско време. Нещо повече – става известно, че те са непознати и невъзможни и за идващите генерации в българската история, които парадоксално, само че факт, посредством концепцията за общата си съвместност с Левски и Ботев още веднъж и още веднъж се стремят да преодолеят фундаменталния български комплекс към тях. Откъде идва и по какъв начин комфортно се настанява в дълбините на несъзнаванатабългарскатаколективнапсихика този комплекс следва да забележим, въпреки че началото на процеса се намира таман в обрисуваната към този момент фундаментална драма на Българското Възраждане.
Надявам се да ми бъде простено, че отново ще повторя тази драма, защото тя е в основата освен на човешкоторазминаване сред Левски и Ботев, от една страна, и общността, въпреки това, само че дефинира и наличието на тяхната индивидуалнатрагичнасъдба, която фанфарите и годишно повтарящите се празнувания, обети и напълно празни слова на разнообразни представители на политическите и интелектуалните „ елити “ във всяко едно историческо време не могат, по никакъв метод не могат да прикрият. Разбира се, че драмата на Възраждането пронизва битието и битката и на редица други национал-революционери, само че в тази ситуация с Левски и Ботев тя придобива и съвършенно разнообразни от всички познати проявления. Да, лимитираното шерване от избрани дребни елементи от общността на нуждата от пълноправие на българския език, построяването на български всемирски учебни заведения и битка за самостойност на Българската православна черква, само че дружно с това и съвсем безапелационният отвод от разбиране на концепцията за национална гражданска война в голямата и преобладаваща част от общността по това време, довежда до сходна трагична орис и Георги Бенковски, и Васил Петлешков, и цялата плеяда от свидни жертви за свободата на Отечеството.
В случая с Левски и Ботев обаче, има и нещо друго, което някак мъчително се схваща, както споделяше един различен драматичен воин в нашата история – Световният стихотворец Никола Вапцаров, за жалост разстрелван неведнъж и след гибелта си от същата тази българска общественост. Това, другото, евентуално би могло да стартира да се схваща първоначално посредством обстоятелството, че във връзка с никоя друга персона от изброените герои от османско време не е налице сходна всеобща национална екзалтираност, както това се случва даже единствено при споменаването на имената на Левски и Ботев. А това значи, най-малко от позициите на критическия прочит на българската история, че тук, при Левски и Ботев, в действителност има нещо съвършенно друго, което по прекомерно неповторим метод се претърпява на равнището на несъзнаваната групова българска душeвност. Подобен дълбинен архетип, който на всичко от горната страна непрестанно се възпроизвежда, в съдържателно отношение не може да бъде нищо друго, с изключение на групов български психологичен комплекс. Дори и да приемем осъзнатото проявяване на съвсем патологичното поклонение пред живота и делото на Левски и Ботев като знак на историческата всенародна признателност към тях, то таман нейните фанатични измерения по безапелационен метод демонстрират, че под тях, под осъзнатата превзетост на мантрите и клетвите бълбука все същият този архетипен несъзнаван комплекс, който прави безусловно невъзможна тъждествеността в битието на народа във всеки един исторически миг, от една страна, със собстените хоризонти на персоналното историческо битие на Левски и Ботев, въпреки това.
Безспорно е, че с изключение на на фона на възрожденската драма, която, въпреки и парадоксално, те стартират да усещат с цялата си мъчителна изясненост едвам в края на живота си, Левски и Ботев образуват себе си като исторически персони и в подтекста на произлизащия от тази драма фундаментален, само че с претенцията да бъде интелектуален, конфликт сред еволюционистите и революционистите по повод бъдещето на общността и вероятно на вероятностите за нейната политическа независимост и възобновяване на самата й страна. Едва ли ще бъде пресилено, в случай че кажа, че зад въображаемия „ интелектуален ентусиазъм “ на наричащите себе си еволюционисти, в действителност прозира все същия оня прочут древен български боязън – еволюционнатапредстава, че на първо време и на първо място е належащо последователното, само че несъмнено подсилване на материалното богатство на селячеството и на новия еснафско-занаятчийски и търговски хайлайф, ведно с разгръщането на българското просвещение и работата на самостойната българска черква, до момента в който концепцията за политическа независимост и възобновяване на личната страна се отсрочва за неопределен срок в бъдещето, може и да наподобява „ интелектуално “ примамлива, само че в това време тя е надълбоко неправилна и нереализируема.
