Християнство и модерност
Доц. Огнян Минчев е политолог, лекар на социологическите науки. Преподава Теория на интернационалните връзки в Софийския университет. Директор е на Института за районни и интернационалните проучвания и ръководител на Управителния съвет на българския клон на организацията " Прозрачност без граници ". Автор е на голям брой разбори по вътрешна и интернационална политика, някои от тях са събрани в двутомника " Отломки от огледало. Преходът като текст ", 2016 година Текстът му е от Портала " Култура ".
Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
споделя Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша.
Послание на св. ап. Павел до евреите, 10:16
През 2003 година Конвентът за основаване на Конституция на Европейски Съюз отхвърли да включи в преамбюла на плана споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство - ерго и на устройство на Европейски Съюз, причините за изключване на християнството от европейското завещание се позоваваха на одобрената либерално-прогресистка традиция, съгласно която същинските учредения на модерна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на индивида и така нататък Според тази традиция предмодерното развиване на Европа, доминирано от християнската еднаквост, съставлява тип " предистория ", в която Старият континент е претърпял така наречен " тъмни епохи ", белязани най-вече от незнание, поверие и проведена принуда на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от формалната теория на Църквата. Оттук - Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на рационализация и политическо избавление посредством буржоазните революции се преглеждат като процеси на равноправност, на освобождение от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и жителите.
Модернизацията е антитеза на традиционализма и Средновековието, и това изяснява
гневния антиклерикализъм на фигурите, оглавили европейското Просвещение,
на водачите, оглавили основаването и развиването на светския републиканизъм, на представителното ръководство. Но историята не стопира в края на този двоичен цикъл - " теза - антитеза ", тя разполага с времето, належащо за " снемане " на синтеза, на разумно завършващ троичен цикъл. Днес, след края на " модерните времена " - в случай че се доверим на изказванията на " постмодерна " - ние притежаваме както историческата отдалеченост, по този начин и историческия опит за сходен синтез. Наивно е да чакаме той да пристигна от стандартния секуларизъм, а още по-малко - от постмодерните племена на левичарския радикализъм в Европа. Техният " мултикултурализъм " е белязан от характерна идеологическа шизофрения - те почитат всяка просвета, всяка традиция, даже и да е религиозна, стига да не е тяхното лично културно завещание. Особено нетърпими и враждебни са към християнството - религията на " старите бели мъже ", репресирали и колонизирали неевропейския свят, дамата и всичко друго към себе си.
Преди да бъде вяра, черква и управническа система, християнството е нова културна вълна, която отваря вероятностите за еволюция на човешкото схващане оттатък границите на обичайното общество. Има ли смисъл историята? Обикновено ние ѝ приписваме смисъл, само че в случай че можем да изведем смислово наличие на историческия развой от позиция на западната просвета и цивилизация, най-вероятно ще се спрем на оличностяването. На образуването на самостоятелна, самостойна, виновна и етична персона като базисна полезност на публичното развиване. Без възникването на такава персона е
невъобразим модерният свят, култът към разсъдъка, култът към свободата
като дарба да избираш сред положително и зло и да направляваш суверенно плана на личния си живот. Има ли принос християнството към образуването на тази самостоятелна и свободна от рестриктивните мерки на обичайното общество персона, която стои в основата на модерните времена?
Авраамическите религии - юдаизъм, християнство и ислям - обрисуват идентичността на късното, зрялото обичайно общество. Обществото, надраснало магичния и митологичния свят на политеизма и положено върху концепцията за един Бог - вседържител, който отразява избрана историческа степен на самоосъзнаване на индивида, сключващ " завет " с Бога като собствен настойник. В монотеизма на авраамическите религии откриваме както концепцията за патриархална взаимозависимост сред Бога и обичайния човек, по този начин и един облик на Абсолюта, основан по мярата на самия човек.
Но в общността на трите авраамически религии можем да забележим едно характерно разделяне. Юдаизмът и ислямът са религии на Закона - на в детайли регламентираното съществуване и порядък, подчиненост на човешкото общество.
