Земетресение изкара от дъното на океана десетки японски кораби, потопени от САЩ в битката при Иво Джима през 1945 година
Две дузини кораби, потънали по време на борбата при Иво Джима - една от най-епичните през Втората международна война и една от най-кървавите в историята на американските морски пехотинци, се подвигнаха от дъното на океана след земетресения в един от най-опасните вулкани в Япония - планината Сурибачи, описват Дейли Мейл, представени от Профит.
Сателитни фотоси на All Nippon News демонстрират остатъците от 24 японски транспортни кораба, пленени от Щатите в края на войната.
Те са преместени в западната част на Иво Джима, с цел да образуват пристанище, защото по това време островът няма сходни уреди.
Използвани са като вълнолом за отбрана на други кораби, които разтоварват бойци и материали.
Морското дъно се издигнало заради сеизмичната интензивност от връх Сурибачи, изключително в западната част на острова.
Битката за остров Иво Джима / Йото е измежду най-големите и кръвопролитни сражения в Тихоокеанския театър на Втората международна война. Макар борбата да предопределена през цялото време в интерес на Съединени американски щати, завладяването на острова от американските въоръжени сили се оказва на вятъра, защото след това той не се употребява нито като плацдарм, нито като военноморска база.
Нападението на Иво Джима стартира на 19 февруари 1945 г. Ожесточените боеве не престават извънредно интензивно 36 дни (въпреки прибързаното известие на командващия десанта ген. Смит от 15 март за извоювана победа) до 26 март 1945 година, когато последната японска офанзива е отблъсната и защитата на острова е счетена за подавена, само че японските елементи не капитулират, останалите към 2500 бранители управляват подземните укрепления и от там не престават да нанасят удари по американските елементи, изключително интензивно до края на май 1945 г., в тези боеве, два месеца откакто борбата към този момент в действителност е оповестена за „ завършила “, са убити 1602 и пленени 867 японски бойци и офицери, последните двама бойци Куфуку Ямакадзе и Ринсоку Мацуда са хванати едвам през 1951 г.
подполк. Такейти барон Ниси, пълководец на 26-и танков полк
В съпоставяне с другите борби на Втората международна война операцията е скромна като мащаб на ангажираните в сражението сили и средства и величина на фронта на нахлуване, само че е най-тежкото сухопътно стълкновение в Тихоокеанска война и значима част от нея. Морското нахлуване има за цел да овладее летищата на острова, от които японските градове попадат в обсега на американската бомбардировъчна авиация (бомбардирането на Токио, Нагоя и Осака оттук стартира незабавно), и могат да употребяват острова като база за навлизане на японска територия. Още в първия ден на сраженията на десантните войски са нанесени тежки загуби в жива мощ: 501 убити, 47 починали от раните си, 1755 ранени, 18 изчезнали безследно и 99 контузени, 24-ти и 25-и полкове на морската пехота на САЩ за няколко часа пердах губят 25 % от персоналния състав, са унищожени 26 от 56 танка стоварени при десанта. На 21 февруари с въздушна офанзива японски камикадзета поразяват два самолетоносача – потънал е самолетоносача „ Бисмарк Си “ и тежко развален самолетоносача „ Саратога “. Битката за Иво Джима се оказва най-кръвопролитната за цялото битие на Корпуса на морската пехота на Съединени американски щати и също единствената интервенция на Японската войска в хода на войната в Тихи океан, в която общите загуби на Съединени американски щати надвишават тези на Япония. Общият брой на убити и ранени американски военнослужещи единствено в първите три дни на сраженията е най-голямото в цялата военна история на страната. Значителни загуби понасят 3-та, 4-та и 5-а дивизии на морската пехота. ВМФ на Съединени американски щати губи 18 кораба, в това число самолетоносач, изумени най-много при сполучливи въздушни удари и ответен огън на японската брегова артилерия
Боевете са едни от най-ожесточените по време на войната в Тихия океан. Позициите на японската армията са добре защитени посредством мощни фортификации, положителни информационни връзки, надеждно защитени бункери картечни гнезда и артилерия прикрита в 18-километрови тунели. Това е първата от двете (заедно с битката при Окинава) огромни директни офанзиви на американски сухопътни сили против японски острови. Войниците на императора непоколебимо се борят до гибел и защото съвсем никой не съумява да напусне острова, в плен попадат по-малко от 5%, съвсем всичките изпаднали в безсъзнание при боевете или от жадност и апетит, или тежко ранени и осакатени бойци, всички останали са убити, а хиляди не отстъпват към основните сили откакто изчерпват мунициите и си се самоубиват, нарушавайки възбраната на командващия, с което сензитивно облекчават задачата на съперника.
