Доц. Груев пред ДВ: Москва е заграбила ценни наши документи за Ньойския договор и архив на „Държавна сигурност“
Доц. Михаил Груев е историк и ръководител на Държавна организация „ Архиви “ от 2015 година насам. Преподава модерна българска история и етнология на етническите групи в СУ „ Св. Климент Охридски “. Пред „ Дойче Веле “ той твърди, че Москва е заграбила скъпи документи от България след войната. Ето и цялото изявление:
Доцент Груев, ще затихне ли съгласно Вас полемиката за демонтажа на паметника на Съветската войска в София, в случай че в България бъде образувано постоянно и устойчиво държавно управление?
Известна е поговорката, че у нас всяко знамение е за три дни. Възможно е и нещо сходно да се случи. Има решение на Общинския съвет, топката към този момент е подадена към държавното управление. Областният шеф би трябвало да деактува парцела като общински, Националният институт за недвижимо културно завещание да даде картбланш и паметникът да бъде изместен. Този паметник към този момент е изгубил своите статус и функционалности. Дебатът за това се води в българското общество още от 90-те години. В днешната обстановка оставането му на това място наподобява все по-нелепо.
Какво е било държанието на Червената войска у нас след 9 септември?
Запазени са стотици свидетелства. Както в Централния държавен списък, по този начин и в архивите по места. При нас това е най-много фондът на Комисарството по осъществяване на Съглашението за помирение с България. Този орган към тогавашното Министерство на външните работи и изповеданията е бил управителен от външния министър Петко Стайнов. Функциите му са били буферни – сред българските управляващи и руските окупационни управляващи. В него са били съсредоточени всички тъжби и възражения на хора, институции, публични организации, които по някакъв метод са били наранени от дейностите на Червената войска у нас.
Същевременно, в случай че съпоставим държанието на руските войски в Унгария, Германия и на други места, в България то е било доста по-обрано. Но си е носило характерностите на окупационна мощ в една превзета страна. Както във връзка с ресурсите, които са изстисквали от страната, по този начин и във взаимоотношенията им с цивилното население и гражданските управляващи. Нещастни случаи, убийства, грабежи… документирани са 125 смъртни случаи. Сигурно и стотици не толкоз тежки произшествия не са били регистрирани, тъй като самите тъжители са разбирали, че това надали би им помогнало.
Българските управляващи не са могли да реагират на това нещо. Действително съществуват сведения, че след част от тези случки, самите руски управляващи са разстрелвали или наказвали провинилите се бойци. Не знаем къде тъкмо са били изпълнявани наказванията. Но може да се допусна, че част от червеноармейците, заровени в България, съставляват точно такива случаи. Това обаче си остава единствено съмнение.
Какво е било взаимоотношението междусъветската войска и националната власт? Как са били разпределени пълномощията, имало ли е взаимни акции?
Не. Линията на държание е била диктувана от Москва. Идеята е била да се поддържа комунистическата партия, която първоначално взе участие в една много необятна коалиция в границите на Отечествения фронт. Но замисълът е бил тази поддръжка да е обрана и не прекомерно демонстративна. Червената войска е била поръчител за властта в страната, както несъмнено, и висш съдия.
При всички търкания в държавното управление, излизането в съпротива на Никола Петков и така нататък, руските окупационни управляващи и по-специално заместник-председателят на Съюзната контролна комисия ген. Сергей Бирюзов има последната дума.
Формално ръководител на комисията е бил маршал Фьодор Толбухин, командващият Трети украински фронт, само че неговите появи в България са епизодични. Де факто Бирюзов ръководи като негов наместник и наместник на Сталин. Сергей Бирюзов да вземем за пример се намесва, когато се слага въпросът за държанието на земеделците в държавното управление на Отечествения фронт и комунистите се пробват да отстранят Г.М. Димитров. В спомените на последния написа, че Бирюзов е декларирал, че в случай че Г.М. Димитров не се отдръпна, той е щял да разтури Български земеделски народен съюз по силата на един от членовете на Съглашението за помирение от 28 октомври 1944 година. Той гласи, че Съюзната контролна комисия има право да разтурва фашистки или профашистки организации в страната.
Съветските войски у нас през войната са били с бройка към 300-350 000, а след август 1945 година падат до 92 000, като остават почти толкоз до края на 1947 година, когато съгласно Парижкия контракт руската окупация би трябвало да завърши. Междувременно обаче режимът бил по този начин нормализиран и форматиран, че комунистите към този момент нямали потребност от спомагателна поддръжка от Червената войска.
Може ли да се откри каква част от Червената войска в България след 9 септември 1944 година се е състояла от руснаци и каква – от украинци?
