Манол Глишев: заблудата води към война
Две години след несполучливия опит на Путинова Русия да завладее Киев, войната в Украйна. Чисто военните жертви за всяка от двете страни към този момент възлизат на стотици хиляди починали и осакатени млади мъже – при съответствие, в пъти по-неизгодно за съветските сили. Цивилните украински жертви обаче са колосален брой. Селища като Бахмут и Авдеевка са лунни пейзажи, оспорвани по всевъзможен начин поради действителни стратегически преимущества, а от време на време – и просто поради упорството на щабовете. Големи и до неотдавна процъфтяващи градове като Мариупол са превърнати в пепелища, сравними единствено с Дрезден през Втората международна. Бежанците са милиони.
Същевременно Украйна продължава да е твърдо уверена в напъните, оцеляването си и във възвръщането на към момента окупираната част от своята територия. А Русия продължава да се пробва да настава, да обстрелва цивилни цели и да се надява, че в края на удължаващия се спор ще продължи да управлява най-малко Крим. Част от НАТО-вските страни, подпомагащи Украйна с пари и материал, към този момент намерено си задават въпроса дали не е редно да се разположат. На това повдигане на мизата Кремъл дава отговор със закани за „ денацификация “ и приложимост на нуклеарно оръжие. Мизата се подвига и от двете страни – и тъкмо както е в теорията на игрите, в един миг самото блъфиране може да натежи по този начин, че да се трансформира в действително деяние, ескалиращо ситуацията надалеч над в началото вложените планове.
Същевременно обаче динамичността на това повдигане на залозите не е равномерна. Тъкмо тук е рискът. Докато Кремъл повтаря и единствено ускорява еднакъв набор от предизвикателни изказвания (и в същото време води пропагандна война на доста фронтове отвън Украйна), то Щатите и страните от Европейския съюз излъчват, а не единно обръщение. Този разнобой сред демокрациите се дължи на самата им природа, т.е. на най-голямата им мощ – само че в кратко- и средносрочен проект тъкмо тя наподобява като уязвимост в очите на властническото руско управление. Повтаря се историческият диалог сред глухи от 1938-39 година
Русия бие един монотонен идеологически тамтам. Тя твърди, че е била застрашена преди началото на войната, че единствено се отбранява от експанзията на Запада, че води превантивни (но морално оправдани) дейности, че пази консервативни полезности против постоянно гниещия демократизъм, че в никакъв случай не е желала война, само че е била принудена... както и че във всеки миг е подготвена неведнъж да усили военните си старания и насилствено, само че победоносно да разшири войната из цяла Източна Европа – и то все в името на мира и справедливостта. Руските и проруски източници бълват невъзможна за разбор, вътрешнопротиворечива, само че шумна, хилядогласна виканица от конспирации, обвинявания и закани. Общото – въпреки и незадълбочено - усещане е за дезинформационен безпорядък, съпроводен от невероятна военна самонадеяност. Най-голямата съветска победа дотук си остава в полето на PR-а.
През това време Щатите и Европа показват своите легитимистки придвижвания: прения, разисквания, несъгласия, разногласия, неустановеност, оферти, които биват отхвърляни, контрапредложения, съмнения и въобще целия комплициран, нежен механизъм на демокрацията, външно подлаган на в допълнение напрежение от, естествено, враждебните проруски гласове.
Така Русия съумява да внуши, че е подготвена да употребява даже нуклеарни оръжия или пък да нахлуе по едно и също време в пет-шест нови страни в Източна и Централна Европа. А способна ли е в действителност на което и да е от двете дейности? Това е напълно различен въпрос. Важното все още е, че тя внушава чувството за опасност. Точно като звяр, който се старае да издуе мускули и да нададе допустимо най-грозния си плач, с цел да накара цялата гора в близост да се отдръпне. Същевременно обаче вътрешноруският резултат от този все по-труден за управление, нарастващ агитационен плач е повдигането на адреналина у метафоричния звяр. Комбинацията от самомнение и възходяща военно-патриотична истерика кара съветското управление (а евентуално и съветското общество) единствено да има вяра в мита за личната непобедимост. Една Авдеевка бива раздухвана до епичните мащаби на Сталинград. Част от Запада явно се връзва на съветския звук... а самата Русия е напряко оглушена от него.
