Драбантите – шведската кралска гвардия
Думата „ драбант “ или „ трабант “ произлиза от немската езикова група и значи „ сателит “, „ последовател “. През Средновековието почетната свита на монарха, изпълняваща функционалностите на бодигардове, се наричала „ трабанти “.
В Новото време в европейските армии драбантите били защита на пълководци и висши офицери. Най-голяма популярност си спечелили шведските драбанти – специфична кавалерийска единица, основана за отбрана на личността на краля и известна с подвизите си на бойното поле.
В Швеция драбантите, чиято задача била „ да съпровождат височайшата персона във всички церемонии и походи, да стоят на стража до ложето й… “, се появили в самото начало на ръководството на крал Густав I Ваза през 1523 година. Пострадал доста от упоритостите на датския крал Кристиан II (1481-1559), който се стремял да сплоти трите скандинавски монархии под своя власт, Густав създал в памет на своите правилни спътници-дворяни, специфична военна единица, предопределено да пази личността на краля. Първоначално имало единствено 64 драбанта; а при Карл IX, синът на създателя на династията, те към този момент били 200.
Отначало единствено шведски аристократ можел да стане драбант. Въпреки, че с времето това към този момент не било наложително изискване, подборът за личната кралска защита останал извънредно непоколебим. Кандидатът трябвало да бъде с много висок ръст – над 175 сантиметра, да бъде протестант, образован, чудесно да владее едноострия меч „ палаш “ (по-късно – шпага) и пистолет, а също по този начин да удостовери безупречната си известност и вярност към короната с поне две писмени рекомендации от свои командири. Офицерите от други елементи, които били желани за попълване на драбантските роти, си мечтаели да служат като редови войници в лейб-гвардията. Немалко гвардейци били с висше обучение, а още повече имали благородническо родословие, датиращо от епохи. Нито едното, нито другото обаче не били гаранция за записване при драбантите – определените претенденти били персонално представяни на краля, който решавал съдбата им. Той познавал всеки от своите драбанти и лично ги водел в битките.
Редникът-драбант се приравнявал с ротмистър (капитан) от кавалерията, капралът – с подполковник, капитан-лейтенантът – с генерал-майор, по тази причина службата в драбантската армия откривала отлични вероятности за издигане в кариерата. Но да се откри драбант, склонен да размени близостта си до краля с елементарна армейска работа било изрично невероятно.
Въоръжението и униформата на тези гвардейци изцяло им съответствало. Прочутите „ драбантски шпаги “ с позлатена ръкохватка, чиито остриета достигали до 96 см, се изковавали по специален модел и се пригаждали самостоятелно. Кирасите (нагръдните брони, до 1702 г.), двата револвера и карабината (до 1700 г.) също били с най-високо качество. Цветът на униформата бил традиционен – наследник и жълт, само че се отличавал с обилие от релефно злато, помпозност на направата и даже с материала си.
Снаряжението изглеждало още по-великолепно, когато драбантите излизали по време на официални приеми и придворни церемонии. Всичко това обаче не би трябвало да създава подправено усещане за лейб-гвардията като дворцова защита, изпълняваща извънредно парадно-караулни функционалности. Драбантите се отличили стотици пъти на бойното поле, като неведнъж спасявали краля от сигурна гибел.
По времето на Густав Адолф (1594-1632), един от най-известните монарси в историята на Швеция, направил радикален прелом във военното дело, драбантите непрекъснато придружавали краля във всички негови походи и начинания: по време на похода в Русия и обсадата на Псков през 1615 година, в поредицата войни с Реч Посполита и, несъмнено, по време на експедицията в Германия по време на Тридесетгодишната война. Реформирайки армията в напълно нов дух, кралят не пренебрегнал бодигардовете си – при него драбантите се трансформирали в знак на военното дело на Швеция. Смели и отчаяни бойци, които се биели рамо до рамо с монарха, където и да се намирал той, те се показали превъзходно в битките срещу една от най-хубавите военни машини по това време, само че не могли да спасят своя владетел – през ноември 1632 година, под Лютцен, „ Снежният крал “ умрял по време на конна офанзива в самото начало на сражението.
Драбантите спечелили още повече популярност по време на управлението на последния популярен шведски крал, Карл XII (1682-1718). Този „ финален викинг “ довел драбантския корпус до възможното за онази ера съвършенство.
При Карл драбантите дефинитивно минали към пердах основно с хладно оръжие – револверите се употребявали като крайна мярка в близък пердах или на постове. Освен това кралят олекотил оптимално оборудването, като отменил кирасите и направил строя на тежката конница още по-тънък – оттук насетне драбантите и кирасирите се биели единствено в двуредова групировка. С годините тази процедура ще бъде възприета във всички европейски армии и ще остане обичайна до началото на наполеоновите войни.
Специфичната тежка драбантска шпага изисквала голямо умеене и отлични физически данни, затова Карл XII избирал най-хубавите в своята армия. За краля драбантите му били неговото огромно семейство; той даже издал специфичен декрет, забраняващ на персоналния състав на драбантския корпус да се дами, та нищо да не отклонява неговите гвардейци от военните подвизи. Серията от блестящите победи на шведското оръжие при започване на ХVІІІ век се дължи също и на драбантите – те взели присъединяване в десетки огромни борби на Северната война (1700-1721) и с право се гордеели със своите заслуги на бойното поле.
Но ето, че през 1709 година се провело сражението при Полтава против армията на Петър Велики, в което взели участие и кралските гвардейци. Тогава те били единствено 150 – само че все такива смели воини. При Полтава атакували съветските позиции като част от десния фланг на шведската войска. В настъпилия погром умрял всеки пети от тях…
Тогава и завършил „ Златният век “ на шведската страна, а дружно с него имперските упоритости на Карл XII и славната история на кралските драбанти.
–
