Дуранкулак - Българската Троя
Дуранкулак е крайната североизточна обитаема точка в България, последното село на Българското Черноморие преди северната граница. Центърът му се намира едвам на 6 км южно от границата с Румъния и на 3 км по права линия във вътрешността в сушата от Черно море. Като най-източно ситуирано населено място на България слънцето изгрява почти 18 минути по-рано, в сравнение с в София, Благоевград, Враца или Видин.
Езерото на югоизток от селото („ Блатото “) и блатото на североизток („ Карталèца “) са свързани с обрасло мочурище и изоставени уреди на рибарници. Тази мочурлива бариера, успоредна на морския бряг продължава надалеч на югоизток и доближава с. Ваклино. Тя попречва директния достъп от Дуранкулак до морето по права линия или от юг. Затова достигането до морето е допустимо само посредством заобикаляне на въпросната бариера от нейния север – северно от блатото. По този метод най-кратък е пътят малко след северния завършек на селото до къмпинга на Дуранкулак – къмпинг Космос. От тази точка са налични 2 плажа, единият на север, а другият на юг. Освен към къмпинга има и други подходи към морето, всички те още по-нататък на север.
Северният плаж, дълъг към 3 километра, доближава до източния завършек на сухоземната граница с Румъния, идваща от посока Силистра – нос Сиврибурун. Местното наименование на този плаж е „ Кораба “ или „ Ана Мария “ по името на транспортен съд, затънал пред него през февруари 1969 година, откакто се откъснал от котва пред близкото румънско пристанище Мангалия по време на стихия. По-северно в средата на същия плаж, този път до самия бряг има остатъци от затънал преди двадесетина години съветски шлеп. За разлика от южния край към селото, дъното на северния завършек на залива до границата с Румъния става доста бързо надълбоко, заради което се назовава „ Дълбокият кой “.
В противоположна посока, на юг от къмпинга, има друга плажна линия, дълга 6,5 километра, която доближава съвсем до идващото обитаемо място на юг, с. Крапец. (Това е таман линията, която задържа сходно на яз сладката вода от двете долини, като образува Дуранкулашкото езеро.) Пред далечната южна част на този плаж по посока село Крапец на 300 метра от брега се виждат 3 надводни елементи от гръцкия транспортен съд „ Костас “, заседнал през 1968 година и опустошен по-късно под формата на морска цел от българския боен флот. На морското дъно пред двата плажа се намират останки от кораби от разнообразни столетия, в това число от древността. Прибоят непрекъснато изхвърля на южния плаж керамични остатъци от техния товар от амфори и други глинени съдове за превозване на течни товари. Северният завършек на този залив под Картал бурун до къмпинга „ Космос “, където се построява рибарско пристанище се назовава „ Картал кой “ (орловият залив).На гористата височина зад южния плаж надалеч на юг от къмпинга (наречена „ Сърт яр “), т.е. след мястото, където са оборудванията за подуване на Дуранкулашкото езеро в морето, само че към момента на 2 км. преди да се доближи нос Крапец – точка, наричана „ Гемиджия “ (служи за ориентир на риболовците в залива дали течението ги отнася на юг или на север), има пръстена „ пирамида “ (насипан островърх конус с височина над околния терен към 4 – 5 метра). Подобно пръстено оборудване има на север върху самия край над морето на нос Сиврибурун, от което на запад стартира сухоземната граница с Румъния. Тези диги са правени с навигационна цел (забележими денем и с огньове, поддържани през нощта) от Османската империя през XVIII век, когато е строен и шабленския фар.
Черноморски археологически парк Дуранкулак - седем хилядолетия европейска просвета
На югоизток по посока към морето Дуранкулак граничи с Дуранкулашкото езеро (то стартира от моста на интернационалния път, минаващ през селото). На 1,5 км. на североизток от селото преди морето пък се намира Дуранкулашкото тресавище (официално Орловото тресавище или още Карталийското блато). Двете – езерото и блатото – не би трябвало да се объркват. Не единствено че дистанцията посред им е близо 2 км., само че и те имат напълно друг ландшафт и темперамент, въпреки да са с общ геодезически генезис и да са свързани с мочурлива линия, успоредна на морския бряг.