Междувременно Западът оставя усещане за беззащитност. Десетки високотехнологични народи с висок стандарт на живот, с работещи институции, релативно ниски нива на корупция, голям Брутният вътрешен продукт и брой население, доста преизпълнен съветския, дружно наподобяват парадоксално слаби. Това идва непосредствено от непрекъснатата гласност на информацията за разногласията в демокрациите. По създание усещането е тъкмо толкоз заблуждаващо, колкото заблуждаваща е и визията за непобедима мощност у Русия. Но демокрациите постоянно оставят такова усещане... най-малко до момента в който механизмът на войната не ги вдигне на бойна нога.
Оттук и клишето, че демокрацията е мудна и неефективна, а диктатурата – бърза, проведена и изцяло рационална. Историческата реалност дава тъкмо противоположната картина – като предписание огромните спорове се печелят от демократични обединения поради чистото им предимство в население, еластичност, произвеждане и разпоредителност на всички равнища. Студената война е доста ослепителен образец. Но историята е учителка, от която изгода няма. Четат я единствено историците. Политиците не се възползват от нейните уроци. В резултат могъщите Съединени Щати и гигантският Европейски съюз наподобяват слаби освен в съветските очи, а и пред самите себе си.
Опасността за общоевропейския мир идва таман от това разминаване сред действителността и сполучливо насадените показа. Докато към този момент воюващата тирания (в случая – Русия) се усеща мощна, то няма значение какъв брой илюзорно е това нейно възприятие. Апетитът ѝ ще пораства с всяка пресилена или даже лъжлива вест за победи на бойното поле. Сто метра прогрес в дребен фронтови бранш някъде из Донбас в съветските очи се равняват на директна опасност против Берлин, Париж или Лондон.
Обратно – всяка хипотетична уязвимост, действителна бавност или необяснима примирителност на Европа и Щатите, както и всеки апел за договаряния внушават първо на Русия и след това на самите западни публични отзиви също толкоз подправено чувство, че няма какво да се направи. Че войната е изгубена, че Украйна единствено отсрочва неизбежното с цената на непотребни жертви, че би трябвало да се търсят контакти непременно... а това, несъмнено, са заблуди.
Най-неразумната визия е, че прекланянето на главата и подаването на нещо, на някакъв знак на почитание, някаква, въпреки и дребна териториална облага ще задоволи Путин и доближените му. Тъкмо противоположното. Всяка хипотетична отстъпка единствено в допълнение би усилила подправените чувства за уязвимост на запад и мощ на изток.
Следователно езикът на отстъпчивостта е напълно неправилен.
Възможно е времевият прозорец за напън посредством твърди договаряния и повдигане на мизата от западна страна без риск от война към този момент да е изтърван. Ако Путин и Кремъл бяха получили не боен, само че обединен и корав интернационален отпор посредством по-сериозни ограничения през 2014-2022, през днешния ден можеше въобще да няма война в Украйна. Но в този момент може и да сме стигнали точката на безалтернативно очакване, на назад преброяване, след чието приключване към този момент ни остава единствено да се борим и да спечелим следващата огромна война за европейска независимост против следващия вманиачен деспот.
Възможно е единственият метод Русия на Путин да види личната си уязвимост и европейската мощност към този момент да минава единствено през директния конфликт. Ако това е по този начин (а то за жалост наподобява все по-верятно), то крайният излаз не може да буди никакво подозрение: Украйна, Обединена Европа и Съединени американски щати ще победят. Това на пръв взор е добре. Но бедата е, че до тази победа може да се стигне единствено посредством пот, кръв и сълзи. Загубата на човешки живот, моралната и материалната съсипия, контузиите за редица без друго изстрадали народи ще са страховити.
Ако тази по едно и също време мрачна, само че и оптимистична прогноза се сбъдне, то ще изискуем печалната нужда от война на неувереното, прекомерно постепенно, постгероично... в последна сметка предателско управление на външната политика на Европа и Америка от последните десетилетия. Няма смисъл да упрекваме врага за личните си неточности. Противникът е невменяем, нечовечен, аморален и безсмислено нападателен, само че това е в природата му, в неговата просвета, в самата му ДНК. Противникът е трябвало да бъде заставен към мир в точния момент, а в случай че моментът за това е изтърван – то би трябвало да бъде победен. Да, несъмнено, откакто димът се разнесе, ще се наложи оживелите членове на противниковото управление да бъдат съдени като нацистите в Нюрнберг.
