Ако ме познаваше, щеше ли да ми крещиш
Две коли в тясна уличка. Не могат да се разминат. Никой не желае да отстъпи. На всичкото от горната страна единият водач е жена. Мъжът настръхва зад кормилото, отхвърля да отстъпи на „ тая патка, дето не знае да кара “.
Жената също не отстъпва и стисва кормилото още по-здраво.
В идващия момент се поглеждат и се оказва, че се познават. Стиснатите ръце се отпускат, ядосаната гримасата се трансформира в усмивка.
Излизат от колите, поздравяват се, мъжът, несъмнено, отстъпва джентълменски.
В същия миг, в другия завършек на града едно момиче на 25 за първи път заплаща налог здания в общината.
Служителката се мръщи, момичето не знае какви са нужните документи.
В идващия момент момичето разпознава в служителката своята съседка от преди години.
Пита я дали е тя, няма неточност. Намръщената физиономия омеква, документите са завършени за минута, изпращат се поздрави на родителите, разделят се с усмивка.
Трудно ли е да го вършим с всеки? Да се отнасяме с хората по този начин, като че ли сме познати? Всъщност от кое място знаем, че този насреща не е братовчед на някоя другарка?
Thinkstock
В толкоз дребния свят, в който живеем, все някой някого познава.
Какво тогава ни стопира да сме най-малко общителни с всички? Ей по този начин, тъй като е по-лесно да се усмихнеш, в сравнение с да се намръщиш.
Защо сме положителни единствено с тези, които познаваме? Защото с тях ще се виждаме и по-нататък ли? Или тъй като може да се наложи да „ опрем “ до тях и ние самите да имаме потребност от помощ?
Thinkstock
А в случай че се окаже, че нахоканият е лекарят, който ще ти избави живота? Или че наруганото в общината момиче е новата другарка на сина ти?
Всяка баба на улицата може да е твоята баба, всяка майка с количка може да е твоята брачна половинка, всеки, с който се дърпаш на пътя, може да е твои съученик.
Представете си единствено за миг, че всички ние се познаваме.
Колко по-хубаво щеше да се всичко…
Жената също не отстъпва и стисва кормилото още по-здраво.
В идващия момент се поглеждат и се оказва, че се познават. Стиснатите ръце се отпускат, ядосаната гримасата се трансформира в усмивка.
Излизат от колите, поздравяват се, мъжът, несъмнено, отстъпва джентълменски.
В същия миг, в другия завършек на града едно момиче на 25 за първи път заплаща налог здания в общината.
Служителката се мръщи, момичето не знае какви са нужните документи.
В идващия момент момичето разпознава в служителката своята съседка от преди години.
Пита я дали е тя, няма неточност. Намръщената физиономия омеква, документите са завършени за минута, изпращат се поздрави на родителите, разделят се с усмивка.
Трудно ли е да го вършим с всеки? Да се отнасяме с хората по този начин, като че ли сме познати? Всъщност от кое място знаем, че този насреща не е братовчед на някоя другарка?
Thinkstock В толкоз дребния свят, в който живеем, все някой някого познава.
Какво тогава ни стопира да сме най-малко общителни с всички? Ей по този начин, тъй като е по-лесно да се усмихнеш, в сравнение с да се намръщиш.
Защо сме положителни единствено с тези, които познаваме? Защото с тях ще се виждаме и по-нататък ли? Или тъй като може да се наложи да „ опрем “ до тях и ние самите да имаме потребност от помощ?
Thinkstock А в случай че се окаже, че нахоканият е лекарят, който ще ти избави живота? Или че наруганото в общината момиче е новата другарка на сина ти?
Всяка баба на улицата може да е твоята баба, всяка майка с количка може да е твоята брачна половинка, всеки, с който се дърпаш на пътя, може да е твои съученик.
Представете си единствено за миг, че всички ние се познаваме.
Колко по-хубаво щеше да се всичко…
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