След 13 сезона “Вграждане” все още омагьосва Пловдив безмълвно
Думите, всевъзможни думи,
са просто неприятен превод на оригинала —
всичко се случва на език,
който го няма.
Прочетете още
Преди доста години чух тази поговорка и даже не съм сигурна кой е нейният създател. Сигурна съм обаче, че тя предава скритата истина за човешкото другарство. Когато думите ни се обезсилят и към този момент не можем да изразим това, което се случва в душата ни, най-сигурният метод да бъдем чути, е да приказваме през тялото си.
Това е една от аргументите повече от 13 години, емблематичният театър „ Вграждане “ на Държавния куклен спектакъл – Пловдив да продължава да цялостни зали. Постановка, която по-скоро назовавам прекарване, надвишава границите на обичайния спектакъл, с цел да съчини обред на тленното, който търси връзка с безсмъртното.
Макар сюжетът да е прочут, методът, по който е разказан, го трансформира в нещо изцяло ново. Спектакълът интерпретира античната легенда за занаятчия Манол, който вгражда обичаната си Неда в основите на мост, с цел да го направи безконечен. Тази история слага въпроси за границите на творчеството, до каква степен може и е редно да стигне егоизмът на майстора, грях ли е да отнемеш, с цел да съзградиш? Драматизацията, дело на режисьора Веселка Кунчева, се основава на поемата „ Мъртвата глава ми проговори “ от Мария Станкова, само че думите рядко намират своето място на сцената. Когато речта участва, тя е сбита, само че състоятелна. Нейното неявяване обаче се намесва значимо, с цел да освободи пространство на гласа на тялото.
Актьорите – Стоян Дойчев, Поли Христова, Наталия Василева, Михаела Андонова, Живко Джуранов, Росен Русев, Александър Караманов, трансформират играта си в театър на придвижванията. А театралното пространство, от което на фенът е разрешено да вижда единствено малко прозорче, припомня кино прожекция. Във забележимото поле остават най-вече краката на актьорите, или мести композицията по този начин, че да сложи фокус единствено към обособени елементи от човешкото тяло. При други условия не бихме осъзнали какъв брой мощно изразно средство биха могли да бъдат те.
Артистите предават страсти и послания посредством придвижванията си, употребявайки ръцете и краката си като изразни средства. Те вървят постепенно, стъпват деликатно, или тичат през водата, надбягват се, танцуват хора. Нежност и експанзия се преплитат, с цел да изкажат без слово силата на любовта, пристрастеността, страховете, които минават през телата на майстора и обичаната му.
Музиката на Христо Намлиев и хореографията на Стефан Витанов способстват за основаването на ритуална атмосфера, в която всяко придвижване и тон имат своето значение. Сценографията, дело на Мариета Голомехова, включва същински речни камъни и вода. Живата мощ на природата, вкарана на сцена, основава достоверна атмосфера. Звукът е това, посредством което те най-силно влияят – чукането на камъните, до момента в който майсторите градят своите мостове, и шумът на водата, до момента в който животът и смяната текат през нея.
„ Вграждане “ надгражда, а сетне разрушава визията, че камъните са мъжкият принцип на резистентност, до момента в който водата е женската буря. Защото в един миг виждаме противоположното – Манол разтърсен и съкрушен, до момента в който обичаната му Неда е решителна и несломима.
Спектакълът е отличен с премията „ Икар “ за куклен театър и за авторска музика.
От 2012 година насам ползата към спектакъла на Държавен куклен театър-Пловдив, който ангажира всички сетива на фена, не стихва. Това пролича от бурните овации, които отеканаха в цялостната залата при последното показване на постановката в Пловдив. И може би напълно обяснимо. Отсъствието на думи е това, което разрешава на всеки да интерпретира историята по собствен метод, да „ види “ своята спектакъл и да се потопи в символиката на българския фолклор по един съвременен метод.
са просто неприятен превод на оригинала —
всичко се случва на език,
който го няма.
Прочетете още
Преди доста години чух тази поговорка и даже не съм сигурна кой е нейният създател. Сигурна съм обаче, че тя предава скритата истина за човешкото другарство. Когато думите ни се обезсилят и към този момент не можем да изразим това, което се случва в душата ни, най-сигурният метод да бъдем чути, е да приказваме през тялото си.
Това е една от аргументите повече от 13 години, емблематичният театър „ Вграждане “ на Държавния куклен спектакъл – Пловдив да продължава да цялостни зали. Постановка, която по-скоро назовавам прекарване, надвишава границите на обичайния спектакъл, с цел да съчини обред на тленното, който търси връзка с безсмъртното.
Макар сюжетът да е прочут, методът, по който е разказан, го трансформира в нещо изцяло ново. Спектакълът интерпретира античната легенда за занаятчия Манол, който вгражда обичаната си Неда в основите на мост, с цел да го направи безконечен. Тази история слага въпроси за границите на творчеството, до каква степен може и е редно да стигне егоизмът на майстора, грях ли е да отнемеш, с цел да съзградиш? Драматизацията, дело на режисьора Веселка Кунчева, се основава на поемата „ Мъртвата глава ми проговори “ от Мария Станкова, само че думите рядко намират своето място на сцената. Когато речта участва, тя е сбита, само че състоятелна. Нейното неявяване обаче се намесва значимо, с цел да освободи пространство на гласа на тялото.
Актьорите – Стоян Дойчев, Поли Христова, Наталия Василева, Михаела Андонова, Живко Джуранов, Росен Русев, Александър Караманов, трансформират играта си в театър на придвижванията. А театралното пространство, от което на фенът е разрешено да вижда единствено малко прозорче, припомня кино прожекция. Във забележимото поле остават най-вече краката на актьорите, или мести композицията по този начин, че да сложи фокус единствено към обособени елементи от човешкото тяло. При други условия не бихме осъзнали какъв брой мощно изразно средство биха могли да бъдат те.
Артистите предават страсти и послания посредством придвижванията си, употребявайки ръцете и краката си като изразни средства. Те вървят постепенно, стъпват деликатно, или тичат през водата, надбягват се, танцуват хора. Нежност и експанзия се преплитат, с цел да изкажат без слово силата на любовта, пристрастеността, страховете, които минават през телата на майстора и обичаната му.
Музиката на Христо Намлиев и хореографията на Стефан Витанов способстват за основаването на ритуална атмосфера, в която всяко придвижване и тон имат своето значение. Сценографията, дело на Мариета Голомехова, включва същински речни камъни и вода. Живата мощ на природата, вкарана на сцена, основава достоверна атмосфера. Звукът е това, посредством което те най-силно влияят – чукането на камъните, до момента в който майсторите градят своите мостове, и шумът на водата, до момента в който животът и смяната текат през нея.
„ Вграждане “ надгражда, а сетне разрушава визията, че камъните са мъжкият принцип на резистентност, до момента в който водата е женската буря. Защото в един миг виждаме противоположното – Манол разтърсен и съкрушен, до момента в който обичаната му Неда е решителна и несломима.
Спектакълът е отличен с премията „ Икар “ за куклен театър и за авторска музика.
От 2012 година насам ползата към спектакъла на Държавен куклен театър-Пловдив, който ангажира всички сетива на фена, не стихва. Това пролича от бурните овации, които отеканаха в цялостната залата при последното показване на постановката в Пловдив. И може би напълно обяснимо. Отсъствието на думи е това, което разрешава на всеки да интерпретира историята по собствен метод, да „ види “ своята спектакъл и да се потопи в символиката на българския фолклор по един съвременен метод.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