„Душата ми е стон. Душата ми е зов... И ето

„ Душата ми е вопъл. Душата ми е вик... И ето аз ви думам: Има пъкъл и тъга – и в тъгата обич! “.. Едни от най-красивите строфи на Яворов разказват най-добре атмосферата на константинилиевата „ Нирвана “, сложена от режисьора Стилиян Петров в „ Театър 199 “.

Това е зрелище, към което фенът би трябвало да пристъпва необременен – от безбройните други театрални версии – и само с настройката, че ще чуе и преживее един доста мощен български текст. Написан с мисъл, контраст, жив език, възприятие за комизъм, красноречиви послания и с обич към героите си. С обич към историята и персоналното минало. С благодарност към гения и музата. С протест към ориста на гения и неизбежното...

Снимка: „ Театър 199 “, Яна Лозева

Деян Донков вае друг Яворов. Въпреки мустака и мрачността на облика, той остава приветлив до дъно. Въпреки дребните демони, които се наслагват върху нежните му плещи. Въпреки внушителната си физика, артистът е съумял да обере цялата своя естествена изразителност и хубост – с цел да влезе под кожата на великия Яворов, неговата влудяващо харизматична потиснатост и привидна бездейност.

Лора... Неговата Лора. Красива, интелигентна, начетена, всеотдайна, завладяваща... Сякаш в този нов прочит на „ Нирвана “ тя е единствено завладяваща, прекомерно земна, прекомерно дребна в един несподелен живот и съвсем дребнава в отношението си към този живот...

Снимка: „ Театър 199 “, Яна Лозева

Радина Кърджилова също е изненада с тази актьорска интерпретация, друга и забавна в това изведено до прекаленост показване на една от най-обичаните и известни дами в българската история и литература. Усещането за нейната Лора – след края на тази 80-минутна среща с Нея и Него – е като за пряк диалог и вливане, като целувка, която получаваш след изчетена на един мирис книга, като дълъг филм, който свършва за минути.

„ Нирвана “ – като неизвратен влажен сън, като някакво чудно яворово водно царство, като ненаписано стихотворение, като естествено паднала роса, в която можеш да се удавиш като новородена калинка... Като безсъници, като лист обрулен, като две хубави очи, като пръстен с опал, като сън, като дни в нощта, като духът на въжделението, като нирвана...

Сценографията в „ Нирвана “ е на Никола Тороманов. Музиката е на Милен Кукошаров.

Константин Илиев в текст от прог­ра­ма­та за пър­ва­та сце­нич­на ре­а­ли­за­ция на пиесата, април 1983 година

Да обяс­ня­вам за­що два­ма­та ге­рои на пи­е­са­та ми са Ло­ра и Яво­ров, е все ед­но да обяс­ня­вам за­що тол­ко­ва ав­то­ри в най-раз­лич­ни вре­ме­на са се на­соч­ва­ли към ед­ни и съ­щи ге­рои – Едип, Ан­ти­го­на, Елек­т­ра, Си­зиф. За на­ша­та кул­тур­на ис­то­рия двой­ка­та Яво­ров-Ло­ра е мит, кой­то е прив­ли­чал и ще прив­ли­ча внимани­е­то на мно­зи­на. За­що­то слу­чи­ло­то се меж­ду тях не е не­щас­т­на случ­ка от ин­те­рес за кри­ми­на­лис­ти­ка­та и в час­т­ност – за съ­деб­на­та ме­ди­ци­на. Ста­ва ду­ма за хо­ра, съб­ра­ли в се­бе си мно­го от ду­ха на епо­ха­та, а съ­щев­ре­мен­но и за ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти, кон­ф­лик­ту­ва­щи въз ос­но­ва на ед­но про­ти­во­ре­чие, характер­но не са­мо за кон­к­рет­но­то ис­то­ри­чес­ко вре­ме. За­то­ва в пи­е­са­та те не са обоз­на­че­ни ка­то Ло­ра и Яво­ров, а ка­то Мъ­жът и Же­на­та.

Снимка: „ Театър 199 “, Яна Лозева

За­що фа­бу­ла­та въз­п­ро­из­веж­да са­мо два­та пос­лед­ни ча­са от пос­лед­на­та им нощ, е въп­рос, за­ся­гащ по-ско­ро за­на­я­та, дра­ма­тур­гич­на­та тех­ни­ка, в случай че мо­же да има та­ко­ва по­ня­тие. За вза­и­моот­но­ше­ни­я­та на Ло­ра и Яво­ров мо­же да се раз­ка­же и по различен на­чин – посредством рет­рос­пек­ции, посредством включ­ва­не на раз­лич­ни по вре­ме и мяс­то сце­ни, на прин­ци­па на мон­та­жа – посредством ед­но по-епи­чес­ко по­вес­тво­ва­ние. В слу­чая два­ма ду­ши – мъж и же­на, зас­та­ват един сре­щу различен, с цел да си ка­жат всич­ко, ко­е­то имат да си каз­ват. Ди­а­ло­гът за­вър­ш­ва с два из­с­т­ре­ла. То­зи на­чин на из­г­раж­да­не на дейс­т­ви­е­то е по-тру­ден, само че те­ма­та за­дъл­жа­ва да се из­бе­ре труд­но­то. Ве­ро­ят­но и за един скул­п­тор е мно­го по-лес­но да нап­ра­ви чо­веш­ка фи­гу­ра от во­сък или, да ре­чем, от сняг, само че той из­би­ра ма­те­ри­ал, кой­то се съп­ро­тив­ля­ва – мра­мор нап­ри­мер. Ма­те­ри­а­лът тряб­ва да се съп­ро­тив­ля­ва, с цел да пре­диз­ви­ка всич­ки­те си­ли на то­зи, кой­то се бо­ри с не­го.