Броени дни до откриването на Биеналето на графиката във Варна
Два дни до откриването на 23-ото Международно биенале на графиката - Варна
2025. В очакване на решенията на Международното жури по премиите на
форума, беседваме с ръководителя на Селекционното жури, изтъкнатият български график Петър Лазаров, за критериите на селекция, графичните техники на определените творби и посоките на актуалното графично изкуство.
Интервю на Нина Локмаджиева
Като ръководител на селекционното жури, какъв е систематизираният Ви взор върху претендентите за присъединяване в тазгодишното биенале? Какво беше най-голямото предизвикателство в работата на вашето жури?
За мен беше огромна чест да бъда ръководител на това жури. Първоначално ми се струваше извънредно необичайно, тъй като ние бяхме петима български графици и общо взето, човек се усеща пръв измежду равни – никога нямах нито двоен глас, нито повече права. Просто по разнообразни съображения трябваше да има и ръководител на журито. Във всеки случай всички бяхме на равни начала. Членовете на журито бяха две дами – сътрудника Емануела Ковач, която е учител по графика в Националната художествена академия, и Моника Роменска от Пловдив, която от дълги години дава отговор за Центъра по мексиканска графика в Стария град. С нас бяха и Димо Колибаров, който също е учител в Академията в София, и Димо Миланов, нашият сътрудник от Варна, одобрен график.
Какви бяха провокациите? По принцип всяко гледане на работи на сътрудници е предизвикателство на доста разнообразни равнища, а в подобен подтекст, когато би трябвало да се селектират творби за едно интернационално биенале като Варненското, където имахме съвсем 2000 изпратени работи, това е още по-сложно. Първо трябваше да селектираме в интернет по цифрови изображения, с цел да отсеем тези, които не дават отговор на условията съгласно статута на биеналето. Това беше първата точка, по която трябваше да се работи – неща, които не дават отговор по формат, по желание на техника и така нататък По този метод отпаднаха съвсем 40% от претендентите. След това получихме отпечатъците на хартия, към този момент в оригинал. Прегледът на тези работи се случи във Варна на 17, 18 и 19 юни тази година.
Тук към този момент идва същинското предизвикателство – когато човек се сблъсква с множеството, множеството от които - хубави работи на създатели от целия свят. Разбира се, всеки от нас е бил в позицията на човек, който е изпращал свои работи за галерия и е бил отритнат. На никого от нас не му е било спестено това в живота. Журито трябваше да преодолее обстоятелството, че би трябвало да отхвърля работи на сътрудници. Успяхме да сведем графиките до 515, които ще бъдат показани в окончателната галерия.
Какво се случва с поколенията? Къде стоят младите създатели в развиването на графиката? Имате ли усещания от тяхното присъединяване в биеналето и какво бихте посъветвали един млад художник, който кандидатства за присъединяване в подобен влиятелен конгрес?
Това е доста необикновен въпрос, аз мигновено си давам сметка, че от дълго време съм отскочил границата да бъда измежду младите. Ако погледнем членовете на селекционното жури, ние сме от едно приблизително потомство български графици. Хубавото тази година беше, че съгласно статута има специфична премия за млад създател. Това съгласно мен беше причина да има доста млади създатели от разнообразни страни, да вземем за пример от Италия, Тайланд, от които дойдоха доста работи на художници на възраст сред 20 и 30 години.
Не съм сигурен, че мога да дам какъвто и да било съвет на който и да е млад сътрудник, който да е друг от това, на което мен са ме учили. Човек би трябвало малко или доста да познае себе си преди всичко, по-късно да овладее техниката, на второ място, по-късно да усети къде лежат неговите желания, избори, и по-късно просто да влезе в " браздата " и да не излиза от нея. Не до момента в който реализира това, което желае, тъй като надали ще го реализира изцяло. Ако е задоволително самокритичен, тази вадичка няма край. Човек би трябвало да познава себе си, да си избере техниката, която му пасва, и да не се отхвърля. А в случай че реши да се откаже, просто да не поглежда обратно, да не съжалява. Това в последна сметка е екзистенциален избор.
Какви са главните правила, които управляват селекционното жури при избора на творби? Какво търсите в едно произведение на изкуството, с цел да го определите като положително или чудесно? Има ли някакъв баланс, който се стремите да постигнете, да вземем за пример сред обичайни и модерни подходи? Има ли открояващи се техники или географско наличие измежду селектираните произведения?