Както към този момент споделих, не е допустимо да бъде осъществена на процедура политическатасвобода и посредством нея да бъде осъществена собственатадържавност, колкото и каквито натрупвания да се случват в битието на общността, в случай че не бъде извършена национална или национално-освободителна гражданска война, която в действителност изисква голям брой жертви, само че без тях нищо не е допустимо да се получи, в последна сметка. Вербализираната агитация на еволюционистката визия, прикрита зад въобразена „ интелектуална маска “, в действителност е резултат от несъзнаваното регулативно деяние на многовековните и обичайни български екзистенциални цели по отношение на персоналното и семейно-родовото оцеляване, обществената изолираност в границите на другарските и съседските кръгове, тоталното отчуждение от общността и нейното характерно проявяване – личната страна, неповторимият български индивидуализъм и недоверчивост към всеки опит да бъде сбъднат пробив в тези непоклатими устои на личното битие.
Всичко това, полегнало прекомерно стабилно в дълбините на българската несъзнавана групова душeвност, психически допуска безспорната неспособност да бъде осмислена и възприета каквато и да е концепция за всеотдайност в името на политическата независимост и възобновяване на личната страна. Цялата тази психологична картина на мисленето и държанието характеризира и селячеството, и новия стопански хайлайф, и еволюционистите в това османско време, т.е. целия български народ, а изключенията са по-скоро обособени и мимолетни проблясъци на фона на тоталния мрак, обвил българското съществуване, в сравнение с действително промислена и осветена визия за бъдещето.
Е, запитвам аз, по какъв начин е допустимо да си равнозначен с Левски и Ботев, откакто си тотално зависим на несъзнаваните психологични окови на твоето битие, до момента в който за Левски и Ботев освен осъзнато изречено, само че и преобразувано в действителна житейска норма и екзистенциална процедура преди всичко стои свободата на Отечеството и готовността за персоналната всеотдайност в нейно име? Как е допустимо да си едновременен с Левски, който Сам „ се заречен на Отечеството си жертва за освобождението му “ или пък с Ботев, който „ след това Отечеството “ най-вече обича жена и дете?!... Как, народе /????/, ще си равнозначен или едновременен с Левски и Ботев, когато сред вас е налице непреодолима ценностна бездна, която освен по османско време и малко по-късно, само че и през всичките 140 години насам непрестанно се задълбочава, тъй като..., както споделяше Големият стихотворец Стефан Цанев във връзка на Ботев, само че това важи със същата страшна мощ и за Левски..., тъй като „ всяка една възхвалена от нас твоя линия, самите нас зачертава “?!... Тъждествеността освен, че не е допустима, тя е неуместна, защото в реалност е налице таман противоположното психологично деяние – фундирането на несъзнавания архетипен български комплекс към Левски и Ботев, тъй като неговото действително психологично наличие е историческият български грях към тяхната всеотдайност!...
Със сигурност към този момент става допустимо обяснимо това възпроизвеждащо се омерзително противоречие сред официализиранитеритуали при всевъзможните празнувания на Левски и Ботев, в това число и до през днешния ден, и съпреживявания въпреки и в дълбините несъзнаванисторическибългарскигрях по отношение на тях. Как можеш да си помислиш, че си в положение по някакъв обществено демонстративен метод да преодоляваш или даже да изкупваш този грях, откакто ти си зависим на безусловно същите несъзнавани психологични окови на твоето самостоятелно и групово съществуване, на които са били тотално подчинени и твоите прародители от това османско време?! Не, това освен, че не е допустимо в самостоятелен и групов психологичен проект, само че в последна сметка непрестанно възпроизвежда човешките дистанции сред Левски и Ботев, от една страна, и „ народът “, въпреки това, в чието име те жертват живота си!...