Законът е " написан на стената ", той е външен във връзка с обособения човек,
който е задължен да го съблюдава, с цел да живее в мир с обществото и със себе си. Законът е честен кодекс и всеобща мяра за държание, утвърждаваща Божествения порядък на земята като подчиненост на властта и отговорностите на човешките същества. Отделният човек е вписан в тази подчиненост - подчинението на открития порядък е както религиозно обвързване, по този начин и отговорност пред обществения и политически ред в обществото. На процедура тези две страни на изискуемото послушание не са отделими една от друга. Човешкият живот е вероятен единствено като вписан в патриархалния ред - както публичен, по този начин и набожен.
В някои свои измерения християнството като че ли малко се отличава от другите две авраамически религии по своите разпореждания за държанието на обичайния човек. Нали самичък Иисус декларира: " Не съм пристигнал да анулира, а да извърша (Закона) " (Мат. 5:17). Десетте съществени заповеди, донесени от Моисей, остават императивна част на Новия завет. Те са " написани на стената " и обичайният човек в битието си на християнин е задължен да ги съблюдава. Но Христовото обръщение съдържа едно заричане, което подарява на индивида нещо без казус в дотогавашния завет сред индивида и Бога: " ще вложа законите Си в сърцата им, и в мислите им ще ги напиша ". На мястото на монолитно кодифицирания свят на юдейския Закон, външен и заповеднически по отношение на индивида, идва свободата на християнина, комуто
Бог дава избора да постъпва съгласно повелята на личната си съвест,
на личната си морална оценка. Затова християнинът се оказва " отвън закона ", отвън теократичната власт, идваща извън и върху индивида. Но в случай че Божият закон се демонстрира посредством мисълта и сърцето, то индивидът поема цялостната отговорност за държанието си. Ако старозаветният човек е правоверен заради послушанието си на Закона и избрания от него порядък, то християнинът може да бъде правоверен по силата на личната си дарба да избира положително пред зло и да твори положително с Христос в разсъдъка и сърцето си. Той няма други ограничавания с изключение на Бог в разсъдъка и сърцето си. " И думаше им: съботата е направена за индивида, а не човек за съботата " (Марк. 2:27).
Превръщането на Божия закон от императив на изискуемост към публичния порядък в " императив на сърцето " е съществуване в независимост, опция за вдишване на персонална отговорност от страна на индивида за личния му живот. Христос по тази причина пристигна в човешки облик, с цел да покаже на хората модела на тяхното лично избавление посредством отговорност, жертва и заричане за избавление - за завръщане в пълноценна целокупност в дома на небесния Баща на индивида. В своето реализиране като културна вълна, творяща цивилизации, християнството носи това заричане, както и неговото реализиране в процеса на оличностяване, на еманципиране на индивида от статут на подчиняващ се на Закона към статут на творящ личния си живот. Грехът, покаянието, животът в добродетел или в злотворство са
персонален избор и персонална отговорност, а не отговорност на общността.
Новият завет, който Бог подписа с индивида, скулптира душата на християнина в развой на оличностяване, на образуване на самостоятелна, виновна за делата си и за живота си персона. Този развой стартира в недрата на ранната християнска общественост, той бе в основата на блестящата християнска просвета и цивилизация на Византия (продължена от старобългарската просвета и нейната по-късна проекция в съветската класическа култура). Процесът на оличностяване, на интернализиране на моралния закон, на скулптиране на човешката душа в сътворяването на свободна, самостоятелна персона се разпростра най-мащабно в цивилизациония развой на Европа, интегрирал наследството на античността и Византия, само че сътворил своя лична мяра на личностна еволюция. В духовната среда на европейското християнско Средновековие бе изцяло разпрострат капацитета за личностна еволюция, довела до пораждане на модерния, самостоятелен, свободен човек. Уподобете се на Христа, " първом търсете царството на Бога " и всичко друго ще ви се прибави (Мат. 6:33). Наистина се прибави - излизащият от Средновековието европейски християнин сътвори Ренесанса, Реформацията, Просвещението и прокара пътя на индивида към модерните времена. Хуманизмът - слагането на индивида и неговата независимост като мярка на всички неща - е плодът на това душевно развиване в оличностяване, получено като подарък от Новия завет сред индивида и Бога.