Размерите на езерото са значителни – 3 на 2 км, като площта му надвишава 4000 декара, едно от най-обширните естествени езера в България. Съществуват научни догатки, че в древността при по-високо ниво на Черно море на мястото на настоящето езеро се е намирал бездънен морски залив. Езерото има извита бъбрековидна форма, като издадената страна на средата сочи на север, а източният край опира в плаж (пясъчна „ коса “), който го разделя от морето. В противоположната западна част на езерото, вдадена в сушата, са ситуирани два острова – Големия и Малкия. Големият остров в днешно време в действителност е полуостров, защото е обвързван със сушата с насип, изработен по време на дейните археологически разкопки преди 3 десетилетия. Големият остров е върху 
скална основа, стърчаща доста освен по отношение на водата, само че и по отношение на близките крайбрежия, като доближава до 6 м. височина над водното ниво. Тъкмо на Големия остров се намира фамозното праисторическо населено място.
Тюленово
Дуранкулашкото тресавище се назовава Орлово тресавище или съгласно локалните поданици „ Карталийско тресавище “ (също „ Карталѐца “) заради близостта си с нос Карталбурун и виещите се над него „ орли “ – едри корморани и разнообразни грабливи птици (картал на турски език значи орел). Общата му повърхност е няколко пъти по-малка от езерото (според някои калкулации към 500 декара, само че това изключва забележителна част от заблатената територия в източния му край, граничеща с плажа). Единствено средата му не е обрасла с тръстика и по този метод в центъра му се образува езеро с диаметър до 800 м.
Езерото се намира в края при морето на две друго дълги сухи долини (геодезически пукнатини), идващи от две разнообразни направления от сушата по посока морето, които се срещат на това място след километри меандри през добруджанското плато. По-дългата и по-дълбока котловина (средно 18 м. в региона на Дуранкулак) идва от югозапад, т.е. от посока прилежащото село Ваклино, а другата – от северозапад, откъм с. Граничар и Румъния, която минава през средата на селото. Всяка от долините има голям брой къси разклонения. По този метод двете долини дренират водите от забележителна повърхност от платото (над 150 кв. км), с което доближават забележителен дебит подпочвени води, които непрекъснато извират на най-ниската им обща пресечна точка – дъното на Дуранкулашкото езеро.
Названието „ Дуранкулак “ по генезис е много антично за нашите настоящи разбирания. Произхожда от думата Тур, (бълг.), Taurus (lat.), Taurian по името на липсващ чифтокопитен бозайник предшественик на опитомения бик. Почитта към това животно – Тур е засвидетелствано както в скулпторите из многото тракийски гробници, римски саркофази открити и по нашите земи, също по този начин и като златни декорации във Варненския халколитен некропол и също открити сходни артефакти на много по огромна територия, а също и във времевия диапазон. Втората част от името е била колак или кулак – зависи от диалекта в разговорния език. В доста надписи от римско време и преди този момент са изписани единствено съгласните букви каквато е била традицията, а гласните не са били изписвани. Кулак значи Юмрук на старобългарски и е много по остаряло наименование. Както е известно това опитомено впрегатно животно е много по едро от бика и е доста нападателно и нормално постоянно живее до някакво езеро. Така в своята целокупност същинското значение на „ Дуранкулак “ в смислов превод е мястото където прародителя на този бик е блъснал с копито земята и се образувало езерото в средата на което във вдлъбнатината на копитото се е образувал дребния остров, където има остатъци от живот съизмерими с варненския халколитен некропол. Или това е мястото където е наречено, че ще има постоянно живот, благополучие и родова памет.
