Възможната лява политика
Две загадки се крият в заглавието: (1) що е ляво и (2) какво ляво е допустимо в политиката през 2025-2030 година в България и в Европейския съюз.
Въпросите не са без значение, още повече че видни фигури от левицата обясняваха че към този момент „ няма ляво, няма дясно, има простичко и ясно “, политиката имала единствено експертен темперамент.
Що е „ ляво “, въпреки всичко?
„ Лявото “ има дългогодишна история.
Да напомним, терминът „ лява политика “ се свързва с Френската гражданска война (1789-1799 г.) и за първи път се употребява, с цел да отбелязя хората, които поддържат радикални промени в политическата и обществената система. По време на съвещанията на Френското национално заседание (1789 г.) делегатите седели съгласно политическите си възгледи: отляво на ръководителя седели революционерите, които подкрепяли смяна, обществено тъждество и премахването на монархията (републиканци, демократи и последователи на националното управление); отдясно на ръководителя седели монархистите и консерваторите, които защитавали обичайния ред, монархията и йерархичната конструкция на обществото.
Затова „ лява политика “ като част от идеологическата медиана - от този момент и до момента, се свързва с хрумвания като повече независимост, повече тъждество, по-висока степен на обществена правдивост, ограничение на привилегиите от всевъзможен жанр и отбрана на правата на елементарните хора. Т.е. „ лявото “ поддържа полезности, които през днешния ден се назовават всемирен, за разлика от по-ниския клас „ евроатлантически “.
Но в случай че полезностите са всемирен, има ли ползи и сили, които са срещу тези полезности, които са „ десни “? Разбира се! Десницата не приказва за свободни хора, а за непорочни „ свободни пазари “; за „ забележимата ръка “ на обществото, а за „ невидимата ръка “ на пазара - на всички места и във всичко; не мисли за стопански изгоди и обществени богатства, а за повече печалби; за демократични промени, а за непоклатимост и ред; за тъждество на достъпа, а за по-голямо неравноправие и достъп съгласно приходите и богатствата; за по-плоска обществена конструкция, а за „ плоски налози “; за по-демократични решения посредством референдуми и допитвания, а за високо ситуирани центрове на решения, вземани от „ елити “. И най-важното десницата е изрично срещу обща (обществена, кооперативна и друга собственост), а за безспорен примат на частната благосъстоятелност, при която по-голямата част от хората се търгуват и продават на „ пазари на труда “. Т.е. човек не е свободен човек, встъпващ в публични връзки, а елементарна пазарна стока, чиято цена се мени съгласно търсенето и предлагането. Казано на стопански език, цената на работната мощ е разход за капиталистическата система, който би трябвало безусловно и релативно да се понижава. Когато властта се заеме от десницата, финансовите потоци се насочват не към елементарните хора, към унижените и оскърбените от системата, а за „ подкрепяне на бизнеса “ под формата на дотации, фондове, стратегии, поддръжка на десни НПО-та, публично-частно партньорство (печалбите - за капитала, разноските - за обществото) и така нататък
Така че по формулировка ръководство с превес на десницата е постоянно в интерес на олигархията, т.е. плутократично („ на олигарсите, от олигарсите, за олигарсите “). Две основни добавки към тази теза. Първо, в съвременността олигархията е глобалистка, олигарсите нямат жанр и татковина, а се употребяват от „ свободното придвижване на хора “ с доста пари - през днешния ден са тук, на следващия ден - другаде. Второ, центристките партии аксиоматично се придържат към властта на ръководещите, те се накланят към предложенията и решенията на „ мощните на деня “.
От горните заключения следва, че левицата е доста богата като разбиране и като демонстрация. Най-вляво са ситуирани социалистите, които са срещу капиталистическата експлоататорска система; до тях се подреждат социалдемократите, които одобряват капитализма, само че от вид „ капитализъм с човешко лице “, общество и стопанска система с хронични болести. И едните, и другите са изрично срещу имперското мислене, войните, неравенствата, олигархията и плутокрацията. Към левицата може да се причислят и част от „ зелените “, защитаващи правата на природата като общочовешко богатство (а не като частно владение), борещи се срещу световното стопляне, обоклучаването и опустиняването на обкръжаващата среда.