Формирането на самостоятелната персона в цивилизационния развой на Европа стои в основата
на всички съществени постижения на модерното общество, основано на Стария континент и трансформирало се в стандарт за подражателство на останалата част от света.
Днес обитаваме ера на всеобща проверка на модерния свят. Бавно отмират " огромните разкази " на модерността - национализмът, социализмът, либерализмът - чиито имена биват стихийно плячкосвани от постмодерните племена, сменили съвсем напълно дневния ред на това, което за предшествениците ни отчетливо ясно се въплъщаваше в понятието за " напредък ". В този развой на " бифуркация " - или бурен преход - причудливо се ре-комбинират парченца от до неотдавна хегемонната картина на модерната действителност, лишавайки ни от отчетлива опция да провидим вероятни измерения на бъдещето. Разполагаме обаче с някои към този момент осъществяващи се предчувствия. Една от тях е визията на Андре Малро: " XXI век ще бъде век на религиите или няма да го бъде ". Драматичното възобновление на исляма, повсеместното завръщане на обичайна просвета във всички кътчета на световния свят, в които до неотдавна господстваше една или друга визия и тактика за рационализация, удостоверяват тази вътрешен глас на Малро. На Запад избуяват многообразни нови духовни придвижвания като Ню ейдж, от време на време безредно комбиниращи духовни обичаи на Изтока с хуманизъм и индивидуализъм, наследени от модерната ера. Днес бихме деликатно коригирали Малро - навлизаме не във век на религиите (в тесния смисъл на думата), а в ера на възродена нематериалност.
Тези, които към момента нямат ориентири за бъдещето, се обръщат обратно - към религиозните системи
на обичайното общество. Провиждащите контури на предстоящ свят се пробват да обновяват духовното си завещание, да дават път на стремежите си към една нова духовна действителност.
Модерността имаше своята характерна нематериалност, избрана от отрицанието на средновековната теокрация. Бог се отдръпна от всекидневното ръководство на света и даде на своето създание - индивида - правото и отговорността да се самоуправлява. Оличностяването, израстнало в интимните душевни пространства на средновековното християнство, се опредмети в модерната персона, обърната към материалния свят, материалния триумф и материалното благоденствие. Противоречието е неразрешимо единствено на пръв взор. Освобождаването на индивида стартира от най-непосредствената му действителност - от материалния свят. Вярата в разсъдъка, вярата в напредъка, вярата в личната дарба да властваш над природата, вярата в самостоятелния триумф - ето ги жалоните на модерната нематериалност, които на пръв взор съставляват цялостно отричане на духовността като такава. Вярата в самодостатъчността на пазара и в равноправието на гражданската общественост - либерализма, вярата в обществената правдивост и общественото приятелство - социализма, вярата в солидарността на националната общественост - национализма, вярата в индивида като " мярка на всички неща " - светския хуманизъм Можем да продължим листата с икони - " рационални утопии " на модерния свят, пред които се прекланя освободената от външния закон (морален императив) свободна човешка персона.
Ако има завършек на модерността, то той се показва не в привършване на материалната мощност
на актуалния и бъдещия човек. Не ни чака нито обсада на софтуерната иновация, нито необратим крах на стопанската глобализация, нито отвод от богатствата на модерната цивилизация Освободеният човек на модерната ера доближи до избрани граници на своите завоевания в материалния свят. Тези граници са не толкоз физически, колкото граници, изразяващи неговата нужда да надрасне своята лична картина на света, да се опредмети в нови и добре забравени остарели пространства на съзнание и самоидентификация. Той се отхвърля от вълнуващата игра да покорява природата в интерес на един нов или пропуснат остарял блян да прегърне природата, да се почувства неразделима част от нея, да излекува раните ѝ и да живее в една нова естетика сред разсъдък и природа. (Вернадски говореше за " ноосфера ".) Стреми се към разширение на пространството за човешка независимост оттатък очертанията на пазара, на гражданския суверенитет и на безграничното стоково ползване. Тази упоритост е доста постоянно незряла, ексцентрична, нарцистична. Зад нейните " духовни " искания прекомерно постоянно се провиждат парадоксални проекции от светогледа на модерния материализъм. Кен Уилбър назовава общността на това преходно, " постмодерно " схващане " зелена картина на света " (Green Meme).