Повече от знае се, че в границите на личния си живот, творчество и революционна активност, Левски и Ботев непрестанно възприемат тази отдалеченост евентуално като неизбежна, заради което обидните укори към „ робската люлка “, в която се люлеят „ идиотите “ български, към всички тези „ турски подлоги “, било на село, било в революционните комитети, които „ не щат йощ промислят Отечеството кат своя първа цел “, може би някак напълно закономерно се редуват с един неразбираем на пръв взор революционен плам, с един неизразим екстаз и оптимизъм за бъдещето, в което „ българско ще бъде и всички щат да са равни “. Няма по какъв начин и да бъде иначе, тъй като когнитивният дисонанс сред осъзнатата нужда от националната гражданска война и очевидното отвращение и неспособност на този народ да я реализира, би трябвало да бъде снет, би трябвало да бъде преодолян в личните прекарвания на Левски и Ботев, с цел да може по някакъв метод да се осмисля тяхното битие, отдадено на Отечеството и с цената на към този момент признатата бъдеща всеотдайност. И все пак постоянно някъде в поривитенасърцето, в произнесените или писанислова, или в безмълвно говорещите ъгълчета на очите, ще продължава да тлее неувяхващата до последно вяра, че въпреки всичко този народ /????/ ще успее да откри сили в себе си, да се отърси от личните си, а не османски окови, с цел да се дигне за своята независимост и своето Отечество?!... Е, и в случай че това не е същият този персонален трагизъм на Левски и Ботев, за който приказвам още от началото на този параграф, разследване от националната виновност и грях към тях, просто не знам какво е?!...
Разбира се, Левски и Ботев се усещат дистанцирани освен от това национално безхаберие към свободата на Отечеството и в напълно избран смисъл омерзителния примитивизъм на еволюционистите, само че и по отношение на тези, с които на пръв взор би трябвало да са съидейници в общата битка – революционистите. Тук дистанцията не е във връзка с тяхната всеобща подготвеност за националната гражданска война, а по отношение на методите за нейното сполучливо реализиране, което да докара до възобновяване на самата българска държавност и даже нейното бъдещо устройство. Оказва се, че тактическите и стратегическите несъответствия във връзка с тези вероятности сред „ ортодоксалните “ революционисти, от една страна, и Левски и Ботев, въпреки това, също по този начин внасят спомагателни линии в психологичната картина на исторически възпроизвеждащите се дистанции и пропасти. Особено явни са те в опълчването на концепциите за реализацията на революционния развой сред Левски и другите.
Известно е, че може би под давлението и безспорният престиж на Георги Стойков Раковски като пръв идеолог на националната гражданска война, се възприема като естествена концепцията да бъдат проведени въстанически чети повече в прилежащите страни, в сравнение с вътре в страната. От друга страна, като разрастване на тази визия се възприема и упованието, че по един или различен метод, в поддръжка на бъдещото навлизане на четите в Османската империя, могат да бъдат привлечени и външни фактори, било то съседите, било западно-европейските страни, било православната наша щерка Русия. Вероятно още в тези полемики може да бъде провидяно началото на последващите, след възобновяване на самата страна, разногласия измежду българските елити във връзка с възможните геополитически и в случай че щете „ цивилизационни избори “, т.е. кой по-добре ще подсигурява нейното битие, само че това все още е отвън интереса на критическия прочит на българската история. Факт е обаче, че сходни тежнения и даже противодействия кой тъкмо да бъде външния фактор и асистент измежду революционистите са налице, даже освен това – такива контакти са осъществени, въпреки и с прекомерно неопределени и мъгляви резултати /вж. Генчев, 1973; Макдермот, 1977/.