Това е въпрос, който по-скоро би трябвало да се зададе, откакто мине изложбата и откакто се видят творбите, изложени по залите на Градската художествена изложба и съпътстващите зали във Варна. Ние бяхме извънредно улеснени от това, че преди всичко, журито единствено по себе си нямаше някаква естетическа платформа, която да споделя, да вземем за пример, че ще преглеждаме работи единствено в минималистичен или единствено в нереален експресионизъм, или единствено във образен жанр. Слава Богу, такава идея не ни беше нужна. Статутът на биеналето ясно акцентира какви са критериите за избиране на работите. Както към този момент загатнах, става дума за размер, който би трябвало да е сред 20 на 20 и 120 на 80 см., т.е. има ограничаване в размера.
Другото значимо нещо, което улесни журито като принцип, залегнал в статута на Биеналето, е, че се избират единствено обичайни графични техники, посредством които могат да се възпроизвеждат изображения. Това включва висок щемпел, бездънен щемпел, повърхнинен щемпел - офорт, акватинта, дърворез, гравюра на дърво или литография. Произведения, които не са резултат от тези графични техники, които бяха употребявали компютър и принтер, не бяха допускани. Не се допускаха монотипия, ксерокопия, рисунки. Разбира се, има доста междинни полета, където се употребява една относително графична техника, само че изображението е квалифицирано по фотографски метод. Там към този момент се придържахме към обстоятелството, че носителят, от който е печатано, е матрица, от която може да се извади тираж. Когато имахме разнообразни гледни точки в журито, просто гласувахме – кои са " за ", кои са " срещу ". Тъй като бяхме петима, това вършеше работа.
Много е мъчно, когато дойдат работи от Зимбабве, Коста Рика, Индия, Нова Зеландия, Швеция. Всички тези работи, когато са сложени една до друга, в множеството случаи нямат нищо общо между тях. Това е по този начин, тъй като в доста от тези групи художници има един чисто етнически, културен, образен език, който е непостижим с европейския. Те имат изразителен собствен почерк. Моят опит от предходното триенале на графиката в София сподели, че тайландската експозиция беше една от най-впечатляващите в доста връзки. Беше мъчно на чисто естетични правила да се вършат преценки кое да влезе и кое не. Затова, както споделяше моят татко, който е някогашен състезател: " Не обичам спорт без хронометър. “ Т.е. опитвахме се да сведем до един най-ясен и кардинален метод гледането на работите, с цел да няма прекомерно персонален привкус – " на мен това ми харесва, на мен това не ми харесва “, което не би било почтително към хората, които са изпратили работи от близо 5 хиляди километра при нас.
Биеналето ще бъде извънредно забавно и разнообразно. В него ще има най-различни, въпреки и типичен, техники и най-различни подходи за тяхното потребление. Това е едно от нещата, към които се придържахме в журито – да извадим експозиция, която да е забавна и от която човек да може да се учи в доста връзки. Аз би трябвало да призная, че един от сюрреалистичните моменти за мен беше, когато ми споделиха, че ще бъда в журито. Веднага си спомних времето преди 40 години, когато за първи път пристигнах във Варна, с цел да видя едно от първите биеналета. Как се пътуваше с трен през нощта, с цел да се стигне до Варна, да разгледаме експозицията, и да вземе идващия нощен трен, с цел да се прибере човек... И по какъв начин всщност гледането на тази експозиция беше един тип клас, курс по графични техники. Един тип учене още веднъж и още веднъж за това какво съставлява графиката и по какъв начин се прави от най-хубавите в международен мащаб. Беше като да отвориш прозореца. По това време това беше извънредно значимо. Сега всичко образно и всичко, обвързвано с информация във всички типове изкуства, е доста налично, само че все пак, когато човек влезе в една зала и види тези неща изложени онлайн, усещането е напълно друго. Това за мен беше доста изключително прекарване - да бъда един от хората, които селектират в това Биенале, от което аз съм се учил в продължение на десетилетия по какъв начин да върша графика.
В един свят, доминиран от цифрови технологии, какво е мястото на обичайна графика през днешния ден? Ренесанс или залез я чака?
