Двадест и една годишният виолончелист Сион Найман е акцент –

Двадест и една годишният виолончелист Сион Найман е акцент – освен в деветото издание на фестивала и академия „ Алегра “ (9-23 юли). Той е акцент, който като че ли липсва в българската артистична действителност – поради чувството за млад музикант, респектиращ с културата си на другарство – на сцената и отвън нея.

„ Съвършенството има доста форми и изобщо не се показва в безгрешност, а по-скоро – в чистотата на мисълта и добросъвестността, която използваме в това, което творим “. Думите му звучат като извадени от учебник, само че в действителност минават през цялото му създание и цялата му (вече солидна) биография.

Неговият път дотук може да бъде учебник – за начинаещи „ звезди “, за одобрени „ ментори “ и за „ тежки “ инфлуенсъри – поради посоката и поетичното  вдъхновение, което го озарява. Заради светлината, която намира в сегашното, и поради хубавичко основа, на която е стъпил. А най-важното е, че това е основа, построена поради личните му старания. Историята на Сион следва...

Снимка: Даниел Димитров

Сион Найман – едно огромно дете с едно огромно чело – за първата обич в музиката, за интернационалното си семейство и говоренето на четири езика, за фантазиите, свързани с България и за фантазиите отвън музиката, за отношението към актьора и „ черно-бялата “ страна от живота.

Сион, знам, че „ Алегра “ има особено място в кариерата Ви, за какво?

- „ Алегра “ съществува в моя живот от няколко години, защото за мен това ще бъде трето присъединяване. Два пъти съм взел участие – още,  докато фестивалът се организираше в Русе. Имах щастието да бъда поканен да се включа във фестивалната стратегия, в концертите с професорите и с всички посетител музиканти и реализатори. И също имам удоволствието да бъда част от академията, където ще мога да навестявам уроци и майсторския клас на професор Джовани Ньоки.

Минал сте през десетки майсторски класове...

- Майсторските класове са неизменима част от израстването на всеки млад музикант, защото ние, в учебно заведение или в академия, или в университета, в множеството случаи, сме обвързани да работим с един учител, което е ужасно. Винаги имаме един наставник, само че, с цел да стане актьор, един млад музикант има потребност от връзка с най- разнообразни хора и с допустимо най-вече гледни точки. Затова тези майсторски класове, които в действителност са доста в моята биография, са обогатили моя мироглед за музикалния свят, а и освен.

Няма ли заплаха някой да Ви обърка, вместо да Ви обогати?

- Случва се. И по тази причина нищо не би трябвало да се взима за чиста монета. Не би трябвало да забравяме, че всеки професор излага своите визии по отношение на своята позиция, преподава и дава препоръки от своята камбанария... Затова моята процедура постоянно е била такава – когато отида на фестивал и работя с дадения професор, аз гълтам безусловно всичко и го одобрявам, извършвам всичко по метода, по който той желае. След фестивала обаче си върша ретроспекция и оставям за себе си това, което дава отговор на моите визии. Мисля, че, общо взето, по този начин се оформят младите музиканти...

Снимка: Даниел Димитров

Много значимо е дали учителят е поднесъл своите визии с информация и опит, която ти няма по какъв начин да оспориш. Голяма роля има и методът, по който той е дал своите препоръки...

Виолончелото е първата Ви огромна „ обич “ и тя е обвързвана с една доста забавна история... Как гледате на нея през днешния ден, 15 години по-късно?

- Челото, като цяло, е инструмент, който не е толкоз в полезрението на децата, защото не е толкоз всеобщ инструмент. Поне по този начин беше преди 15-ина години.

Трябва да кажа, че моите родители взеха решението, без някаква специфична концепция или ангажираност, да се занимавам с музика – поради  общата просвета от допир до музиката. Аз ходех на хор, преди да изсвирвам на каквото и да е. Имах доста висок глас, след това той падна и сега пея бас. В момента към този момент не пея в хор, с изключение на в университета, защото това е един от наложителните предмети. Развитието на гласа е част от образованието.

А историята е следната. Когато отидох да се запиша в музикалното учебно заведение, в диалог с директорката, тя сподели, че пианото е най-желаният инструмент и има прекалено много пианисти. Тя ми хвана ръцете, погледна ги и сподели: „ Той ще бъде страховит челист “. Каза ми, че ще ме запише при най-хубавата госпожа и аз ще обикна този инструмент, и беше безусловно права.

Бях признат в класа на госпожа Даниела Черпокова, която толкоз доста ми е помогнала през годините. Цялото ми образование в музикалното учебно заведение мина при нея и тя има огромен принос за това, което съм през днешния ден – като музикант и инструменталист.

Снимка: Даниел Димитров

Истината е, че обикнах инструмента от първия урок. Исках да го нося със себе си на всички места. Бях едно малко дете с едно огромно чело, което  обикаляше улиците. Инструментът стана мой другар, тъй като тогава стартира нашето странствуване...

Споменахте фамилията си...

- Да. Баща ми е преводач – на половина белгиец, на половина чех. Аз съм роден в Белгия, където израснах в първите си години. Брат ми и сестра ми също са родени в Белгия, само най-малката ми сестра е родена в България, където се преместихме след това. Майка ми е българка, сценограф, занимава се с спектакъл и кино (Юлиана Войкова-Найман – бел.а).

Литературата и езиците постоянно са били част от нашето всекидневие, най-малкото, тъй като у дома се приказват няколко езика. Като цяло, литературата и четенето е било неизменима част от нашето развиване. Към театъра и актьорското майсторство имам ужасно почитание и доста обичам да виждам, само че не считам, че актьорските ми заложби са доста положителни.

Лесно ли се поддържа говоренето на четири езика?