Това е доста сложен въпрос. Почти невероятно е да се каже, защото всичките са били руски жители. На територията на България влиза Трети украински фронт и по-голямата част от състава му е била рекрутирана таман от Украйна. Но несъмнено, в самия ход на бойните действия в Червената войска настъпват такива прегрупирания и попълнения с резервисти и свежи сили, че е невероятно да се откри какъв брой са били украинците и какъв брой – руснаците.
Какво е останало в българските архиви като сведения и публични документи за съдействието и връзката сред България и нацистка Германия през войната?
Тогава неофициалната дипломация се е водила най-много от цар Борис. Но ние не разполагаме със стенограми от неговите срещи с Хитлер и Рибентроп. Предполагам, че такива не са и водени, защото диалозите са били на четири очи. За Борис немският е бил бащин език и не е имало потребност да участва преводач. Няма останали свидетелства за това другарство, най-малко не и при нас.
Кои са най-важните български архивни документи, които руските войски прибират в Москва след Втората международна война?
Този развой стартира още през 1944-1945 година. Изглежда се е работило по не напълно последователен метод и без ясната визия какво тъкмо се търси. В Русия се намира да вземем за пример масива за осъществяването на финансовите отговорности на България по Ньойския контракт. Една допустима догадка може да бъде, че се е обсъждала опцията България още веднъж да бъде обложена по сходен метод с репарации.
Другият масив, който се намира при тях, са документи на дирекция „ Държавна сигурност “ до 1944 година. Не мога да кажа дали там има и архиви отпреди 1934 година, когато службата е получила това название. По съветски данни там има 124 персонални каузи. Не се знае дали става въпрос за дейни комунисти, които в даден стадий от живота си са сътрудничили на полицията, и това след това е можело да бъде употребявано като инструмент за евентуален шантаж. Но съгласно мен Москва първоначално е надценила българската осведоменост за германските планове по отношение на по-нататъшното водене на войната. Те са търсели документи на Генералния щаб на армията, на щаба на Военноморските сили, свързани с така наречен подводна война, която тогава към момента се е водила в Черно море. Арестуването на българския хайлайф, откарването му в Москва и извършените там разпити, също навеждат на сходна мисъл. Зададените им там въпроси, доколкото има откъслечни свидетелства за това, също са касаели таман немските проекти.
В Русия обаче има освен български документи. Те съставляват много незначителна част от трофейните архиви, които Съюз на съветските социалистически републики заграбва в хода на Втората международна война. Когато бях на посещаване там, съветските сътрудници говореха за почти 56 линейни километра непознати документи и най-много такива на Третия райх. Включително и архиви на западноевропейски страни, които Германия е превзела. От тях българските архиви са не повече от стотина линейни метра.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Доцент Груев, ще затихне ли съгласно Вас полемиката за демонтажа на паметника на Съветската войска в София, в случай че в България бъде образувано постоянно и устойчиво държавно управление?
Известна е поговорката, че у нас всяко знамение е за три дни. Възможно е и нещо сходно да се случи. Има решение на Общинския съвет, топката към този момент е подадена към държавното управление. Областният шеф би трябвало да деактува парцела като общински, Националният институт за недвижимо културно завещание да даде картбланш и паметникът да бъде изместен. Този паметник към този момент е изгубил своите статус и функционалности. Дебатът за това се води в българското общество още от 90-те години. В днешната обстановка оставането му на това място наподобява все по-нелепо.
Какво е било държанието на Червената войска у нас след 9 септември?
Запазени са стотици свидетелства. Както в Централния държавен списък, по този начин и в архивите по места. При нас това е най-много фондът на Комисарството по осъществяване на Съглашението за помирение с България. Този орган към тогавашното Министерство на външните работи и изповеданията е бил управителен от външния министър Петко Стайнов. Функциите му са били буферни – сред българските управляващи и руските окупационни управляващи. В него са били съсредоточени всички тъжби и възражения на хора, институции, публични организации, които по някакъв метод са били наранени от дейностите на Червената войска у нас.
Същевременно, в случай че съпоставим държанието на руските войски в Унгария, Германия и на други места, в България то е било доста по-обрано. Но си е носило характерностите на окупационна мощ в една превзета страна. Както във връзка с ресурсите, които са изстисквали от страната, по този начин и във взаимоотношенията им с цивилното население и гражданските управляващи. Нещастни случаи, убийства, грабежи… документирани са 125 смъртни случаи. Сигурно и стотици не толкоз тежки произшествия не са били регистрирани, тъй като самите тъжители са разбирали, че това надали би им помогнало.
Българските управляващи не са могли да реагират на това нещо. Действително съществуват сведения, че след част от тези случки, самите руски управляващи са разстрелвали или наказвали провинилите се бойци. Не знаем къде тъкмо са били изпълнявани наказванията. Но може да се допусна, че част от червеноармейците, заровени в България, съставляват точно такива случаи. Това обаче си остава единствено съмнение.