Това е отново доста комплициран и сложен въпрос. Аз самият работя в обичайна сфера на графиката, в една техника, която е съвсем изчезнала към този момент в Европа като процедура – гравюра на дърво. Не дърворез, което е на надлъжно дърво, а гравюра на дърво - на напречен срез, която в действителност е била главната репродукционна техника на XIX век за книги, илюстрации, плакати и така нататък Най-известният образец са гравюрите, направени по рисунки на Гюстав Доре, за огромни планове като Библията, " Ад “ и " Чистилище “ на Данте и така нататък Аз работя в тази техника. В Европа евентуално можем да се преброим на пръстите на едната ръка, толкоз малко хора я вършат.
Дали е залез? Не знам. Докато има хора, които са заинтригувани и имат афинитет към избрани технологии, те ще не престават да съществуват. От друга страна, нуждите на света са за повече, по-бързо, по-евтино. Това е историята и на графиката. Графичното изкуство не съществува поради някакъв естетически принцип. То съществува поради нуждата да се развъждат изображения, и то изображения, които имат смисъл и значение. От най-ранните мостри, още от Китай, става дума за сутри, за свещени текстове, за свещени изображения… Изкуството на графиката в никакъв случай не е съществувало, тъй като е по-красиво от живописта или другите изкуства, в противен случай. Дори в случай че човек съпостави Библията на Гутенберг, която е огромният поврат в графичното изкуство в Европа, с илюстрованите на ръка Библии от предходните генерации, преди XIV-XV век, тогава схваща в действителност какво е изгубено. Тази хубост и финес на ръчно рисуваните изображения са изгубени посредством графиката. Но пък графиката прави налични тези мисли и изображения в един много по-редуциран естетически вид.
Така че графиката няма да изчезне. Тя няма да изчезне поради това, че има компютърно изкуство, то просто умножава опциите, които един график има пред себе си като инструментариум. В последна сметка всичко опира до персоналния избор, до персоналната естетическа устременост и афинитет. Така че човек в никакъв случай не трябва да страда за старите техники. В момента ние вършим други неща. Новите технологии единствено ме радват, наслаждение е човек да види какви невероятни неща могат да се вършат с тях. Така че позитивно би трябвало да се гледа на бъдещето. Не както споделяше Кенет Кларк в “Цивилизацията ": " На бъдещето може да се гледа с оптимизъм, само че не безусловно с наслада. “ Това не е тъкмо по този начин.
2025. В очакване на решенията на Международното жури по премиите на
форума, беседваме с ръководителя на Селекционното жури, изтъкнатият български график Петър Лазаров, за критериите на селекция, графичните техники на определените творби и посоките на актуалното графично изкуство.
Интервю на Нина Локмаджиева
Като ръководител на селекционното жури, какъв е систематизираният Ви взор върху претендентите за присъединяване в тазгодишното биенале? Какво беше най-голямото предизвикателство в работата на вашето жури?
За мен беше огромна чест да бъда ръководител на това жури. Първоначално ми се струваше извънредно необичайно, тъй като ние бяхме петима български графици и общо взето, човек се усеща пръв измежду равни – никога нямах нито двоен глас, нито повече права. Просто по разнообразни съображения трябваше да има и ръководител на журито. Във всеки случай всички бяхме на равни начала. Членовете на журито бяха две дами – сътрудника Емануела Ковач, която е учител по графика в Националната художествена академия, и Моника Роменска от Пловдив, която от дълги години дава отговор за Центъра по мексиканска графика в Стария град. С нас бяха и Димо Колибаров, който също е учител в Академията в София, и Димо Миланов, нашият сътрудник от Варна, одобрен график.
Какви бяха провокациите? По принцип всяко гледане на работи на сътрудници е предизвикателство на доста разнообразни равнища, а в подобен подтекст, когато би трябвало да се селектират творби за едно интернационално биенале като Варненското, където имахме съвсем 2000 изпратени работи, това е още по-сложно. Първо трябваше да селектираме в интернет по цифрови изображения, с цел да отсеем тези, които не дават отговор на условията съгласно статута на биеналето. Това беше първата точка, по която трябваше да се работи – неща, които не дават отговор по формат, по желание на техника и така нататък По този метод отпаднаха съвсем 40% от претендентите. След това получихме отпечатъците на хартия, към този момент в оригинал. Прегледът на тези работи се случи във Варна на 17, 18 и 19 юни тази година.