Превземането с цената на тежки загуби на планината Сурибачи, е първият огромен боен и агитационен триумф на десантите войски. При второто издигане на американския флаг на върха ѝ на четвъртия ден от борбата (23 февруари), Джон Розентал – фотографира пет морски пехотинци – Айра Хейс, Майк Странк, Рени Гагнон, Харлън Блок, Франклин Съзли и Джон Брадли от медицинския корпус на флота. Снимката е отпечатана в стотици издания и придобива изключителна известност. Тя печели наградата Пулицър за фотография през същата година и в края на краищата се счита за един от най-значимите пропагандни образи от войната и може би най-тиражираната фотография на всички времена. През идващия месец в борба, трима от шестимата бойци, издигнали флага: Странк, Блок и Съзли са убити.
ген. л-т Холанд Смит командващ американските сили
Падането на Сурибачи обаче не демобилизира японците, те отстояват позициите си, даже контраатакуват и твърдо отбраняват острова. Генерал Тадамичи Курибаяши дори и след тази загуба разполага с още осем комплектовани пехотни батальона, танков и два артилерийски полка, настрана и три минохвъргачни батальона, плюс още 5000 войници – артилеристи и елементи на военноморската пехота. Имперският общоприет щаб обаче няма опция да провежда снабдяването на войските освен с жива мощ, гориво и оръжие, само че даже с боеприпаси и снабдяване, те се борят гладни и жадни като изключително убийствена е неналичието на вода, само че даже и това не прекършва волята им. Изправени пред 5-кратно надминаващ ги в жива мощ съперник с съвършено доставяне и мощна огнева поддръжка от авиация и флот, изчерпали боеприпасите си, в нощта на 25 против 26 март японците се подвигат на последна офанзива, водени персонално от ген. Курибаяши и контраадмирал Риносуке Итимару. Внезапната офанзива нанася нови чувствителни загуби на съперника, само че командващия и контраадмирала умират при тази борба, оживелите се връщат в пещерите, излизат през нощта за хранителни запаси, и не престават да оказват опозиция месеци наред. Не знаейки по какъв начин да се оправят с тях американците се пробват да ги изкарат от укрепения им лабиринт като показват състрадание, предлагайки им вода, цигари и кафе.
Преди да загине, водейки последната офанзива, контраадмирал Итимару оставя Завет-послание адресирано до президента на САЩ станало световноизвестно като „ писмо към Рузвелт “ Предвиждайки, че ще загине и съперникът ще обискира телата на убитите офицери, той намира автентичен метод да изпрати това писмо на президента – поставя го в куртката, с която влиза в пердах и откакто е погубен, писмото в действителност е открито от американците. На 11 юни то е оповестено от вестниците в Съединени американски щати. В него починалият адмирал показва отговорността за започването на войната в Тихия океан на президента Рузвелт и подлага на критика имперските упоритости на Съединени американски щати в тихоокеанско-азиатския район. Също по този начин той упреква Рузвелт за това, че води война срещу националистическата тирания на Хитлер, имайки за съдружник комунистическата тирания на Сталин и поддържа другарски връзки с такъв диктатор.
Трудно извоюваната от американската войска победа над Иво Джима против пет пъти по-малоброен, гладен и лишен от муниции съперник, стряска командването какво чака войските при навлизане на японските острови – отпора и размера на загубите в битката за завземане на целия архипелаг остров по остров, които могат да съсипят американската войска и страна или минимум тежко да ги деморализират. Въпреки че в бомбардировките на Токио и Кобе само в Токио живи са изгорени 100 000 души, нещата се повтарят в борбата за идващия дребен остров – битката за Окинава. Това дава подтик на решаването на въпроса с успеха над Япония със силата на ядреното оръжие. Първата атомна бомбардировка в света е осъществена още преди Иво Джима да е изцяло прочистен от въоръжени японски бойци, на 6-и и 9 август нуклеарни бомби са пуснати върху Хирошима и върху Нагасаки, умират 330 000 мирни жители, 476 000 са ранени, бездомни остават 9 200 000 души.
Последните непредали се японски бойци на Иво Джима са пленени години след дебаркирането на острова на 6 януари 1949, други източници сочат, че това става в 1951 г., шест години след началото на интервенцията.