Не инцидентно и самият Левски попада в началото под въздействието на тази четническаидея още при постъпването си в ситуираната в Сърбия българска легия, търсейки към този момент съответните на практика пътища по отношение на реализацията на дефинитивно приключеното му разбиране за нужда от революционен метод за избавление на Отечеството. Със сигурност не е изненада събитието, че доста скоро Левски е обзет от цялостен песимизъм във връзка с четническата вероятност за националната гражданска война най-вероятно заради простата причина, че в нея повече или по-малко отсъства главният индивид на тази гражданска война – народът. Особено песимистичен е Левски и по отношение на външните подкрепления за революцията не за друго, не заради едни или други негови „ цивилизационни желания “, а поради личната му увереност, сред прочее безусловно съответна и до ден-днешен, което уголемява наличието на националния грях към него, че всяка външна помощ, казано на критически език, ще попречи на самия народ да се трансформира в индивид на личната си страна. Оказва се, че окончателната разлъка с четническите вероятности настава у Левски доста скоро, още повече, че под натиска на сръбското държавно управление легиятатрябва да се разпусне. Знаменателно е, че разочарованието у Левски се задълбочава и при късия му престой в Румъния, при другите „ братя – революционери “, с цел да се завърне в България, където стартира да осмисля методите за практическата реализация на към този момент личната му персонална концепция за националната гражданска война.
Несъмнено е, че Ботев възприема по безапелационен метод собственаталичнаидея на неговия другар Левски за реализирането на националната гражданска война посредством организирането на революционни комитети вътре в страната, които в избран миг и задоволително готови да са в положение да издигнат целия народ на въоръжена битка за свободата на Отечеството. Тази съпричастност на Ботев към персоналното дело, дублирам, персоналното дело на Левски, може да бъде провидяна освен по времето на тяхното малко общуване, само че и в метода на реализиране на неговата персонална революционна битка – Ботевата чета минава Дунава не, с цел да подвига националната гражданска война, а с цел да поддържа към този момент отпочналата национална гражданска война посредством Априлското въстание, според предварителната визия на Ботев за положението на процеса в България. Очевидно е, че и в този случай Левски и Ботев още веднъж са на еднастрана, без значение, че тук става дума за съответни разминавания с четническите революционисти, които също са подготвени на всеотдайност в името на свободата на Отечеството. Друг е въпросът, че за жалост, може би четническите революционисти ще се окажат, даже и интуитивно, по-наясно с дълбинните психологични окови на народа, заради което не чакат от него всеобщо да се причисли към националната гражданска война, въпреки че Левски ще преброди неведнъж всички кътчета на страната, надявайки се да промени това. Дали, тъй като това е демонстрация на революционен идеализъм, дали, тъй като това дело е персонално негово, на Левски, във всеки случай е напълно обособен въпрос, който по никакъв метод не трансформира нито трагизмът на Левски, а и на Ботев, нито анулира исторически възпроизвеждащият се грях на народа към тях.
Вярно е, че голям брой професионални историци, писатели, поети или учени от други области на знанието признават Левски като идеолог на национално-освободителното придвижване, даже Николай Генчев и Мерсия Макдермот акцентират личното му неповторимо предложение за триумфа в националната гражданска война /Генчев, 1973; Макдермот, 1977/. Но към всичко това може да бъде прибавено и характерното третиране на Левски към битката, което ще осветли до дъно както неговия трагизъм, по този начин и продължаващото противоречие сред действителните измерения на неговата историческа роля и наличията на съзнаваните български групови показа за тази му роля и за това му дело.