Тук към този момент идва същинското предизвикателство – когато човек се сблъсква с множеството, множеството от които - хубави работи на създатели от целия свят. Разбира се, всеки от нас е бил в позицията на човек, който е изпращал свои работи за галерия и е бил отритнат. На никого от нас не му е било спестено това в живота. Журито трябваше да преодолее обстоятелството, че би трябвало да отхвърля работи на сътрудници. Успяхме да сведем графиките до 515, които ще бъдат показани в окончателната галерия.
Какво се случва с поколенията? Къде стоят младите създатели в развиването на графиката? Имате ли усещания от тяхното присъединяване в биеналето и какво бихте посъветвали един млад художник, който кандидатства за присъединяване в подобен влиятелен конгрес?
Това е доста необикновен въпрос, аз мигновено си давам сметка, че от дълго време съм отскочил границата да бъда измежду младите. Ако погледнем членовете на селекционното жури, ние сме от едно приблизително потомство български графици. Хубавото тази година беше, че съгласно статута има специфична премия за млад създател. Това съгласно мен беше причина да има доста млади създатели от разнообразни страни, да вземем за пример от Италия, Тайланд, от които дойдоха доста работи на художници на възраст сред 20 и 30 години.
Не съм сигурен, че мога да дам какъвто и да било съвет на който и да е млад сътрудник, който да е друг от това, на което мен са ме учили. Човек би трябвало малко или доста да познае себе си преди всичко, по-късно да овладее техниката, на второ място, по-късно да усети къде лежат неговите желания, избори, и по-късно просто да влезе в " браздата " и да не излиза от нея. Не до момента в който реализира това, което желае, тъй като надали ще го реализира изцяло. Ако е задоволително самокритичен, тази вадичка няма край. Човек би трябвало да познава себе си, да си избере техниката, която му пасва, и да не се отхвърля. А в случай че реши да се откаже, просто да не поглежда обратно, да не съжалява. Това в последна сметка е екзистенциален избор.
Какви са главните правила, които управляват селекционното жури при избора на творби? Какво търсите в едно произведение на изкуството, с цел да го определите като положително или чудесно? Има ли някакъв баланс, който се стремите да постигнете, да вземем за пример сред обичайни и модерни подходи? Има ли открояващи се техники или географско наличие измежду селектираните произведения?
Това е въпрос, който по-скоро би трябвало да се зададе, откакто мине изложбата и откакто се видят творбите, изложени по залите на Градската художествена изложба и съпътстващите зали във Варна. Ние бяхме извънредно улеснени от това, че преди всичко, журито единствено по себе си нямаше някаква естетическа платформа, която да споделя, да вземем за пример, че ще преглеждаме работи единствено в минималистичен или единствено в нереален експресионизъм, или единствено във образен жанр. Слава Богу, такава идея не ни беше нужна. Статутът на биеналето ясно акцентира какви са критериите за избиране на работите. Както към този момент загатнах, става дума за размер, който би трябвало да е сред 20 на 20 и 120 на 80 см., т.е. има ограничаване в размера.
Другото значимо нещо, което улесни журито като принцип, залегнал в статута на Биеналето, е, че се избират единствено обичайни графични техники, посредством които могат да се възпроизвеждат изображения. Това включва висок щемпел, бездънен щемпел, повърхнинен щемпел - офорт, акватинта, дърворез, гравюра на дърво или литография. Произведения, които не са резултат от тези графични техники, които бяха употребявали компютър и принтер, не бяха допускани. Не се допускаха монотипия, ксерокопия, рисунки. Разбира се, има доста междинни полета, където се употребява една относително графична техника, само че изображението е квалифицирано по фотографски метод. Там към този момент се придържахме към обстоятелството, че носителят, от който е печатано, е матрица, от която може да се извади тираж. Когато имахме разнообразни гледни точки в журито, просто гласувахме – кои са " за ", кои са " срещу ". Тъй като бяхме петима, това вършеше работа.
Много е мъчно, когато дойдат работи от Зимбабве, Коста Рика, Индия, Нова Зеландия, Швеция. Всички тези работи, когато са сложени една до друга, в множеството случаи нямат нищо общо между тях. Това е по този начин, тъй като в доста от тези групи художници има един чисто етнически, културен, образен език, който е непостижим с европейския. Те имат изразителен собствен почерк. Моят опит от предходното триенале на графиката в София сподели, че тайландската експозиция беше една от най-впечатляващите в доста връзки. Беше мъчно на чисто естетични правила да се вършат преценки кое да влезе и кое не. Затова, както споделяше моят татко, който е някогашен състезател: " Не обичам спорт без хронометър. “ Т.е. опитвахме се да сведем до един най-ясен и кардинален метод гледането на работите, с цел да няма прекомерно персонален привкус – " на мен това ми харесва, на мен това не ми харесва “, което не би било почтително към хората, които са изпратили работи от близо 5 хиляди километра при нас.