Американските военни окупират Иво Джима до 1968 г., когато под мощния напън на държавното управление на съюзната им към този момент страна островът е върнат на Япония.
--> --> --> -->
КоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди Напиши коментарИме:Коментар:
Сателитни фотоси на All Nippon News демонстрират остатъците от 24 японски транспортни кораба, пленени от Щатите в края на войната.
Те са преместени в западната част на Иво Джима, с цел да образуват пристанище, защото по това време островът няма сходни уреди.
Използвани са като вълнолом за отбрана на други кораби, които разтоварват бойци и материали.
Морското дъно се издигнало заради сеизмичната интензивност от връх Сурибачи, изключително в западната част на острова.
Битката за остров Иво Джима / Йото е измежду най-големите и кръвопролитни сражения в Тихоокеанския театър на Втората международна война. Макар борбата да предопределена през цялото време в интерес на Съединени американски щати, завладяването на острова от американските въоръжени сили се оказва на вятъра, защото след това той не се употребява нито като плацдарм, нито като военноморска база.
Нападението на Иво Джима стартира на 19 февруари 1945 г. Ожесточените боеве не престават извънредно интензивно 36 дни (въпреки прибързаното известие на командващия десанта ген. Смит от 15 март за извоювана победа) до 26 март 1945 година, когато последната японска офанзива е отблъсната и защитата на острова е счетена за подавена, само че японските елементи не капитулират, останалите към 2500 бранители управляват подземните укрепления и от там не престават да нанасят удари по американските елементи, изключително интензивно до края на май 1945 г., в тези боеве, два месеца откакто борбата към този момент в действителност е оповестена за „ завършила “, са убити 1602 и пленени 867 японски бойци и офицери, последните двама бойци Куфуку Ямакадзе и Ринсоку Мацуда са хванати едвам през 1951 г.
подполк. Такейти барон Ниси, пълководец на 26-и танков полк
В съпоставяне с другите борби на Втората международна война операцията е скромна като мащаб на ангажираните в сражението сили и средства и величина на фронта на нахлуване, само че е най-тежкото сухопътно стълкновение в Тихоокеанска война и значима част от нея. Морското нахлуване има за цел да овладее летищата на острова, от които японските градове попадат в обсега на американската бомбардировъчна авиация (бомбардирането на Токио, Нагоя и Осака оттук стартира незабавно), и могат да употребяват острова като база за навлизане на японска територия. Още в първия ден на сраженията на десантните войски са нанесени тежки загуби в жива мощ: 501 убити, 47 починали от раните си, 1755 ранени, 18 изчезнали безследно и 99 контузени, 24-ти и 25-и полкове на морската пехота на САЩ за няколко часа пердах губят 25 % от персоналния състав, са унищожени 26 от 56 танка стоварени при десанта. На 21 февруари с въздушна офанзива японски камикадзета поразяват два самолетоносача – потънал е самолетоносача „ Бисмарк Си “ и тежко развален самолетоносача „ Саратога “. Битката за Иво Джима се оказва най-кръвопролитната за цялото битие на Корпуса на морската пехота на Съединени американски щати и също единствената интервенция на Японската войска в хода на войната в Тихи океан, в която общите загуби на Съединени американски щати надвишават тези на Япония. Общият брой на убити и ранени американски военнослужещи единствено в първите три дни на сраженията е най-голямото в цялата военна история на страната. Значителни загуби понасят 3-та, 4-та и 5-а дивизии на морската пехота. ВМФ на Съединени американски щати губи 18 кораба, в това число самолетоносач, изумени най-много при сполучливи въздушни удари и ответен огън на японската брегова артилерия
Боевете са едни от най-ожесточените по време на войната в Тихия океан. Позициите на японската армията са добре защитени посредством мощни фортификации, положителни информационни връзки, надеждно защитени бункери картечни гнезда и артилерия прикрита в 18-километрови тунели. Това е първата от двете (заедно с битката при Окинава) огромни директни офанзиви на американски сухопътни сили против японски острови. Войниците на императора непоколебимо се борят до гибел и защото съвсем никой не съумява да напусне острова, в плен попадат по-малко от 5%, съвсем всичките изпаднали в безсъзнание при боевете или от жадност и апетит, или тежко ранени и осакатени бойци, всички останали са убити, а хиляди не отстъпват към основните сили откакто изчерпват мунициите и си се самоубиват, нарушавайки възбраната на командващия, с което сензитивно облекчават задачата на съперника.