Мнозина обаче ще кажат: „ едно е теорията, напълно друго - практиката “. „ Нямало какво да се прави… “
Какво в действителност може да се направи?
Да стартираме с един прелиминарен въпрос: какъв брой са евентуално левите хора в България (и в Европейския съюз)? Десницата се състои от известния 1% свръхбогати капиталисти и блаженстващи рентиери, плюс още към 5% свръхобразовани с високи приходи, плюс към 4-5% държавни чиновници – кметове, военни, служители на реда, прокурори, съдии и други, ползващи се апетитно от държавната баница. Сумарно „ десните хора “ са към 10%. Има една друга група хора, които статистическите изследвания (грешно наричани „ социологически “) не могат да разшифроват - това е групата на „ задоволително доволните “ от положението на приходи и благосъстоятелност, тя е към 30%. Остават съвсем 1/3 от жителите, които и в България, и в Европейски Съюз, са евентуално „ леви “ хора.
Диагностиката на болестта „ за какво евентуално левите хора нямат действително политическо посланичество “ е сложна задача. Без да абсолютизираме, въпреки всичко няколко признаци на заболяването са забележими. Първо, измяната на елитите - както на левите, по този начин и на „ националните “, „ демократичните “ и други сходни политически партии; обещаваната първоначално „ народна власт “ не се институционализира посредством национални и локални референдуми; леви партии прокараха „ плоски налози “ и назначиха олигарси в управлението; европейската левица залитна към концепциите на „ ESG клуба “ за „ разнообразие, равнопоставеност и включване “, обещавайки многополовост и трансджендъризъм. Второ, някои леви партии инсталираха на върховете си нетърпими за левите хора водачи, водачи и представители в Народно събрание и Екологичен потенциал: преоблекли се някогашни десни (напр. от Съюз на демократичните сили, елементарно преориентиращи се „ безпартийни “), свръхбогати интересчии и панаирджии, нападателни деца и внуци на „ алената аристокрация “, сделкаджии с десни далавераджии, елементарни апаратчици с копнеж за замогване. Както камъните имат наклонност да падат заради гравитацията, по този начин и симпатизантите на левите партии в България и в Европейски Съюз понижават трагично.
Другият проблем
Но левицата има различен главен проблем за решение - кой да е различният път напред. Не е толкоз значимо кой от претендентите за оглавяване на Българска социалистическа партия ще завоюва вътрешната борба, а каква Програма ще бъде призната за хоризонта 2025-2050 година Програмата не се изговаря на Конгрес, а се разисква най-широко и за дълго време, освен това с научните и университетските среди, а също и с евентуалните леви хора. Без кон няма ездач; без Програма водач няма.
Акцентирам върху Програмата, тъй като тя е „ пътеводната карта “ на всяка партия.
Но какви са действителните благоприятни условия на БСП-ОЛ във властта?
Те са, преди всичко, свързани с няколко 100% твърди позиции при писането на Програмата за съдружно ръководство: битка не за „ победа “ на нечия страна и безконечна поддръжка във безконечна война, а за дипломация и международен мир; тотална война с корупцията; конкурсно начало на всички места и във всичко и преустановяване на партийната шуробаджанащина; „ вода и ток “ за всички, когато и да е и на всички места - посредством държавни вложения в социална, а не в частна, собственост; най-много до 3% от Брутният вътрешен продукт за отбрана; преразпределение на Брутният вътрешен продукт посредством страната до 50%; работа за всички; обективна и равна пенсионна възраст и пенсии с таван, само че в съответствие 1:3 минимум-максимум; въвеждане на прогресивно данъчно облагане, при което МРЗ се полза с 8%, а оптималните приходи - до 25%; прогресивно данъчно облагане на корпорациите; прогресивно облагане на наследствата; високо данъчно облагане на рентите; трудово заплащане на „ народните представители “ в размер на 3 МРЗ и без прилагане на привилегии и служебни коли (освен за Председател на НС); пренасяне на столицата в Монтана.
Ако сте се замислили единствено върху преместването на столицата в Монтана, значи сте приели предходните оферти!
Но тук няма измама, в случай че столицата се реалокира в действителност в Монтана или в различен град, сигурно и градът, и региона ще се развият много по-бързо; народните представители ще бъдат по-наясно с действителните проблеми на „ народа “, в сравнение с жълтите павета; най-после, не е бе значение, че в тези градове публицистите и протестиращите ще са малко, тъй че Народно събрание ще работи на мира.