Екстремумите на " зеления мем " живеят в един абсурден радикализъм, немилостиво раздвояващ действителността в измамлив, само че несклоняем конфликт. Човекът е задължен да опазва природата толкоз изрично, че е належащо да спре да лети със аероплан, да се откаже от неекологичните си привички за хранене и даже да се откаже да се възпроизвежда, с цел да не тежат децата му върху снагата на майката планета. Гражданинът би трябвало да бъде " политически правилен " - да се въздържа от всяко слово, което в избран смисъл, в избран подтекст и в избрана просвета може да бъде изтълкувано като " обидно ".
Парадоксите на този релативизъм са покъртителни и безкрайни,
те вкарват правила на една нова езикова тирания, на " новоезик ", който е скопен от възприятие за комизъм, от духовитост и опция за интерпретация. Човекът, изразяващ общественост на схващане от " зеления мем ", приема напълно безкрайното разнообразие на културата и жадува единен свят на " мултикултурализъм ". Но - за какво ли - в своя блян към този свят той безмилостно води война със личната просвета, личната традиция и непринудено се лишава от рационалното умозаключение, че единението на многообразния свят е развой - дълъг и спорен развой, а не обединяване, което би трябвало да завърши на следващия ден до обед. Така, неутолим многокултурното единение, този временен човек реализира противоположното на своята цел. Той слага другите култури в трагично къси дистанции една от друга, възпламенявайки нетърпимостта им към мъчно търпимата непозната еднаквост. Всяка еволюция минава през своите етапи на незрялост
Обратната страна на монетата, алтернативата на постмодерната нематериалност е постматериалистичният фундаментализъм на световния пазарнизъм и трансхуманизма. Човекът няма потребност от " заблуди ", от " илюзии " за остаряла или нова нематериалност, а от световен пазарен триумф и непрестанна софтуерна иновация. Безсмъртието, жадувано от индивида, вписан в която и да е вяра, е постижимо посредством консолидиране на неговото схващане като програмен продукт - в компютърен хардуер след привършване на ресурса на биологичното му тяло. Генетиката и биотехнологията могат да оттласкват края на този биологичен запас все по-далеч напред
Вечната борба сред нематериалност и материализъм продължава
Оличностяването на индивида не е развой, изчерпващ се с образуването на " его " на самостоятелната, самостойна персона - създател на модерната ера. Оличностяването е постепенен развой на разрастване, на разширение на съзнанието на индивида в процеса на неговото завръщане в дома на небесния му Баща. Това завръщане се увенчава със обединение на човешката персона и нейното съзнание - на Аз-а - с мировото схващане. В традицията на будизма имаме " разтваряне " на човешката персона във всеобщността на мировото схващане. Спасението, което имаме като подарък от Христа, е заричане за цялостно, дефинитивно личностно самоосъществяване в сливането с мировото схващане. Напред, на Пътя стои една фигура от светлина, която не е не запомнила своето заричане към индивида. " Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, с изключение на посредством Мене " (Иоан. 14:6). " И към този момент не аз пребивавам, а Христос живее в мене ", споделя деятел Павел (Гал. 2:20). Уподобяването на Христа е пътят на цялостното личностно самоосъществяване, дадено на всеки човек, на цялото човечество.
Християнската традиция, положена в основите и в идентичността на Европа, е съображение за признателност и за вяра, които европейският човек е задължен да съобщи на цялото човечество. Отстраняването на християнството от основанията на европейската еднаквост оставя модерна и бъдеща Европа без дом и без смисъл. Утопия е тактиката за преобразяване на обединена Европа в " прототип " на световния свят. Неслучайно тази тактика през днешния ден е в рецесия. Глобалният свят - какъвто и да се случи в бъдещето - ще бъде нещо доста повече и по-различно от Европа. Самата Европа може да избира с каква част от своята еднаквост ще взе участие в процеса на неговото образуване. Без християнството европейският принос би бил несравнимо по-беден.
Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
споделя Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша.
Послание на св. ап. Павел до евреите, 10:16
През 2003 година Конвентът за основаване на Конституция на Европейски Съюз отхвърли да включи в преамбюла на плана споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство - ерго и на устройство на Европейски Съюз, причините за изключване на християнството от европейското завещание се позоваваха на одобрената либерално-прогресистка традиция, съгласно която същинските учредения на модерна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на индивида и така нататък Според тази традиция предмодерното развиване на Европа, доминирано от християнската еднаквост, съставлява тип " предистория ", в която Старият континент е претърпял така наречен " тъмни епохи ", белязани най-вече от незнание, поверие и проведена принуда на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от формалната теория на Църквата. Оттук - Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на рационализация и политическо избавление посредством буржоазните революции се преглеждат като процеси на равноправност, на освобождение от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и жителите.
Модернизацията е антитеза на традиционализма и Средновековието, и това изяснява
гневния антиклерикализъм на фигурите, оглавили европейското Просвещение,
на водачите, оглавили основаването и развиването на светския републиканизъм, на представителното ръководство. Но историята не стопира в края на този двоичен цикъл - " теза - антитеза ", тя разполага с времето, належащо за " снемане " на синтеза, на разумно завършващ троичен цикъл. Днес, след края на " модерните времена " - в случай че се доверим на изказванията на " постмодерна " - ние притежаваме както историческата отдалеченост, по този начин и историческия опит за сходен синтез. Наивно е да чакаме той да пристигна от стандартния секуларизъм, а още по-малко - от постмодерните племена на левичарския радикализъм в Европа. Техният " мултикултурализъм " е белязан от характерна идеологическа шизофрения - те почитат всяка просвета, всяка традиция, даже и да е религиозна, стига да не е тяхното лично културно завещание. Особено нетърпими и враждебни са към християнството - религията на " старите бели мъже ", репресирали и колонизирали неевропейския свят, дамата и всичко друго към себе си.
Преди да бъде вяра, черква и управническа система, християнството е нова културна вълна, която отваря вероятностите за еволюция на човешкото схващане оттатък границите на обичайното общество. Има ли смисъл историята? Обикновено ние ѝ приписваме смисъл, само че в случай че можем да изведем смислово наличие на историческия развой от позиция на западната просвета и цивилизация, най-вероятно ще се спрем на оличностяването. На образуването на самостоятелна, самостойна, виновна и етична персона като базисна полезност на публичното развиване. Без възникването на такава персона е
невъобразим модерният свят, култът към разсъдъка, култът към свободата
като дарба да избираш сред положително и зло и да направляваш суверенно плана на личния си живот. Има ли принос християнството към образуването на тази самостоятелна и свободна от рестриктивните мерки на обичайното общество персона, която стои в основата на модерните времена?
Авраамическите религии - юдаизъм, християнство и ислям - обрисуват идентичността на късното, зрялото обичайно общество. Обществото, надраснало магичния и митологичния свят на политеизма и положено върху концепцията за един Бог - вседържител, който отразява избрана историческа степен на самоосъзнаване на индивида, сключващ " завет " с Бога като собствен настойник. В монотеизма на авраамическите религии откриваме както концепцията за патриархална взаимозависимост сред Бога и обичайния човек, по този начин и един облик на Абсолюта, основан по мярата на самия човек.
Но в общността на трите авраамически религии можем да забележим едно характерно разделяне. Юдаизмът и ислямът са религии на Закона - на в детайли регламентираното съществуване и порядък, подчиненост на човешкото общество.