Превземането с цената на тежки загуби на планината Сурибачи, е първият огромен боен и агитационен триумф на десантите войски. При второто издигане на американския флаг на върха ѝ на четвъртия ден от борбата (23 февруари), Джон Розентал – фотографира пет морски пехотинци – Айра Хейс, Майк Странк, Рени Гагнон, Харлън Блок, Франклин Съзли и Джон Брадли от медицинския корпус на флота. Снимката е отпечатана в стотици издания и придобива изключителна известност. Тя печели наградата Пулицър за фотография през същата година и в края на краищата се счита за един от най-значимите пропагандни образи от войната и може би най-тиражираната фотография на всички времена. През идващия месец в борба, трима от шестимата бойци, издигнали флага: Странк, Блок и Съзли са убити.
ген. л-т Холанд Смит командващ американските сили
Падането на Сурибачи обаче не демобилизира японците, те отстояват позициите си, даже контраатакуват и твърдо отбраняват острова. Генерал Тадамичи Курибаяши дори и след тази загуба разполага с още осем комплектовани пехотни батальона, танков и два артилерийски полка, настрана и три минохвъргачни батальона, плюс още 5000 войници – артилеристи и елементи на военноморската пехота. Имперският общоприет щаб обаче няма опция да провежда снабдяването на войските освен с жива мощ, гориво и оръжие, само че даже с боеприпаси и снабдяване, те се борят гладни и жадни като изключително убийствена е неналичието на вода, само че даже и това не прекършва волята им. Изправени пред 5-кратно надминаващ ги в жива мощ съперник с съвършено доставяне и мощна огнева поддръжка от авиация и флот, изчерпали боеприпасите си, в нощта на 25 против 26 март японците се подвигат на последна офанзива, водени персонално от ген. Курибаяши и контраадмирал Риносуке Итимару. Внезапната офанзива нанася нови чувствителни загуби на съперника, само че командващия и контраадмирала умират при тази борба, оживелите се връщат в пещерите, излизат през нощта за хранителни запаси, и не престават да оказват опозиция месеци наред. Не знаейки по какъв начин да се оправят с тях американците се пробват да ги изкарат от укрепения им лабиринт като показват състрадание, предлагайки им вода, цигари и кафе.
Преди да загине, водейки последната офанзива, контраадмирал Итимару оставя Завет-послание адресирано до президента на САЩ станало световноизвестно като „ писмо към Рузвелт “ Предвиждайки, че ще загине и съперникът ще обискира телата на убитите офицери, той намира автентичен метод да изпрати това писмо на президента – поставя го в куртката, с която влиза в пердах и откакто е погубен, писмото в действителност е открито от американците. На 11 юни то е оповестено от вестниците в Съединени американски щати. В него починалият адмирал показва отговорността за започването на войната в Тихия океан на президента Рузвелт и подлага на критика имперските упоритости на Съединени американски щати в тихоокеанско-азиатския район. Също по този начин той упреква Рузвелт за това, че води война срещу националистическата тирания на Хитлер, имайки за съдружник комунистическата тирания на Сталин и поддържа другарски връзки с такъв диктатор.
Трудно извоюваната от американската войска победа над Иво Джима против пет пъти по-малоброен, гладен и лишен от муниции съперник, стряска командването какво чака войските при навлизане на японските острови – отпора и размера на загубите в битката за завземане на целия архипелаг остров по остров, които могат да съсипят американската войска и страна или минимум тежко да ги деморализират. Въпреки че в бомбардировките на Токио и Кобе само в Токио живи са изгорени 100 000 души, нещата се повтарят в борбата за идващия дребен остров – битката за Окинава. Това дава подтик на решаването на въпроса с успеха над Япония със силата на ядреното оръжие. Първата атомна бомбардировка в света е осъществена още преди Иво Джима да е изцяло прочистен от въоръжени японски бойци, на 6-и и 9 август нуклеарни бомби са пуснати върху Хирошима и върху Нагасаки, умират 330 000 мирни жители, 476 000 са ранени, бездомни остават 9 200 000 души.
Последните непредали се японски бойци на Иво Джима са пленени години след дебаркирането на острова на 6 януари 1949, други източници сочат, че това става в 1951 г., шест години след началото на интервенцията.
Американските военни окупират Иво Джима до 1968 г., когато под мощния напън на държавното управление на съюзната им към този момент страна островът е върнат на Япония.
--> --> --> -->
КоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди Напиши коментарИме:Коментар:
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