Изглежда няма да бъде неточно, в случай че прибавя наличието на това персонално третиране на Левски, според критическият прочит на българската история, на фона на оценката на Захари Стоянов, сред прочее първият биограф както на Левски, по този начин и на Ботев: „ Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се сформира историята на ония български секрети общества, в които участвуваше всичката българска интелигенция, които се назоваха комитети и на които деятелността се захваща от 1870 – 1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, само че без значение от всевъзможни централни и частни комитети той е работил авансово без да пита /к.м. – Л.Г./, до момента в който съедини духовете цели пет години /1865 – 1870/ “. /Стоянов, 1987, с. 20/. Ще рече, че това дело в действителност не е на централни и частни комитети, а личнодело на самия Левски.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
Генчев, Н. (1973). Левски, революцията и бъдещия свят, Издателство „ Отечествен фронт “, София, 1973;
Георгиев, Л. (2014). Критическата логика на психиката на политиката и историята, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “, София, 2014;
Георгиев, Л. (2017). Критическая логика на психиката политики и истории, Издательство „ Российский институт стратегических исследований “, Москва, 2017;
Макдермот, М. (1977). Апостолът на свободата, Издателство „ Народна юноша “, София, 1977;
Стоянов, З. (1987). Васил Левски. Христо Ботйов, Издателство Български земеделски народен съюз, София, 1987.
ТРАГИЗМЪТ НА ЛЕВСКИ И БОТЕВ
двете елементи на този текст са обособен параграф от
новата книга на проф. Людмил Георгиев
„ Критическата логика на психиката на българската история “,
Университетско издателство „ Свети Климент Охридски “,
София, 2018
(втора част)
Очевидната причина за тези дейности „ без да пита “ се свежда до разочарванието, което Левски претърпява и в Сърбия, и в Румъния: „ От на първо време, когато той чувал отдалеко, през стотина уста, за двете християнски столици – Белград и Букурещ, - напълно други понятия имал за хората, фантазирал си, че като няма там турци – всичко тече без спънки, няма измама, калпазанство и неистина. Колко е трябвало да тежи на душата на горещия български родолюбец, когато той се съкрушил с горчивата процедура и неотдавна се убедил, че по-голяма откровеност и национализъм съществува в неговите карловски приятели – кундурджии, - в сравнение с в облечените със скъпоценни кюркове богаташи и надути учени педанти, които туряли доста по-високо своя гечинмек /к.м. – Л.Г./, в сравнение с благоденствието на своето родно място. Разбрал той, че тук хората се хранят и лъжат множеството с незаслужени хвалби и пустофразьорство – „ така и онъй “ ще да създадем, а на дело – позитивно нищо. Трябвало да бяга Левски от сходни хора “ /Стоянов, 1987, с. 40/.
Всъщност тоталното отчаяние на Левски и от еволюционистите, и от революционистите, само че и към момента спотаената вяра във връзка с националната подготвеност на пръв взор може и да го принуждават да работи „ без да пита “, т.е. да стартира да основава локални революционни комитети като база на бъдещата национална гражданска война, само че пък на процедура тази негова лична персонална активност е в действителност характерното третиране на Левски към себе си и делото си, за които нагоре критическият прочит на българската история реши да направи това прекомерно значимо прибавяне към обичайните оценки. Тъкмо тази специфичност, сред прочее, за следващ път показва невъзможната еднаквост с Левски, която тук може да бъде изразена посредством фундаменталното разминаване сред наличията на осъзнатите български групови показа за Левски и делото, които се възпроизвеждат исторически през последните 140 години от всевъзможни политически и интелектуални „ елити “, от една страна, и действителните измерения на Левски и неговото дело, въпреки това. Официално ни внушават, че Левски поставя обети пред всевъзможни „ Централни комитети “ и „ Привременни държавни управления “ да бъде правилен на делото, да се жертва, в случай че се наложи, в името на Отечеството, което още веднъж и още веднъж препотвърждава тоталното българско отчуждение от него и безкомпромисното възпроизводство на архетипния комплекс, чието наличие е историческият национален грях във връзка с неговия живот. Съдържанието и концепцията на тази колективнаосъзнатапредстава за Левски и делото се свеждат до неуместното от всяка позиция условие в една или друга следваща историческа обстановка, че с цел да бъдем като Левски ние всички също като Него би трябвало да сме беззаветно предани на всяко следващо историческо дело на всеки следващ комитет или държавно управление, посредством което да съпреживяваме нашата едновременна еднаквост с Апостола, осигурявайки по този метод въобразената последователност сред Неговата активност и настоящото национално съществуване във всеки един исторически миг?! Какво фундаментално подвеждане, каква ужасяваща машинация, посредством които, на всичко от горната страна, се мисли, че е допустимо превъзмогването и на комплекса, и на прегрешението?! А това изобщо не се случва, защото те не престават изрично да битуват в дълбините на несъзнаваната групова българска душeвност, което поддържа и всички тези български духовни окови на съществуването непрестанно и до ден-днешен!...