Законът е " написан на стената ", той е външен във връзка с обособения човек,
който е задължен да го съблюдава, с цел да живее в мир с обществото и със себе си. Законът е честен кодекс и всеобща мяра за държание, утвърждаваща Божествения порядък на земята като подчиненост на властта и отговорностите на човешките същества. Отделният човек е вписан в тази подчиненост - подчинението на открития порядък е както религиозно обвързване, по този начин и отговорност пред обществения и политически ред в обществото. На процедура тези две страни на изискуемото послушание не са отделими една от друга. Човешкият живот е вероятен единствено като вписан в патриархалния ред - както публичен, по този начин и набожен.
В някои свои измерения християнството като че ли малко се отличава от другите две авраамически религии по своите разпореждания за държанието на обичайния човек. Нали самичък Иисус декларира: " Не съм пристигнал да анулира, а да извърша (Закона) " (Мат. 5:17). Десетте съществени заповеди, донесени от Моисей, остават императивна част на Новия завет. Те са " написани на стената " и обичайният човек в битието си на християнин е задължен да ги съблюдава. Но Христовото обръщение съдържа едно заричане, което подарява на индивида нещо без казус в дотогавашния завет сред индивида и Бога: " ще вложа законите Си в сърцата им, и в мислите им ще ги напиша ". На мястото на монолитно кодифицирания свят на юдейския Закон, външен и заповеднически по отношение на индивида, идва свободата на християнина, комуто
Бог дава избора да постъпва съгласно повелята на личната си съвест,
на личната си морална оценка. Затова християнинът се оказва " отвън закона ", отвън теократичната власт, идваща извън и върху индивида. Но в случай че Божият закон се демонстрира посредством мисълта и сърцето, то индивидът поема цялостната отговорност за държанието си. Ако старозаветният човек е правоверен заради послушанието си на Закона и избрания от него порядък, то християнинът може да бъде правоверен по силата на личната си дарба да избира положително пред зло и да твори положително с Христос в разсъдъка и сърцето си. Той няма други ограничавания с изключение на Бог в разсъдъка и сърцето си. " И думаше им: съботата е направена за индивида, а не човек за съботата " (Марк. 2:27).
Превръщането на Божия закон от императив на изискуемост към публичния порядък в " императив на сърцето " е съществуване в независимост, опция за вдишване на персонална отговорност от страна на индивида за личния му живот. Христос по тази причина пристигна в човешки облик, с цел да покаже на хората модела на тяхното лично избавление посредством отговорност, жертва и заричане за избавление - за завръщане в пълноценна целокупност в дома на небесния Баща на индивида. В своето реализиране като културна вълна, творяща цивилизации, християнството носи това заричане, както и неговото реализиране в процеса на оличностяване, на еманципиране на индивида от статут на подчиняващ се на Закона към статут на творящ личния си живот. Грехът, покаянието, животът в добродетел или в злотворство са
персонален избор и персонална отговорност, а не отговорност на общността.
Новият завет, който Бог подписа с индивида, скулптира душата на християнина в развой на оличностяване, на образуване на самостоятелна, виновна за делата си и за живота си персона. Този развой стартира в недрата на ранната християнска общественост, той бе в основата на блестящата християнска просвета и цивилизация на Византия (продължена от старобългарската просвета и нейната по-късна проекция в съветската класическа култура). Процесът на оличностяване, на интернализиране на моралния закон, на скулптиране на човешката душа в сътворяването на свободна, самостоятелна персона се разпростра най-мащабно в цивилизациония развой на Европа, интегрирал наследството на античността и Византия, само че сътворил своя лична мяра на личностна еволюция. В духовната среда на европейското християнско Средновековие бе изцяло разпрострат капацитета за личностна еволюция, довела до пораждане на модерния, самостоятелен, свободен човек. Уподобете се на Христа, " първом търсете царството на Бога " и всичко друго ще ви се прибави (Мат. 6:33). Наистина се прибави - излизащият от Средновековието европейски християнин сътвори Ренесанса, Реформацията, Просвещението и прокара пътя на индивида към модерните времена. Хуманизмът - слагането на индивида и неговата независимост като мярка на всички неща - е плодът на това душевно развиване в оличностяване, получено като подарък от Новия завет сред индивида и Бога.