Легендата за нос Калиакра
Румънската власт (1919 – 1940 г.) сменя имената съвсем без изключение на всички селища в окупираната Южна Добруджа, като името, обещано на Дуранкулак е Ръкари (до ден сегашен в Румъния то не е заменено с формалното му и историческо българско название). След възобновяване на българската държавност в региона селото е прекръстено Блатница по близкоразположеното Дуранкулашко езеро. Така се именува през 50-те години на ХХ век. Название Дуранкулак е възвърнато през 1963 година в памет на главното събитие, с което селото е известно – Дуранкулашкият протест от 1900 година
Землището на Дуранкулак населявано 90 века без спиране. Този факт отличава мястото като едно от редките в България, изравнявайки го по археологическо значение с Варна, София, Караново (Сливенско), Градешница (Врачанско) с. Телиш и тези най-стари селища в България, които съществуват непрестанно от толкоз отдалечена ера, като ранния неолит. Подобно събитие приказва за удобното комбиниране на фактори в региона, скъпи за човешкия живот: здравословен микроклимат, непрекъснат и забележителен дебит на прясна вода, плодородна 
почва, неизмеримо благосъстояние на скотски и растителни типове, елементарно защитими от набези територии (острови, блата и пр.). Вероятно също по този начин езерото да е представлявало бездънен морски залив в интервала, когато Черно море е било с към 4 метра по-високо равнище. По тези аргументи всяка от поредно съществувалите цивилизации е била добре развита за своя исторически интервал. Археологическите находки са богати.
Най-известните археологически изследвания в Дуранкулак стартират през 1975 година под управлението на Хенриета Тодорова. Направените открития донасят доста нови познания по отношение на праисторията и ранната история на Балканския полуостров. Дуранкулак е сложен археологически обект, където са показани върховите моменти от праисторията на Добруджа. Проучените 12 000 праисторически погребения, наред с некрополите от Девня и Варна, демонстрират, че западните крайбрежия на Черно море са били люлка на най-древната протоцивилизация на човечеството. Находките на Големия остров и в местността Нивата, където се намира най-големият некропол в Европа, са по-стари даже от Варненския некропол и се дефинират като „ Българската Троя “ заради тяхната възраст и значителност.
Край крайбрежията на езерото, на Големия остров и против него на брега на езерото в посока юг, е имало няколко селища, като първото е изключително старо – от към 7 хиляди години прочие Хр. (енеолит). Това причислява цивилизацията на това място измежду най-древните в Европа. На югозападния бряг на Дуранкулашкото езеро има землянки от първите земеделци на Добруджа (5100 – 4700 година прочие Хр.), могилни погребения от протобронзовата ера (3500 – 3400 година прочие Хр.) и късноантичен сарматски некропол. Там са ситуирани и некрополите, оставени от хората, населявали Големия остров в езерото. На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила (4600 – 4200 година прочие Хр.), която е монумент на културата с национално значение. На южния скат на острова има укрепено населено място от късната бронзова и началото на ранножелязната ера (1300 – 1200 година прочие Хр).
Поселенията в региона са с друг произход – от новокаменната ера през Първата българска страна до средновековието. Последното от тях е било българско и е изчезнало в края на IX век. Върху целия остров е било ситуирано укрепено прабългарско населено място от 9 – 10 в. Част от него е експонирана в музея на читалището в Дуранкулак. Сред забавните неща е фактът, че в селището е имало капище, чийто вход е бил зазидан, а наоколо е построена църква – т.е. селото е претърпяло покръстването. Разкопките са траяли много дълго (в стеснен мащаб не престават и сега) и са разкрили редица скъпи свидетелства както за античните българи, по този начин и за хората, живели на същото място преди тях. Изключително значими са и находките, свързани с античната българска история. Така да вземем за пример още през 1978 година е открит прабългарски календар – рабош от интервала VII-Х век.
Големият остров е селищна могила с дебели културни напластявания. Откопаният културен слой до нивото на сегашната повърхнина на Големия остров е достигал тук-там 2 метра. Днес по цялата територия на острова се виждат основите на къщи напълно от камък (изключителен факт за тази толкоз отдалечена ера преди 6000 – 6500 години). Къщите нормално имат преддверие и 1 помещение с размери приблизително към 15 m². В центъра са ситуирани останките на голям за същата ера замък (над 300 m²).