Нищо сходно, драги – Левски не поставя клетва пред каквито и да е комитети, държавни управления или други сходни дивотии, тъй като делото за освобождение на Отечеството посредством основаването в страната на мрежа от локални революционни комитети с оглед реализиране на бъдещата национална гражданска война е Негово Лично Дело; това е Негов Собствен Личен и Индивидуален Свободен Избор, заради което той няма безусловно никаква потребност от каквато и да е глоба на „ вишестоящи “ по отношение на Него „ органи “, защото Левски има най-важната глоба – тази на Отечеството, както той го схваща и усеща; Левски няма безусловно никаква потребност и от едни или други медиатори в директното му другарство с Отечеството, тъй като той авансово самичък и свободно се е заречен „ жертва за освобождението му “. От такава изясненост за характерното свободно третиране на Левски към себе си и делото си обаче, да бъдем като Левски значи нито повече, нито по-малко, да сме в положение да отстояваме до дъно даже и с цената на саможертвата нашия свободен персонален избор, нашите свободно осъзнати самостоятелни хрумвания и нашите свободно дефинирани персонални каузи, в случай че всички те са в благозвучие с ползите на Отечеството, а не на външни или вътрешни конюнктурни политически, интелектуални или всевъзможни други желания, каквито са налице и до ден-днешен! Очевидно е, че невъзможността това да се случва във всяка една историческа обстановка през последните 140 години, т.е. да сме свободни като Левски в името на Отечеството, допуска и обезпеченото възпроизводство на оня несъзнаван архетипен комплекс къмЛевски, чието безспорно наличие е народниягряхи виновност за неговата гибел, фундирани в българскатанесъзнаванаколективнапсихика в това далечно османскоминало!...
Със сигурност е вън от подозрение фактът, че през всичките към осем години, в които Левски се посвещава на своето лично персонално дело, на вероятностите за реализацията на неговия свободен избор в живота и на неговаталична концепция за реализиране на националната гражданска война посредством органзирани персонално от него комитети като нейна бъдеща основа, той не е можел да не изпитва от време на време подозрения в готовността на народа за това начинание, въпреки че с цялата си мъчителна заостреност те се разкриват пред него в последните дни преди гибелта му, както беше маркирано и нагоре. По ослепителен метод тези дни ни показва Николай Генчев, заради което ще се спра в резюме на неговото изложение: „ На 5 януари 1873 година Левски се изправя пред турските паши и няколко „ българи “, с цел да дава отговор като „ предводител на бунтовническия комитет “. Той е величествено спокоен. За него всичко е ясно. Ясно е, че стартира последната огромна борба с врага. За този миг той се беше подготвил от дълго време. Отдавна беше решил, че няма да търси друго, с изключение на почтено и потребно да почине за България... В началото на процеса, през този първиден, на въпроса „ какво е занятието ти? “, Левски умерено и решително дава отговор: „ Занятието ми е да улеснявам ситуацията на българите и обикалях да им давам очакване! “. Кой различен фактически би могъл да остане в статистическите анкети на историята със занимание по-голямо и по-благородно от това на Левски. И по-нататък той разяснява: „ Възложиха ми да окуражавам цяла България! “... Съдиите скрито потриват ръце в очакване на самопризнания... и стартират да сипят своите въпроси... „ Никого не познавам! “, е отговорът на Левски... На втория ден, 6 януари, съдът взема решение да го принуди да приказва, като извади на очна ставка задържаните дейци, които ще потвърдят кой е Левски и най-много ще разколебаят неговото духовно равновесие, откакто види по какъв начин тези, с които през вчерашния ден е отивал на гражданска война, са изменили на делото. Довеждат