Въпросите не са без значение, още повече че видни фигури от левицата обясняваха че към този момент „ няма ляво, няма дясно, има простичко и ясно “, политиката имала единствено експертен темперамент.
Що е „ ляво “, въпреки всичко?
„ Лявото “ има дългогодишна история.
Да напомним, терминът „ лява политика “ се свързва с Френската гражданска война (1789-1799 г.) и за първи път се употребява, с цел да отбелязя хората, които поддържат радикални промени в политическата и обществената система. По време на съвещанията на Френското национално заседание (1789 г.) делегатите седели съгласно политическите си възгледи: отляво на ръководителя седели революционерите, които подкрепяли смяна, обществено тъждество и премахването на монархията (републиканци, демократи и последователи на националното управление); отдясно на ръководителя седели монархистите и консерваторите, които защитавали обичайния ред, монархията и йерархичната конструкция на обществото.
Затова „ лява политика “ като част от идеологическата медиана - от този момент и до момента, се свързва с хрумвания като повече независимост, повече тъждество, по-висока степен на обществена правдивост, ограничение на привилегиите от всевъзможен жанр и отбрана на правата на елементарните хора. Т.е. „ лявото “ поддържа полезности, които през днешния ден се назовават всемирен, за разлика от по-ниския клас „ евроатлантически “.
Но в случай че полезностите са всемирен, има ли ползи и сили, които са срещу тези полезности, които са „ десни “? Разбира се! Десницата не приказва за свободни хора, а за непорочни „ свободни пазари “; за „ забележимата ръка “ на обществото, а за „ невидимата ръка “ на пазара - на всички места и във всичко; не мисли за стопански изгоди и обществени богатства, а за повече печалби; за демократични промени, а за непоклатимост и ред; за тъждество на достъпа, а за по-голямо неравноправие и достъп съгласно приходите и богатствата; за по-плоска обществена конструкция, а за „ плоски налози “; за по-демократични решения посредством референдуми и допитвания, а за високо ситуирани центрове на решения, вземани от „ елити “. И най-важното десницата е изрично срещу обща (обществена, кооперативна и друга собственост), а за безспорен примат на частната благосъстоятелност, при която по-голямата част от хората се търгуват и продават на „ пазари на труда “. Т.е. човек не е свободен човек, встъпващ в публични връзки, а елементарна пазарна стока, чиято цена се мени съгласно търсенето и предлагането. Казано на стопански език, цената на работната мощ е разход за капиталистическата система, който би трябвало безусловно и релативно да се понижава. Когато властта се заеме от десницата, финансовите потоци се насочват не към елементарните хора, към унижените и оскърбените от системата, а за „ подкрепяне на бизнеса “ под формата на дотации, фондове, стратегии, поддръжка на десни НПО-та, публично-частно партньорство (печалбите - за капитала, разноските - за обществото) и така нататък
Така че по формулировка ръководство с превес на десницата е постоянно в интерес на олигархията, т.е. плутократично („ на олигарсите, от олигарсите, за олигарсите “). Две основни добавки към тази теза. Първо, в съвременността олигархията е глобалистка, олигарсите нямат жанр и татковина, а се употребяват от „ свободното придвижване на хора “ с доста пари - през днешния ден са тук, на следващия ден - другаде. Второ, центристките партии аксиоматично се придържат към властта на ръководещите, те се накланят към предложенията и решенията на „ мощните на деня “.
От горните заключения следва, че левицата е доста богата като разбиране и като демонстрация. Най-вляво са ситуирани социалистите, които са срещу капиталистическата експлоататорска система; до тях се подреждат социалдемократите, които одобряват капитализма, само че от вид „ капитализъм с човешко лице “, общество и стопанска система с хронични болести. И едните, и другите са изрично срещу имперското мислене, войните, неравенствата, олигархията и плутокрацията. Към левицата може да се причислят и част от „ зелените “, защитаващи правата на природата като общочовешко богатство (а не като частно владение), борещи се срещу световното стопляне, обоклучаването и опустиняването на обкръжаващата среда.
Мнозина обаче ще кажат: „ едно е теорията, напълно друго - практиката “. „ Нямало какво да се прави… “
Какво в действителност може да се направи?