Биеналето ще бъде извънредно забавно и разнообразно. В него ще има най-различни, въпреки и типичен, техники и най-различни подходи за тяхното потребление. Това е едно от нещата, към които се придържахме в журито – да извадим експозиция, която да е забавна и от която човек да може да се учи в доста връзки. Аз би трябвало да призная, че един от сюрреалистичните моменти за мен беше, когато ми споделиха, че ще бъда в журито. Веднага си спомних времето преди 40 години, когато за първи път пристигнах във Варна, с цел да видя едно от първите биеналета. Как се пътуваше с трен през нощта, с цел да се стигне до Варна, да разгледаме експозицията, и да вземе идващия нощен трен, с цел да се прибере човек... И по какъв начин всщност гледането на тази експозиция беше един тип клас, курс по графични техники. Един тип учене още веднъж и още веднъж за това какво съставлява графиката и по какъв начин се прави от най-хубавите в международен мащаб. Беше като да отвориш прозореца. По това време това беше извънредно значимо. Сега всичко образно и всичко, обвързвано с информация във всички типове изкуства, е доста налично, само че все пак, когато човек влезе в една зала и види тези неща изложени онлайн, усещането е напълно друго. Това за мен беше доста изключително прекарване - да бъда един от хората, които селектират в това Биенале, от което аз съм се учил в продължение на десетилетия по какъв начин да върша графика.
В един свят, доминиран от цифрови технологии, какво е мястото на обичайна графика през днешния ден? Ренесанс или залез я чака?
Това е отново доста комплициран и сложен въпрос. Аз самият работя в обичайна сфера на графиката, в една техника, която е съвсем изчезнала към този момент в Европа като процедура – гравюра на дърво. Не дърворез, което е на надлъжно дърво, а гравюра на дърво - на напречен срез, която в действителност е била главната репродукционна техника на XIX век за книги, илюстрации, плакати и така нататък Най-известният образец са гравюрите, направени по рисунки на Гюстав Доре, за огромни планове като Библията, " Ад “ и " Чистилище “ на Данте и така нататък Аз работя в тази техника. В Европа евентуално можем да се преброим на пръстите на едната ръка, толкоз малко хора я вършат.
Дали е залез? Не знам. Докато има хора, които са заинтригувани и имат афинитет към избрани технологии, те ще не престават да съществуват. От друга страна, нуждите на света са за повече, по-бързо, по-евтино. Това е историята и на графиката. Графичното изкуство не съществува поради някакъв естетически принцип. То съществува поради нуждата да се развъждат изображения, и то изображения, които имат смисъл и значение. От най-ранните мостри, още от Китай, става дума за сутри, за свещени текстове, за свещени изображения… Изкуството на графиката в никакъв случай не е съществувало, тъй като е по-красиво от живописта или другите изкуства, в противен случай. Дори в случай че човек съпостави Библията на Гутенберг, която е огромният поврат в графичното изкуство в Европа, с илюстрованите на ръка Библии от предходните генерации, преди XIV-XV век, тогава схваща в действителност какво е изгубено. Тази хубост и финес на ръчно рисуваните изображения са изгубени посредством графиката. Но пък графиката прави налични тези мисли и изображения в един много по-редуциран естетически вид.
Така че графиката няма да изчезне. Тя няма да изчезне поради това, че има компютърно изкуство, то просто умножава опциите, които един график има пред себе си като инструментариум. В последна сметка всичко опира до персоналния избор, до персоналната естетическа устременост и афинитет. Така че човек в никакъв случай не трябва да страда за старите техники. В момента ние вършим други неща. Новите технологии единствено ме радват, наслаждение е човек да види какви невероятни неща могат да се вършат с тях. Така че позитивно би трябвало да се гледа на бъдещето. Не както споделяше Кенет Кларк в “Цивилизацията ": " На бъдещето може да се гледа с оптимизъм, само че не безусловно с наслада. “ Това не е тъкмо по този начин.
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