Формирането на самостоятелната персона в цивилизационния развой на Европа стои в основата
на всички съществени постижения на модерното общество, основано на Стария континент и трансформирало се в стандарт за подражателство на останалата част от света.
Днес обитаваме ера на всеобща проверка на модерния свят. Бавно отмират " огромните разкази " на модерността - национализмът, социализмът, либерализмът - чиито имена биват стихийно плячкосвани от постмодерните племена, сменили съвсем напълно дневния ред на това, което за предшествениците ни отчетливо ясно се въплъщаваше в понятието за " напредък ". В този развой на " бифуркация " - или бурен преход - причудливо се ре-комбинират парченца от до неотдавна хегемонната картина на модерната действителност, лишавайки ни от отчетлива опция да провидим вероятни измерения на бъдещето. Разполагаме обаче с някои към този момент осъществяващи се предчувствия. Една от тях е визията на Андре Малро: " XXI век ще бъде век на религиите или няма да го бъде ". Драматичното възобновление на исляма, повсеместното завръщане на обичайна просвета във всички кътчета на световния свят, в които до неотдавна господстваше една или друга визия и тактика за рационализация, удостоверяват тази вътрешен глас на Малро. На Запад избуяват многообразни нови духовни придвижвания като Ню ейдж, от време на време безредно комбиниращи духовни обичаи на Изтока с хуманизъм и индивидуализъм, наследени от модерната ера. Днес бихме деликатно коригирали Малро - навлизаме не във век на религиите (в тесния смисъл на думата), а в ера на възродена нематериалност.
Тези, които към момента нямат ориентири за бъдещето, се обръщат обратно - към религиозните системи
на обичайното общество. Провиждащите контури на предстоящ свят се пробват да обновяват духовното си завещание, да дават път на стремежите си към една нова духовна действителност.
Модерността имаше своята характерна нематериалност, избрана от отрицанието на средновековната теокрация. Бог се отдръпна от всекидневното ръководство на света и даде на своето създание - индивида - правото и отговорността да се самоуправлява. Оличностяването, израстнало в интимните душевни пространства на средновековното християнство, се опредмети в модерната персона, обърната към материалния свят, материалния триумф и материалното благоденствие. Противоречието е неразрешимо единствено на пръв взор. Освобождаването на индивида стартира от най-непосредствената му действителност - от материалния свят. Вярата в разсъдъка, вярата в напредъка, вярата в личната дарба да властваш над природата, вярата в самостоятелния триумф - ето ги жалоните на модерната нематериалност, които на пръв взор съставляват цялостно отричане на духовността като такава. Вярата в самодостатъчността на пазара и в равноправието на гражданската общественост - либерализма, вярата в обществената правдивост и общественото приятелство - социализма, вярата в солидарността на националната общественост - национализма, вярата в индивида като " мярка на всички неща " - светския хуманизъм Можем да продължим листата с икони - " рационални утопии " на модерния свят, пред които се прекланя освободената от външния закон (морален императив) свободна човешка персона.
Ако има завършек на модерността, то той се показва не в привършване на материалната мощност
на актуалния и бъдещия човек. Не ни чака нито обсада на софтуерната иновация, нито необратим крах на стопанската глобализация, нито отвод от богатствата на модерната цивилизация Освободеният човек на модерната ера доближи до избрани граници на своите завоевания в материалния свят. Тези граници са не толкоз физически, колкото граници, изразяващи неговата нужда да надрасне своята лична картина на света, да се опредмети в нови и добре забравени остарели пространства на съзнание и самоидентификация. Той се отхвърля от вълнуващата игра да покорява природата в интерес на един нов или пропуснат остарял блян да прегърне природата, да се почувства неразделима част от нея, да излекува раните ѝ и да живее в една нова естетика сред разсъдък и природа. (Вернадски говореше за " ноосфера ".) Стреми се към разширение на пространството за човешка независимост оттатък очертанията на пазара, на гражданския суверенитет и на безграничното стоково ползване. Тази упоритост е доста постоянно незряла, ексцентрична, нарцистична. Зад нейните " духовни " искания прекомерно постоянно се провиждат парадоксални проекции от светогледа на модерния материализъм. Кен Уилбър назовава общността на това преходно, " постмодерно " схващане " зелена картина на света " (Green Meme).
