Два големи кораба. Два инцидента. И в двата случая

България ли е най-слабата морска държава на Черно море?

Два огромни кораба. Два случая. И в двата случая – десетки часове на цялостно безучастие и безмълвие от институциите. „ Вера Су “ и „ Кайрос “ не са просто изолирани случаи. Те са изскочилият връх на пъпка, под която има още доста гной. Това са случаи, които няма по какъв начин да бъдат скрити и премълчани. За разлика от най-вероятно десетки, а може би и стотици други.

Случаи, които внезапно ни демонстрират една извънредно неприятна истина – в Черно море никой не брои България за мощ и страна. А трагикомичният опит да желаяме отговори от турската страна обществено затвърди тази теза.

Кораби се блъскат в брега. Държавата следи.

И при двата случая сюжетът е смущаващо подобен . Голям кораб навлиза в българските териториални води. Ситуацията е неразбираема. Рискът – явен.

И вместо незабавна, забележима и координирана реакция от военни, гранични и всички други значително структури, обществото вижда безусловно безучастие .

Най-абсурдното ? Кораб с десетки хиляди тонове товар безусловно се озовават на нашия бряг, без никой да успее – или даже да се опита в точния момент – да предотврати това. И освен това – по-късно още часове стоят там, без никой да ги приближи или най-малко да ги огради, с цел да не може вероятно от тях да слязат хора или да се разтовари неразбираем товар.

При танкера „ Кайрос “ обстановката е не по-малко фрапираща . Да, този път, за благополучие, той не излезе на брега. Но това е транспортен съд, който е бил нападнат от украински дронове. Буквално – военна цел .

И тази цел внезапно потегля към България , минава през териториалните ни води и стопира на 1 морска миля от брега. И още веднъж – никаква реакция . Нито пресрещане. Нито опит за преодоляване на обстановката. Нищо.

Ами в случай че този танкер беше нападнат наново ? Този път – с повече вреди и в наши води? Това не е ли война на наша територия ? Всички последици нямаше ли да са за българската страна?

Какво тъкмо би трябвало да се случи, с цел да разберем, че тези институции, които след това се появяват по едни щабове, действително съществуват и имат някакви компетентности и благоприятни условия за реакция, а не са единствено перо в държавния бюджет ?

Това не е неприятен шанс. Това е липса на система . Да, и в двата случая заплахата от екологична злополука беше действителна – горива, химикали, товари. Всичко това можеше да нанесе съществени вреди.

Но същинският въпрос е по-неудобен:

Ами в случай че на тези кораби имаше нещо друго?
Ами в случай че задачата им не беше просто да преминат, а да стигнат до брега с избрана цел?

Фактът, че огромни плавателни съдове могат необезпокоявано да навлязат, да се приближат и даже да дебаркират, демонстрира действителен пробив в морската сигурност.

Росенец: мит или действителност?

От години циркулират изказвания, че на противозаконния пристан до сараите в Росенец са дебаркирали плавателни съдове , които са товарили и разтоварвали отвън какъвто и да е надзор на страната. Официално – това са „ легенди “ . Неофициално – какво би им попречило ?

Явно не органите, които би трябвало да наблюдават за това. Че то самият пристан беше издигнат, без никой да разбере за това. И за какво да е единствено Росенец? Защо да не е където и да е другаде?

Как органите преценят дали да пресрещнат един кораб, да го ревизират или даже да го спрат, откакто големи танкери умерено плават без никакъв действителен надзор?

Морска страна, само че единствено на хартия

България има:

Военноморски флот;
Морска администрация;
Гранична полиция;
Куп закони, тактики и проекти.

Но в сериозен миг обществото не вижда:

кой поема командването;
кой взема решения;
кой носи отговорност.

Всичко наподобява по този начин, като че ли всички чакат някой различен да направи първата крачка, само че тя в никакъв случай не е в точния момент.

Какво би трябвало да се случи, с цел да се събудим?

Колко кораба още?
Колко случая?
Колко „ случайности “?

Трябва ли идващият кораб да носи рисков товар? Трябва ли да стане „ огромната пакост “ ? Докато реакцията на страната е закъсняла , а отговорността – разтворена във въздуха, въпросът дали България е най-слабата морска страна в района остава все по-труден за отменяне.

Не става дума за боязън. Става дума за суверенитет.

Това не е текст за суматоха . Това е текст за умереност . Морската сигурност не е екзотика. Тя е част от суверенитета. И когато по море може да се стигне до българския бряг без действителен надзор, казусът не е в корабите.

Проблемът е в страната. Или по-скоро – в нейната липса. И колкото по-дълго отхвърляме да си го признаем, толкоз по-скъпо ще ни коства идващият „ случай “.

Присъединете се към нашия