На Големия остров, от източния бряг на 26 м във вътрешността в скалния масив е изсечен античен Тракийски пещерен храм на богинята Земела (3 в. прочие Хр.). Светилището съставлява две успоредни пещери ниско на нивото на 
езерната повърхнина. То има внушителни размери. Открито е едвам откакто сводът се е срутил от единствено себе си неотдавна.
Дуранкулак има българско население от появяването си. Сегашното село е продължение на последователно изчезналото през втората половина на XIX век село Карталии, което се намирало недалеч – в низината директно преди къмпинга на Дуранкулак, т.е. сред Карталбурун и Орловото тресавище. Според разнообразни локални данни, то е наброявало към 200 – 300 души. Както на множеството други места в Добруджа главната част от популацията идва в първата половина на XIX век като изселници най-вече от Източна Стара планина (основно Котелско, Ямболско, Карнобатско, Старозагорско) и по-малко от Одринска Тракия. Това е интервалът на по-интензивно заселване на Добруджа от разнообразни етноси, измежду които преди всичко са българите, следвани от турци (заселвани от имперското държавно управление от Мала Азия), гагаузи (прииждащи на север от региона към Варна и по-на юг) и татари (прогонени от Приднестровието). Що се отнася до власите, до Първата международна война те съставляват най-малката част от заселниците, съсредоточена в крайния север на Добруджа, т.е. делтата на Дунав. В Южна Добруджа румънско население – било то смесено с други етноси или формиращо независими села – не е съществувало до програмираното му заселване от румънските управляващи след 1919 година
Село Карталии нямало добра орис. Блатото лятно време пресъхвало и се създавали условия за развиване на малария, разнасяна от голямата популация комари от блатото, като от тази съвсем нелечима преди време болест страдали множеството поданици на Карталии. Освен това годна за пиянство вода през лятото се черпела от един-единствен бунар на половин километър на север. Поради сложните условия жителите последователно се пръснали по близките села. Последните от тях основали настоящето село Дуранкулак на 3 километра по права линия в западна посока, откакто изоставили село Карталии. На новото място към чифлика преди възникването на селото живеели единствено „ няколко българи “ – ратаи. Към тях и преселниците от бившето село Карталии последователно се причисляват и изселници от други елементи на страната, прииждащи в Добруджа от вътрешността на страната по това време.
Вълните от български заселници в Добруджа от разнообразни елементи на България не престават и откакто жителите на бившето село Карталии основали ядрото на днешното село Дуранкулак. Дуранкулак се заселва по-интензивно заради съществуването на плитки подпочвени води, езеро с риба, камъш (основен строителен материал, заместващ дървото в безлесна Добруджа) и така нататък Така Освобождението 1878 година заварва Дуранкулак като най-голямото и развито село в региона. По тази причина то се трансформира в административен център на община. В състава ѝ били включени всички околни 12 на брой села (Карапча – настоящо Крапец, Караманлии – настоящо Ваклино, Саръмуса – настоящо Смин и т.н.). Дуранкулак продължава да е център на община и по време на румънската окупация 1919 – 1940 година, въпреки че вследствие на съпротивата на локалните селяни против непознатата власт община Дуранкулак е разграничена на две, като Дуранкулак е център на няколко от 12-те села, а в общински център на другите е превърнато село Караманлии (днес Ваклино). Дуранкулак престава да е общински център с оповестяването на Шабла за подобен в края на 40-те години на ХХ век.