Дидьо Пеев, който оповестява пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му с тескере /паспорт/. И още веднъж съдът стартира да сипе въпросите си. Левски обаче не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути Васил Левски... Третият ден, 7 януари, изправят против Левски Хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които стартират да описват рабски, да упрекват Апостола. Левски обаче не може да бъде обезпокоен от хора, които треперят за кожите си... На 8 януари, четвъртият ден, съдът взема решение да хвърли огромния си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в наличието на Общи, с цел да го принудят да приказва. Левски, спокоен и самовглъбен, към този момент схванал какво е известно и какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сюжета на съда Общи вмята: „ Две негови приказки са прави, пет са неистина! “... И тук номерът на съда е провален. Следват нови свидетелства. Идва Атанас Хинов от Плевен. Той също се е разбъбрил в предателско смирение, само че Левски и до момента остава непокътнат. Съдът е обезпокоен и смутен. Неговата цел – да потвърди, че Левски е предводител на бунтовниците, да разкрие организацията, е провалена. Високата врата не може да заяви на света самопризнанията на Джингиби... Но Левски би трябвало да почине. Тогава би трябвало да се потвърди най-малко, че е умъртвил прислужникът от Ловеч. За задачата пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който е бил дружно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този очевидец... В последния пети ден на разпита, 9 януари, съдът изтощен от неравния дуел, отказал се към този момент от първичните си замисли, не съумял да пречупи духа на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, желае сякаш да води диалог за идейните подбуди на придвижването... Но Левски обобщава, още веднъж надсмивайки се над съда: „ Отидете да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите! “... /Генчев, 1973/.
Очевидно е като че ли, че последното резюме той прави по-скоро за самия себе си, защото Левски към този момент е уверен, че народът български няма сили самичък да реализира свободата си посредством своя лична гражданска война. Нещо повече – Николай Генчев привежда наличието и на неизвестен документ от възможна среща на трима незнайни българи с Апостола на 27 януари или директно няколко дни преди да бъде обесен. По свои персонални желания няма да изтъквам това удостоверение, единствено ще отбележа, че съгласно него в своята последна може би изповед Васил Левски оповестява детайлности към залавянето си като разследване от измяната на поп Кръстьо от Къкрина, превозването му от Ловеч до Търново и след това от Търново до София, при което защитата се състои единствено от 20 заптиета, а той се е надявал, че неговите приятели ще го освободят, с цел да продължи делото, до момента в който най-после заплаква наскърбен, обобщавайки оценката си за робската душeвност на народа. Николай Генчев счита, че даже и този документ да не е достоверен, въпреки всичко той хвърля задоволително светлина върху историческата истина в онази обстановка. Не бих желал по никакъв метод да диспутирам с моя Учител и Приятел, Вечна му Памет, само че тук мога да завърша със напълно ясно документираните думи на самия Левски, които са не по-малко правилни, само че и стряскащи, имайки поради възпроизвеждащия се в българскатанесъзнаванаколективнапсихикаархетипен комплекс към Левски, чието наличие са историческия грях и виновност за неговата крах: „ Нашите българи желаят свободата, само че одобряват я, в случай че им се сервира в къщите на тепсия! “... Левски увисва на бесилото със страшна мощ, както написа Ботев, уведомявайки за кончината на своя наследник заспалата България, само че омерзен и отчужден от тези, за които се е жертвал!...