Какво е било взаимоотношението междусъветската войска и националната власт? Как са били разпределени пълномощията, имало ли е взаимни акции?
Не. Линията на държание е била диктувана от Москва. Идеята е била да се поддържа комунистическата партия, която първоначално взе участие в една много необятна коалиция в границите на Отечествения фронт. Но замисълът е бил тази поддръжка да е обрана и не прекомерно демонстративна. Червената войска е била поръчител за властта в страната, както несъмнено, и висш съдия.
При всички търкания в държавното управление, излизането в съпротива на Никола Петков и така нататък, руските окупационни управляващи и по-специално заместник-председателят на Съюзната контролна комисия ген. Сергей Бирюзов има последната дума.
Формално ръководител на комисията е бил маршал Фьодор Толбухин, командващият Трети украински фронт, само че неговите появи в България са епизодични. Де факто Бирюзов ръководи като негов наместник и наместник на Сталин. Сергей Бирюзов да вземем за пример се намесва, когато се слага въпросът за държанието на земеделците в държавното управление на Отечествения фронт и комунистите се пробват да отстранят Г.М. Димитров. В спомените на последния написа, че Бирюзов е декларирал, че в случай че Г.М. Димитров не се отдръпна, той е щял да разтури Български земеделски народен съюз по силата на един от членовете на Съглашението за помирение от 28 октомври 1944 година. Той гласи, че Съюзната контролна комисия има право да разтурва фашистки или профашистки организации в страната.
Съветските войски у нас през войната са били с бройка към 300-350 000, а след август 1945 година падат до 92 000, като остават почти толкоз до края на 1947 година, когато съгласно Парижкия контракт руската окупация би трябвало да завърши. Междувременно обаче режимът бил по този начин нормализиран и форматиран, че комунистите към този момент нямали потребност от спомагателна поддръжка от Червената войска.
Може ли да се откри каква част от Червената войска в България след 9 септември 1944 година се е състояла от руснаци и каква – от украинци?
Това е доста сложен въпрос. Почти невероятно е да се каже, защото всичките са били руски жители. На територията на България влиза Трети украински фронт и по-голямата част от състава му е била рекрутирана таман от Украйна. Но несъмнено, в самия ход на бойните действия в Червената войска настъпват такива прегрупирания и попълнения с резервисти и свежи сили, че е невероятно да се откри какъв брой са били украинците и какъв брой – руснаците.
Какво е останало в българските архиви като сведения и публични документи за съдействието и връзката сред България и нацистка Германия през войната?
Тогава неофициалната дипломация се е водила най-много от цар Борис. Но ние не разполагаме със стенограми от неговите срещи с Хитлер и Рибентроп. Предполагам, че такива не са и водени, защото диалозите са били на четири очи. За Борис немският е бил бащин език и не е имало потребност да участва преводач. Няма останали свидетелства за това другарство, най-малко не и при нас.
Кои са най-важните български архивни документи, които руските войски прибират в Москва след Втората международна война?
Този развой стартира още през 1944-1945 година. Изглежда се е работило по не напълно последователен метод и без ясната визия какво тъкмо се търси. В Русия се намира да вземем за пример масива за осъществяването на финансовите отговорности на България по Ньойския контракт. Една допустима догадка може да бъде, че се е обсъждала опцията България още веднъж да бъде обложена по сходен метод с репарации.
Другият масив, който се намира при тях, са документи на дирекция „ Държавна сигурност “ до 1944 година. Не мога да кажа дали там има и архиви отпреди 1934 година, когато службата е получила това название. По съветски данни там има 124 персонални каузи. Не се знае дали става въпрос за дейни комунисти, които в даден стадий от живота си са сътрудничили на полицията, и това след това е можело да бъде употребявано като инструмент за евентуален шантаж. Но съгласно мен Москва първоначално е надценила българската осведоменост за германските планове по отношение на по-нататъшното водене на войната. Те са търсели документи на Генералния щаб на армията, на щаба на Военноморските сили, свързани с така наречен подводна война, която тогава към момента се е водила в Черно море. Арестуването на българския хайлайф, откарването му в Москва и извършените там разпити, също навеждат на сходна мисъл. Зададените им там въпроси, доколкото има откъслечни свидетелства за това, също са касаели таман немските проекти.
В Русия обаче има освен български документи. Те съставляват много незначителна част от трофейните архиви, които Съюз на съветските социалистически републики заграбва в хода на Втората международна война. Когато бях на посещаване там, съветските сътрудници говореха за почти 56 линейни километра непознати документи и най-много такива на Третия райх. Включително и архиви на западноевропейски страни, които Германия е превзела. От тях българските архиви са не повече от стотина линейни метра.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