Но действителната отговорност за пропуснатите благоприятни условия да се резервира мирът посредством съответен напън, т.е. посредством единствения език, който съперникът схваща – тази отговорност следва да се търси в жалкото потомство „ водачи “, които и в този момент ни водят към следващия съдбовен кръстопът в ориста на нещастното човечество.
За FrogNews
Манол Глишев
Същевременно Украйна продължава да е твърдо уверена в напъните, оцеляването си и във възвръщането на към момента окупираната част от своята територия. А Русия продължава да се пробва да настава, да обстрелва цивилни цели и да се надява, че в края на удължаващия се спор ще продължи да управлява най-малко Крим. Част от НАТО-вските страни, подпомагащи Украйна с пари и материал, към този момент намерено си задават въпроса дали не е редно да се разположат. На това повдигане на мизата Кремъл дава отговор със закани за „ денацификация “ и приложимост на нуклеарно оръжие. Мизата се подвига и от двете страни – и тъкмо както е в теорията на игрите, в един миг самото блъфиране може да натежи по този начин, че да се трансформира в действително деяние, ескалиращо ситуацията надалеч над в началото вложените планове.
Същевременно обаче динамичността на това повдигане на залозите не е равномерна. Тъкмо тук е рискът. Докато Кремъл повтаря и единствено ускорява еднакъв набор от предизвикателни изказвания (и в същото време води пропагандна война на доста фронтове отвън Украйна), то Щатите и страните от Европейския съюз излъчват, а не единно обръщение. Този разнобой сред демокрациите се дължи на самата им природа, т.е. на най-голямата им мощ – само че в кратко- и средносрочен проект тъкмо тя наподобява като уязвимост в очите на властническото руско управление. Повтаря се историческият диалог сред глухи от 1938-39 година
Русия бие един монотонен идеологически тамтам. Тя твърди, че е била застрашена преди началото на войната, че единствено се отбранява от експанзията на Запада, че води превантивни (но морално оправдани) дейности, че пази консервативни полезности против постоянно гниещия демократизъм, че в никакъв случай не е желала война, само че е била принудена... както и че във всеки миг е подготвена неведнъж да усили военните си старания и насилствено, само че победоносно да разшири войната из цяла Източна Европа – и то все в името на мира и справедливостта. Руските и проруски източници бълват невъзможна за разбор, вътрешнопротиворечива, само че шумна, хилядогласна виканица от конспирации, обвинявания и закани. Общото – въпреки и незадълбочено - усещане е за дезинформационен безпорядък, съпроводен от невероятна военна самонадеяност. Най-голямата съветска победа дотук си остава в полето на PR-а.
През това време Щатите и Европа показват своите легитимистки придвижвания: прения, разисквания, несъгласия, разногласия, неустановеност, оферти, които биват отхвърляни, контрапредложения, съмнения и въобще целия комплициран, нежен механизъм на демокрацията, външно подлаган на в допълнение напрежение от, естествено, враждебните проруски гласове.
Така Русия съумява да внуши, че е подготвена да употребява даже нуклеарни оръжия или пък да нахлуе по едно и също време в пет-шест нови страни в Източна и Централна Европа. А способна ли е в действителност на което и да е от двете дейности? Това е напълно различен въпрос. Важното все още е, че тя внушава чувството за опасност. Точно като звяр, който се старае да издуе мускули и да нададе допустимо най-грозния си плач, с цел да накара цялата гора в близост да се отдръпне. Същевременно обаче вътрешноруският резултат от този все по-труден за управление, нарастващ агитационен плач е повдигането на адреналина у метафоричния звяр. Комбинацията от самомнение и възходяща военно-патриотична истерика кара съветското управление (а евентуално и съветското общество) единствено да има вяра в мита за личната непобедимост. Една Авдеевка бива раздухвана до епичните мащаби на Сталинград. Част от Запада явно се връзва на съветския звук... а самата Русия е напряко оглушена от него.
Междувременно Западът оставя усещане за беззащитност. Десетки високотехнологични народи с висок стандарт на живот, с работещи институции, релативно ниски нива на корупция, голям Брутният вътрешен продукт и брой население, доста преизпълнен съветския, дружно наподобяват парадоксално слаби. Това идва непосредствено от непрекъснатата гласност на информацията за разногласията в демокрациите. По създание усещането е тъкмо толкоз заблуждаващо, колкото заблуждаваща е и визията за непобедима мощност у Русия. Но демокрациите постоянно оставят такова усещане... най-малко до момента в който механизмът на войната не ги вдигне на бойна нога.
