Пътят на Филип Буков от протеста до... рекламно лице на НЗОК
Доверието не се включва и изключва съгласно уговорката.
През декември 2025 година артистът Филип Буков излезе от комфортната зона на сцената и екрана и застана на площада. Не като актьор, а като жител. С тирада, ориентирана против държавния бюджет, корупционните практики и разпадането на публичното доверие. С думи за обезверените младежи и чувството, че институциите са се отдалечили от тези, които ги финансират.
Тези думи бяха чути. Защото звучаха откровено. И тъй като идваха от лице, което не е професионален политик, а обществена фигура с въздействие и публика.
Дни по късно Буков направи още едно обществено изказване – този път от персоналните си профили в обществените мрежи. Във видеообръщение той съобщи, че е имал предложение да бъде „ платен “ – да получи финансов тласък, с цел да редуцира гражданската си интензивност и обществения си звук. Твърдение съществено, обезпокоително и показателно за механизмите, с които системата постоянно се пробва да обезврежда неуместните гласове.
Обществото одобри тези думи с доверие. Те се вписваха разумно в познатия български подтекст на задкулисие, напън и морална ерозия.
И тогава пристигна идващият кадър.
Филип Буков се появи в народен ефир като рекламно лице на Националната здравноосигурителна каса – институция, финансирана напълно с обществени средства. От екрана прозвуча уверението, че НЗОК „ в действителност е чула гласа на пациента “.
Тук не става дума за контракти, правомерност или право на труд. Става дума за символика.
НЗОК не е комерсиална марка. Не е частен индивид, който търси известно лице за пазарно наличие. Тя е държавен орган в страна, в която хиляди хора не престават да събират средства за лекуване посредством дарителски акции, капачки и SMS и. В страна, в която пациентът по постоянно чака, в сравнение с е „ чут “.
Именно по тази причина неочакваната промяна – от глас на митинга към лице на институцията – поражда повече въпроси, в сравнение с отговори.
Не тъй като е противозаконна.
А тъй като е морално неубедителна.
Когато обществена фигура съобщи, че върху нея е упражняван финансов напън да замълчи, а малко по късно застане в услуга на държавна институция против заплащане, обществото има право да се усъмни. Не в желанията, а в посланието.
Протестът не е епизод.
Гражданската позиция не е краткотрайна роля.
Доверието не се включва и изключва съгласно уговорката.
Точно в това несъгласие се ражда разочарованието – не от присъединяване в реклама, а от чувството за замяна. Защото когато приказваш от името на гнева, не можеш без пояснение да приказваш от името на системата.
И най-после остава оня елементарен, мъчителен въпрос, който не се нуждае от реторика:
Ако институциите в действителност бяха чули гласа на пациента, щеше ли България още да събира капачки, с цел да избавя деца?
През декември 2025 година артистът Филип Буков излезе от комфортната зона на сцената и екрана и застана на площада. Не като актьор, а като жител. С тирада, ориентирана против държавния бюджет, корупционните практики и разпадането на публичното доверие. С думи за обезверените младежи и чувството, че институциите са се отдалечили от тези, които ги финансират.
Тези думи бяха чути. Защото звучаха откровено. И тъй като идваха от лице, което не е професионален политик, а обществена фигура с въздействие и публика.
Дни по късно Буков направи още едно обществено изказване – този път от персоналните си профили в обществените мрежи. Във видеообръщение той съобщи, че е имал предложение да бъде „ платен “ – да получи финансов тласък, с цел да редуцира гражданската си интензивност и обществения си звук. Твърдение съществено, обезпокоително и показателно за механизмите, с които системата постоянно се пробва да обезврежда неуместните гласове.
Обществото одобри тези думи с доверие. Те се вписваха разумно в познатия български подтекст на задкулисие, напън и морална ерозия.
И тогава пристигна идващият кадър.
Филип Буков се появи в народен ефир като рекламно лице на Националната здравноосигурителна каса – институция, финансирана напълно с обществени средства. От екрана прозвуча уверението, че НЗОК „ в действителност е чула гласа на пациента “.
Тук не става дума за контракти, правомерност или право на труд. Става дума за символика.
НЗОК не е комерсиална марка. Не е частен индивид, който търси известно лице за пазарно наличие. Тя е държавен орган в страна, в която хиляди хора не престават да събират средства за лекуване посредством дарителски акции, капачки и SMS и. В страна, в която пациентът по постоянно чака, в сравнение с е „ чут “.
Именно по тази причина неочакваната промяна – от глас на митинга към лице на институцията – поражда повече въпроси, в сравнение с отговори.
Не тъй като е противозаконна.
А тъй като е морално неубедителна.
Когато обществена фигура съобщи, че върху нея е упражняван финансов напън да замълчи, а малко по късно застане в услуга на държавна институция против заплащане, обществото има право да се усъмни. Не в желанията, а в посланието.
Протестът не е епизод.
Гражданската позиция не е краткотрайна роля.
Доверието не се включва и изключва съгласно уговорката.
Точно в това несъгласие се ражда разочарованието – не от присъединяване в реклама, а от чувството за замяна. Защото когато приказваш от името на гнева, не можеш без пояснение да приказваш от името на системата.
И най-после остава оня елементарен, мъчителен въпрос, който не се нуждае от реторика:
Ако институциите в действителност бяха чули гласа на пациента, щеше ли България още да събира капачки, с цел да избавя деца?
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