Да стартираме с един прелиминарен въпрос: какъв брой са евентуално левите хора в България (и в Европейския съюз)? Десницата се състои от известния 1% свръхбогати капиталисти и блаженстващи рентиери, плюс още към 5% свръхобразовани с високи приходи, плюс към 4-5% държавни чиновници – кметове, военни, служители на реда, прокурори, съдии и други, ползващи се апетитно от държавната баница. Сумарно „ десните хора “ са към 10%. Има една друга група хора, които статистическите изследвания (грешно наричани „ социологически “) не могат да разшифроват - това е групата на „ задоволително доволните “ от положението на приходи и благосъстоятелност, тя е към 30%. Остават съвсем 1/3 от жителите, които и в България, и в Европейски Съюз, са евентуално „ леви “ хора.
Диагностиката на болестта „ за какво евентуално левите хора нямат действително политическо посланичество “ е сложна задача. Без да абсолютизираме, въпреки всичко няколко признаци на заболяването са забележими. Първо, измяната на елитите - както на левите, по този начин и на „ националните “, „ демократичните “ и други сходни политически партии; обещаваната първоначално „ народна власт “ не се институционализира посредством национални и локални референдуми; леви партии прокараха „ плоски налози “ и назначиха олигарси в управлението; европейската левица залитна към концепциите на „ ESG клуба “ за „ разнообразие, равнопоставеност и включване “, обещавайки многополовост и трансджендъризъм. Второ, някои леви партии инсталираха на върховете си нетърпими за левите хора водачи, водачи и представители в Народно събрание и Екологичен потенциал: преоблекли се някогашни десни (напр. от Съюз на демократичните сили, елементарно преориентиращи се „ безпартийни “), свръхбогати интересчии и панаирджии, нападателни деца и внуци на „ алената аристокрация “, сделкаджии с десни далавераджии, елементарни апаратчици с копнеж за замогване. Както камъните имат наклонност да падат заради гравитацията, по този начин и симпатизантите на левите партии в България и в Европейски Съюз понижават трагично.
Другият проблем
Но левицата има различен главен проблем за решение - кой да е различният път напред. Не е толкоз значимо кой от претендентите за оглавяване на Българска социалистическа партия ще завоюва вътрешната борба, а каква Програма ще бъде призната за хоризонта 2025-2050 година Програмата не се изговаря на Конгрес, а се разисква най-широко и за дълго време, освен това с научните и университетските среди, а също и с евентуалните леви хора. Без кон няма ездач; без Програма водач няма.
Акцентирам върху Програмата, тъй като тя е „ пътеводната карта “ на всяка партия.
Но какви са действителните благоприятни условия на БСП-ОЛ във властта?
Те са, преди всичко, свързани с няколко 100% твърди позиции при писането на Програмата за съдружно ръководство: битка не за „ победа “ на нечия страна и безконечна поддръжка във безконечна война, а за дипломация и международен мир; тотална война с корупцията; конкурсно начало на всички места и във всичко и преустановяване на партийната шуробаджанащина; „ вода и ток “ за всички, когато и да е и на всички места - посредством държавни вложения в социална, а не в частна, собственост; най-много до 3% от Брутният вътрешен продукт за отбрана; преразпределение на Брутният вътрешен продукт посредством страната до 50%; работа за всички; обективна и равна пенсионна възраст и пенсии с таван, само че в съответствие 1:3 минимум-максимум; въвеждане на прогресивно данъчно облагане, при което МРЗ се полза с 8%, а оптималните приходи - до 25%; прогресивно данъчно облагане на корпорациите; прогресивно облагане на наследствата; високо данъчно облагане на рентите; трудово заплащане на „ народните представители “ в размер на 3 МРЗ и без прилагане на привилегии и служебни коли (освен за Председател на НС); пренасяне на столицата в Монтана.
Ако сте се замислили единствено върху преместването на столицата в Монтана, значи сте приели предходните оферти!
Но тук няма измама, в случай че столицата се реалокира в действителност в Монтана или в различен град, сигурно и градът, и региона ще се развият много по-бързо; народните представители ще бъдат по-наясно с действителните проблеми на „ народа “, в сравнение с жълтите павета; най-после, не е бе значение, че в тези градове публицистите и протестиращите ще са малко, тъй че Народно събрание ще работи на мира.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