Екстремумите на " зеления мем " живеят в един абсурден радикализъм, немилостиво раздвояващ действителността в измамлив, само че несклоняем конфликт. Човекът е задължен да опазва природата толкоз изрично, че е належащо да спре да лети със аероплан, да се откаже от неекологичните си привички за хранене и даже да се откаже да се възпроизвежда, с цел да не тежат децата му върху снагата на майката планета. Гражданинът би трябвало да бъде " политически правилен " - да се въздържа от всяко слово, което в избран смисъл, в избран подтекст и в избрана просвета може да бъде изтълкувано като " обидно ".
Парадоксите на този релативизъм са покъртителни и безкрайни,
те вкарват правила на една нова езикова тирания, на " новоезик ", който е скопен от възприятие за комизъм, от духовитост и опция за интерпретация. Човекът, изразяващ общественост на схващане от " зеления мем ", приема напълно безкрайното разнообразие на културата и жадува единен свят на " мултикултурализъм ". Но - за какво ли - в своя блян към този свят той безмилостно води война със личната просвета, личната традиция и непринудено се лишава от рационалното умозаключение, че единението на многообразния свят е развой - дълъг и спорен развой, а не обединяване, което би трябвало да завърши на следващия ден до обед. Така, неутолим многокултурното единение, този временен човек реализира противоположното на своята цел. Той слага другите култури в трагично къси дистанции една от друга, възпламенявайки нетърпимостта им към мъчно търпимата непозната еднаквост. Всяка еволюция минава през своите етапи на незрялост
Обратната страна на монетата, алтернативата на постмодерната нематериалност е постматериалистичният фундаментализъм на световния пазарнизъм и трансхуманизма. Човекът няма потребност от " заблуди ", от " илюзии " за остаряла или нова нематериалност, а от световен пазарен триумф и непрестанна софтуерна иновация. Безсмъртието, жадувано от индивида, вписан в която и да е вяра, е постижимо посредством консолидиране на неговото схващане като програмен продукт - в компютърен хардуер след привършване на ресурса на биологичното му тяло. Генетиката и биотехнологията могат да оттласкват края на този биологичен запас все по-далеч напред
Вечната борба сред нематериалност и материализъм продължава
Оличностяването на индивида не е развой, изчерпващ се с образуването на " его " на самостоятелната, самостойна персона - създател на модерната ера. Оличностяването е постепенен развой на разрастване, на разширение на съзнанието на индивида в процеса на неговото завръщане в дома на небесния му Баща. Това завръщане се увенчава със обединение на човешката персона и нейното съзнание - на Аз-а - с мировото схващане. В традицията на будизма имаме " разтваряне " на човешката персона във всеобщността на мировото схващане. Спасението, което имаме като подарък от Христа, е заричане за цялостно, дефинитивно личностно самоосъществяване в сливането с мировото схващане. Напред, на Пътя стои една фигура от светлина, която не е не запомнила своето заричане към индивида. " Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, с изключение на посредством Мене " (Иоан. 14:6). " И към този момент не аз пребивавам, а Христос живее в мене ", споделя деятел Павел (Гал. 2:20). Уподобяването на Христа е пътят на цялостното личностно самоосъществяване, дадено на всеки човек, на цялото човечество.
Християнската традиция, положена в основите и в идентичността на Европа, е съображение за признателност и за вяра, които европейският човек е задължен да съобщи на цялото човечество. Отстраняването на християнството от основанията на европейската еднаквост оставя модерна и бъдеща Европа без дом и без смисъл. Утопия е тактиката за преобразяване на обединена Европа в " прототип " на световния свят. Неслучайно тази тактика през днешния ден е в рецесия. Глобалният свят - какъвто и да се случи в бъдещето - ще бъде нещо доста повече и по-различно от Европа. Самата Европа може да избира с каква част от своята еднаквост ще взе участие в процеса на неговото образуване. Без християнството европейският принос би бил несравнимо по-беден.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