Ако някой тук си мисли, че критическият психически прочит на българската история вменява прегрешението и виновността за гибелта на Левски поради измените към залавянето му и на процеса, то значи, че той към момента не е схванал правилата на Критическата логика на психиката като цяло и на Критическата логика на психиката на историята в частност. Нещо повече – за разлика, да речем, от формалната история, Критическата логика на психиката на българската история изобщо не се интересува дали в действителност поп Кръстьо е предал Левски, дали е правилно, че Левски е умъртвил или не е ратайчето, дали всевъзможни други детайлности към живота и гибелта на Левски са по този начин или другояче, защото измеренията на познанието на едната и другата са прекомерно разнообразни. За Критическата логика на психиката на българската история оня препредаващ се от потомство на потомство българи несъзнаван архетипен комплекс към Левски и Ботев, чието наличие са прегрешението и виновността за тяхната крах, е фундиран надалеч в предишното в несъзнаванатаколективнабългарскапсихика в това османско време посредством неосъществената от самия български народ национална гражданска война, т.е. посредством по този начин и неосъществената от самия народ негова собственасубектност и на свободата си, и на толкоз чаканото възобновяване на своята държавност, на независимостта на това наше Отечество! И тъкмо в тази непреодолима бездна сред нашите може би най-светли исторически персони и безхаберието на народ и „ хайлайф “ за тяхната лична орис, се откроява и трагизмът на Левски и Ботев! И нищо повече или по-малко, най-малко от позиция на критическия прочит на българската история! А като към всичко това прибавим обстоятелството, че ние към момента не знаем къде е и гробът на Левски, заради което Великият Николай Хайтов неудържимо проливаше сълзи, то прегрешението и виновността към Апостола получават своя съвсем приключен тип!...
Изглежда разумно към този момент изказаното съмнение, че и Ботев усеща най-остро страха на българския народ да реализира своята национална гражданска война за политическа независимост и самостоятелност на Отечеството едвам през последните дни от своя живот, след слизането на четата му на брега край Козлодуй, без значение, че в творчеството си той задоволително постоянно насочва своите укори и забиващи се право в сърцето стрели поради същата тази робска сънливост на целокупното ни народонаселение. С избрана доза критическо достойнство мога да приема ироничните забележки на Захари Стоянов във връзка с воеводските и бойни качества на поета и публициста Ботев /вж. Стоянов, 1987/, защото от неговите позиции на претърпени към този момент Априлско въстание и изключително избавление на България, само че не независимо, а посредством помощта на православната наша щерка Русия, сходно снизходително предимство пред мъртвия талант може и да е разбираемо. В никакъв случай не мога да приема обаче, освен предишните, само че даже и днешните намеци на „ професионални “ историци или всевъзможни други „ познавачи “, че видите ли Ботев надали не си е фантазирал, че идва тук с малобройната си чета, с цел да освободи Отечеството – както видяхме и нагоре, споделяйки личнатаидея на своя другар Левски за готова и осъществена от вътрешната страна национална гражданска война, за каквато Ботев е считал самото Априлско въстание, заради което преглежда своята революционна активност само и единствено като минимална помощ, а напълно не като решаваща интервенция!...
Няма по какъв начин да е знаел истината, тъй като и Заимов, и други „ юначни “ българи чисто и просто са го заблуждавали в „ изключителните триумфи “ на въстанието, до момента в който Ботев схваща действителността едвам на място, при първите си съприкосновения даже не с постоянния войник, а с черкезките банди. Но освен това: можем за момент да си представим психологичните прекарвания на гениалния стихотворец при челния конфликт с българската селска прозорливост и отчайваща недоверчивост – тогава, когато единият селяндур упорства да му бъдат платени агнетата, които е дал на четата за издръжка, а другият селяндур желае да му бъде заплатен инцидентно убития вол, защото има жена и деца да храни?!... Или пък пустите тъмни села, през които минават нощно време, със спуснати кепенци и залостени врати, и усещащото се оглушително стра
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