Оттук и клишето, че демокрацията е мудна и неефективна, а диктатурата – бърза, проведена и изцяло рационална. Историческата реалност дава тъкмо противоположната картина – като предписание огромните спорове се печелят от демократични обединения поради чистото им предимство в население, еластичност, произвеждане и разпоредителност на всички равнища. Студената война е доста ослепителен образец. Но историята е учителка, от която изгода няма. Четат я единствено историците. Политиците не се възползват от нейните уроци. В резултат могъщите Съединени Щати и гигантският Европейски съюз наподобяват слаби освен в съветските очи, а и пред самите себе си.
Опасността за общоевропейския мир идва таман от това разминаване сред действителността и сполучливо насадените показа. Докато към този момент воюващата тирания (в случая – Русия) се усеща мощна, то няма значение какъв брой илюзорно е това нейно възприятие. Апетитът ѝ ще пораства с всяка пресилена или даже лъжлива вест за победи на бойното поле. Сто метра прогрес в дребен фронтови бранш някъде из Донбас в съветските очи се равняват на директна опасност против Берлин, Париж или Лондон.
Обратно – всяка хипотетична уязвимост, действителна бавност или необяснима примирителност на Европа и Щатите, както и всеки апел за договаряния внушават първо на Русия и след това на самите западни публични отзиви също толкоз подправено чувство, че няма какво да се направи. Че войната е изгубена, че Украйна единствено отсрочва неизбежното с цената на непотребни жертви, че би трябвало да се търсят контакти непременно... а това, несъмнено, са заблуди.
Най-неразумната визия е, че прекланянето на главата и подаването на нещо, на някакъв знак на почитание, някаква, въпреки и дребна териториална облага ще задоволи Путин и доближените му. Тъкмо противоположното. Всяка хипотетична отстъпка единствено в допълнение би усилила подправените чувства за уязвимост на запад и мощ на изток.
Следователно езикът на отстъпчивостта е напълно неправилен.
Възможно е времевият прозорец за напън посредством твърди договаряния и повдигане на мизата от западна страна без риск от война към този момент да е изтърван. Ако Путин и Кремъл бяха получили не боен, само че обединен и корав интернационален отпор посредством по-сериозни ограничения през 2014-2022, през днешния ден можеше въобще да няма война в Украйна. Но в този момент може и да сме стигнали точката на безалтернативно очакване, на назад преброяване, след чието приключване към този момент ни остава единствено да се борим и да спечелим следващата огромна война за европейска независимост против следващия вманиачен деспот.
Възможно е единственият метод Русия на Путин да види личната си уязвимост и европейската мощност към този момент да минава единствено през директния конфликт. Ако това е по този начин (а то за жалост наподобява все по-верятно), то крайният излаз не може да буди никакво подозрение: Украйна, Обединена Европа и Съединени американски щати ще победят. Това на пръв взор е добре. Но бедата е, че до тази победа може да се стигне единствено посредством пот, кръв и сълзи. Загубата на човешки живот, моралната и материалната съсипия, контузиите за редица без друго изстрадали народи ще са страховити.
Ако тази по едно и също време мрачна, само че и оптимистична прогноза се сбъдне, то ще изискуем печалната нужда от война на неувереното, прекомерно постепенно, постгероично... в последна сметка предателско управление на външната политика на Европа и Америка от последните десетилетия. Няма смисъл да упрекваме врага за личните си неточности. Противникът е невменяем, нечовечен, аморален и безсмислено нападателен, само че това е в природата му, в неговата просвета, в самата му ДНК. Противникът е трябвало да бъде заставен към мир в точния момент, а в случай че моментът за това е изтърван – то би трябвало да бъде победен. Да, несъмнено, откакто димът се разнесе, ще се наложи оживелите членове на противниковото управление да бъдат съдени като нацистите в Нюрнберг.
Но действителната отговорност за пропуснатите благоприятни условия да се резервира мирът посредством съответен напън, т.е. посредством единствения език, който съперникът схваща – тази отговорност следва да се търси в жалкото потомство „ водачи “, които и в този момент ни водят към следващия съдбовен кръстопът в ориста на нещастното човечество.
За FrogNews
Манол Глишев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