Най-известното събитие от историята на селото е Дуранкулашкият протест с кулминационна точка на 1 юни 1900 година, когато селяните от Дуранкулак се подвигат против прелюдия налог десятък от държавното управление на Тодор Иванчов от Либералната партия (радослависти). Тогава наоколо до Дуранкулак се събират селяни от близките села. Причината не е тъкмо изяснена (вероятно селяндур е стрелял по офицер и го е убил), само че конната част, изпратена наоколо, се впуска в офанзива. В протестите вземат участие общо към 1800 селяни от Дуранкулак, Шабла и близките села. Жертвите са към 40. Подобни протести протичат и на други места в България през интервала 1899 – 1900 година, въпреки на никое място да не са толкоз интензивни, като в Дуранкулак-Шабла.
Красивите плажове на България
Дуранкулак е измежду окупираните от Румъния български селища в интервала 1913 – 1915 (резултат от Междусъюзническата война) и още един път в интервала 1919 – 1940 година (резултат от Ньойския договор) както съвсем цялата територия на Добруджа чак до нос Екрене (морският фар сред северния завършек на курорта „ Златни пясъци “ и с. Кранево). Окупацията с всички последствия от нея (например заселването от румънското държавно управление на румънци в Добруджа и оземляването им с отнета една трета част от поземлената благосъстоятелност на българите – така наречен на румънски система triime, „ третина “) продължава до подписването на Крайовската конвенция на 7.IX.1940 година, с което Южна Добруджа още веднъж е българска.
Освен връщането в отечеството, 1940 година бележи и различен миг в историята на Дуранкулак и множеството добруджански села. По силата на Крайовската конвенция, подкрепена по едно и също време и от Тристранния пакт, и от Съюзниците, от румънска Северна Добруджа (която е в рамките на Румъния от 1879 година вследствие на фамозния Берлински конгрес 1878 година като отплата за съветската анексия на румънска Молдова) още в същата 1940 година от румънска Северна Добруджа незабавно са изселени съвсем всички българи (ок. 65 000 души), живеещи там от епохи. Така нар. „ преселци “ идват на територията на българската страна единствено с това, което са можели да носят със себе си и със своите стада. По насила те са оземлени със земята, отнета преди този момент от другите българи в интерес на румънските заселници (техните действителни парцели, останали в Северна Добруджа остават като „ отплата “ на румънските поземлени парцели, основани в Южна Добруджа) въз основата на отнетата една трета благосъстоятелност на завареното българско население. Значителна по отношение на размера на селото група „ преселци “ (днес съставляваща съвсем половината от селото) се открива в Дуранкулак (повечето в основаната тогава „ преселска махала “, намираща се на юг под центъра край интернационалния път, която е добре завършена като релативно обособена сателитна градоустройствена единица и има размерите почти на половината от завареното селище – добре обрисувана на сателитните фотоси на Дуранкулак под централната част). Повечето от преселците идват от село Нунташи покрай делтата на р. Дунав в днешна Румъния.
В днешно време е налице е преориентация в селото към пазарното стопанство. Създадени са 3 частни аграрни компании, една от които е кооперация. Целият Малък остров, рибарската хижа (сега ресторант „ Златна рибка “) и ловната хижа на брега на езерото са приватизирани при започване на 90-те години на ХХ век. В днешно време реституираните селскостопански земи наоколо до плажовете и езерото са обект на интензивно изкупуване, както и парцели в селото.
В землището на Дуранкулак са най-големите плажове на север от Шабла и свързани с тях известни природозащитни и научни обекти. Селото и в този момент е естественият учебен център на региона на север от Шабла със своето главно учебно заведение „ Св. Климент Охридски “, което обслужва всички околни села. Върху цялата територия на Големия остров в Дуранкулашкото еверо е ситуиран първият праисторически музей навън в България. Изградена е околовръстна пътека с разклонения, като по този метод може да се посетят консервираните археологически открития от праисторическата ера, в т. ч. храмът на богинята Кибела и „ дворецът “.
На могила край селото в западна посока има мемориал „ Възпоменание на героя “ (съдържащ имената на жертвите) със скулптура „ Чакащата жена “ (1980 г.), отдадена на протеста на добруджанските селяни от Дуранкулак и Шабла през 1900 година. Това е най-високата точка в покрайнината, от която се разкрива най-пълната панорама към селото, езерото и прилежащите му територии. На това място е бил конфликтът сред армейски елементи, пратени от държавното управление и селяните, където са дадени най-вече жертви.
Дуранкулашко езеро дружно с Шабленско-Езерецкото езеро е единствения крайбрежен лиман по българското Черноморие със непокътнат натурален темперамент. Около южните крайбрежия на езерото се намират остатъци от тогавашни първоначални степи, един от най-редките типове екосистеми в България. В региона на езерото се срещат 5 ендемични 
растения за Балканския полуостров и други 27 типа с значима интернационална и национална консервационна значителност.
Тази територия – влажна зона (територия по Рамсарската конвенция) – е в оста на пътя на сезонна миграция на птиците „ Виа Понтика “, с което тя е от национално, общоевропейско и международно значение и е обект на засилен теоретичен интерес и интернационална юридическа отбрана. Затова въпросната територия утвърждава своя предпазен статут посредством други документи и нормативни дейности от народен и интернационален темперамент с по-късна дата, заради смисъла си за запазване на редки и застрашени растителни, пернати и скотски типове. Бракониерството, черпенето на вода за поливане, проектите за развиване на курорти в непосредствена непосредственост, както и проектите за създаване на ветрогенератори, които умъртвяват птиците, са сериозна опасност за предпазения регион.
Червеногушата гъска - зимната гостенка
Природният комплекс обезпечава удобни условия за хранене и отмора на редица прелетни типове птици. Обекта е с интернационално значение за 3 гнездящи типа птици – дребен воден бик (Ixobrychus minutus), морски дъждосвирец (Charadrius alexandrinus) и черночела сврачка (Lanius minor), както и от особена значимост в народен мащаб за гнезденето на белооката потапница (Aythya nyroca), немия лебед (Cygnus olor), тръстиковия блатар (Circus aeruginosus), турилика (Burhinus oedicnemus), дебелоклюната чучулига (Melanocorypha calandra) и индийското шаварче (Acrocephalus agricola). Езерото има сериозен капацитет за съхраняването на дивия шаран (Cyprinus carpio), а пясъчните дюни са леговище на многочислена и постоянна популация на сирийската чесновница (Pelobates syriacus). Степните местообитания към езерото са значими за опазването на пъстрия пор (Vormela peregusna), нютоновия хомяк (Mesocricetus newtoni) и лалугера (Spermophilus citellus).
Езерото Дуранкулак е от голяма важност за редица застрашени типове по време на гнездене, миграция и зимуване. То е едно от двете места в България (заедно със прилежащото Шабленско езеро), където зимува съвсем цялата международна популация на застрашената от изгубване червеногуша гъска. Дуранкулашкото езеро е с интернационално значение за опазването на дребния воден бик, както и от особена значимост в народен мащаб за гнездането на белооката потапница, немия лебед, тръстиковия блатар, индийското шаварче. Тук зимуват популациите на три типа водолюбиви птици – огромна белочела гъска, червеногуша гъска и зеленоглава патица, има огромни популации на дребен корморан и розов пеликан. Езерото е единственото в България потвърдено находище на див шаран. В това отношение Дуранкулашкото езеро е от идентична степен на оптималната значителност с резервата Сребърна край Силистра. Само тези две места и бургаските езера са оповестени за влажни зони от България с световна значителност (останалите български влажни зони имат по-ниския континентален или републикански сан на значимост).
Дуранкулак е прочут със своя тип рибена супа по локална рецепта, в която главните артикули са няколко типа риба и вода от Дуранкулашкото езеро, а подправките за нея и „ саламуриката “ – редки за Добруджа билки от дерето в селото и специфичен вид локален „ пипер “ (чушки). Тя не е бистра като на множеството други места – „ Гръцка “, „ Дунавска “ и прочие рибена супа, а по-гъста и с по-наситен усет. Дуранкулак е фамозен и със своя самун.