- Мога да кажа, че се оправям на четири езика и сега доста желая да науча пети. Говоря български фламандски, британски и немски. В момента виждам да модернизирам немския си, защото неотдавна съм в Германия и знам, че това ще бъде моето място за идващите години. Искам да стана същинска, пълноправна част от обществото, което изисква положително боравене с езика, а целият образователен развой е на немски. Става въпрос са Университета по изкуствата в Берлин, където изучавам в класа на проф. Йенс Питър Майнц.

Чувствате ли принадлежност към съответна народност?

- Не усещам народност. От дребни доста пътуваме, по най-различни мотиви. Човек може да се усеща удобно на всички места и да попива от мястото, в което е. Затова се усещам повече жител на света, което е едно факсимиле, трансформирало се в последните години. Но аз бих споделил, че се пробвам да се усещам допустимо най-автентично на мястото, което съм.

 

Снимка: Даниел Димитров

Чувствам се удобно на всички места. Не съм стигнал на място, на което да си кажа: „ Тук нямам какво да намеря, не желая да се връщам “.

Имате ли фантазии, които са свързани с България?

- България ми е дала началния музикален път, а също и доста внимание, доста грижа, доста отношение, както и първите подиуми, първите благоприятни условия, първите награди, първите състезания – и това няма по какъв начин да го отрека или да го скрия.

Моята концепция е, че човек постоянно би трябвало да връща назад това, което е получил. Моята цел е да се изучавам, да се модернизирам допустимо най-вече, с цел да мога един ден аз да давам, да поддържам и, дай Боже – да дам късмет на млади надарени музиканти в България, които са в действителност доста и които бълват отвред. Още ми е рано да преценява по какъв начин тъкмо ще стане това, тъй като знам, че доста неща ще се трансформират в моя живот. Но на драго сърце бих се прибирал в поддръжка на гения, който има България.

Извън музиката България вълнува ли Ви по някакъв метод?

- Вълнува ме доста, изключително тези забавни моменти, които в този момент се случват – политически, геополитически, стопански. Аз, като цяло, доста се вълнувам и се интересувам от стопанска система и политически процеси, също – от философия и логика на психиката на народите. В учебно заведение география и история бяха доста забавни предмети, структурата на света, психическите разлики в другите елементи на света...

Вълнува ме каква роля ще имам в България отвън музиката. Не мога да кажа и не знам дали бих желал да имам директна роля. По-скоро, посредством това, което знам, че мога да върша качествено и мога да влияя, бих се опитал да трансформирам и да давам смисъл.

Аз имам една максима – в никакъв случай да не престъпвам и да не изневерявам на личните си критерии и вижданията си за качество и вижданията си за професионализъм. Това, което предлагаме и към което се стремим да вършим – постоянно би трябвало да бъде на нашия най-много. Това не значи, че би трябвало да го реализираме този най-много. Аз нямам доверие, че той се реализира, само че считам, че битката би трябвало да е съвършенството.

 

Снимка: Даниел Димитров

Съвършенството има доста форми и тя изобщо не се показва в безгрешност, а по-скоро – в чистотата на мисълта и добросъвестността, която използваме в това, което творим. Не бих прекрачил личните си критерии, които се старая да строя.

Пътя на себеуважение също е доста значим. Защото ние като млади музиканти е елементарно да попаднем в обстановки, в които срещаме хора, които не постоянно имат чиста съвестта.

Това се схваща от отношението, тъй като има разлика, когато с теб се отнасят като с професионален музикант. И отношението не е толкоз въз основата на твоите благоприятни условия. Ясно е, че всеки е в друг стадий от развиването си, даже огромните музиканти. Но има едно отношение, което е доста значимо да не бъде постановъчно, а да е откровено, колегиално отношение. В момента, в който видиш, че това нещо липсва, губиш интерес.

Къде Ви липсва това отношение?

- Срещал съм го доста постоянно и тогава виждам да отбягвам от него. От друга страна, мога да кажа, че не съм го срещал чак толкоз постоянно, само че се случва. По този метод можем да дефинираме другите обстановки.

Не бих споделил, че ми липсва професионално отношение, изключително в България.

Проблемът е, че другите обстановки и нюанси са разнообразни през призмата на всеки човек. За мен няма черно и бяло, всичко е доста цветно.

Предполагам, че това отношение е построено е през годините...

- Изградено е като образование от фамилията, сигурно. Но аз също съм минал през всичките тези тийнейджърски години, в които страстите бушуват и доста елементарно дефинираме хора и слагаме етикети. И това е нещо, към което се стремя да страня тотално.

 

Снимка: Даниел Димитров

Човешката същина се трансформира всеки ден и по тази причина аз не съм склонен с това слагане на хора в рамки. Всеки човек е създание с капацитет – да промени освен своята сбъдва, само че и ориста на доста хора. Това би трябвало е мисълта на всеки човек, всеки ден – че той е важен, че е нещо и не е просто единица в един работеща система.

Смятате ли се за „ странна птица “?

- Смятам, че това не е обвързано с музиката. Всеки може да е чудноват и друг по отношение на пътя, по който върви. Аз постоянно ще съм друг, тъй като музикантите се занимаваме с изкуство, което е дребен % от това, което се занимава цялото общество. Ние сме доста дребна част... 

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

-... да живее. Много одобрявам живота. Да живее и да е свободен – това е доста значимо, тъй като двете вървят ръка за ръка. Живота е нещо обещано, което би трябвало да използваме и да изградим капацитета му. Без значение, дали е един или доста – има доста разнообразни гледни точки по този въпрос, единственото несъмнено е, че има в този момент и аз бих се фокусирал върху него, върху сегашното.