Доц. Лъчезар РАДЕВЧаст първаПрез 2001 г. в Турция излезе от

Доц. Лъчезар РАДЕВ
Част първа
През 2001 година в Турция излезе от щемпел фундаменталният труд на проф. Ахмет Давутоглу (вляво на снимката) " Стратегическа дълбочина ", чието подзаглавие " Мястото на Турция в интернационалните връзки " ясно акцентира широтата и дълбочината на разбора. През 2015 година той бе публикуван и у нас. Безспорно, сходен труд е освен интелектуално достижение, само че и явна поръчка към промени в турската външна политика. Разбира се, реакциите не закъсняха. Прочутият геостратег проф. Збигнев Бжежински назова Давутоглу " остроумен външен министър ". Апропо, същинският " татко " на " стратегическа дълбочина " е самият Бжежински. За пръв път той използва израза в " Голямата шахматна дъска " по отношение на акцента за Пакистан и разширението на въздействието му в Афганистан и Таджикистан след 90-те години на ХХ век. Поне за мен е отвън подозрение, че Давутоглу е прелестно осведомен с вижданията на Бжежински, както показва и заглавието на неговия труд. А размяната на любезности от сходен темперамент може да стане единствено сред огромни, личностно осъществени персони, каквито са и двамата, в действителност.

Извън тази любопитна ремарка, " стратегическата дълбочина ", по този начин, както я вижда и осъществя Давутоглу, е в директна връзка с тезата, че

" Турция е правоприемник на Османската империя "

В геополитически проект това значи, че тя резервира правото си да бъде водач в географските области на разпространяване на Османската империя, както е отразено на картата. С една дума, това е политиката на неоосманизъм.

Три са главните области на геополитическо въздействие на Турция. Първата е Балканският район с принадлежащото му Черно море. Втората са страните от Северна Африка, към които се включва и Средиземно море. И третата - районът на Централна Азия и Близкия изток, в чийто ареал влиза и Каспийско море.

Османската империя господства на Балканите от ХIV до края на ХIХ век, а краят на Студената война изостря вниманието на Анкара към Македония, с която през 1995 година тя подписва двустранно съглашение за военно съдействие. По-голямо внимание обаче Турция обръща на Гърция и Косово, основно заради две аргументи. Първата е поради образуването на " мюсюлманска дъга " по северната граница на Гърция и втората - заради обстоятелството, че към Призрен в Косово живеят от 30 000 до 40 000 етнически мюсюлмани. Косовските мюсюлмани се обръщат към Анкара за отбрана на културната им еднаквост, като с това я слагат в неловко състояние във връзка на кюрдите на турска територия, на тяхната културна еднаквост и роля в турската вътрешна политика.

По отношение на Гърция, и по-специално на Кипър, мъчно би могло да се чака евакуиране на турския боен контингент от острова, тъй като Анкара го счита за част от националната сигурност на Турция. Независимо от това обаче, назрява моментът, при който на масата на разискванията ще бъдат сложени и проблемите в Егейско море. При това би трябвало да бъде ясно, че за Гърция надали ще бъде допустимо да получи поддръжката на Европа, от която по този начин интензивно се нуждае. Тоест, тя би трябвало да търси други благоприятни условия. Очевидно, диалозите с Русия за възможна поддръжка би следвало да стартират в точния момент. Що се отнася до връзките сред Анкара и София, те занапред ще бъдат обект на всеобхватен разбор и " нов прочит ". Обобщено казано, те се нуждаят от рекалибриране и в политически, и в стопански проект.

Както демонстрира картата, Черно море има извънредно значение за всички страна към него, изключително за Турция и Русия от позиция на сигурността. Което има прекомерно огромно значение и за България. Турция по принцип вижда ролята си на балансиращо звено сред Запада и Русия, както и на главен районен фланг на НАТО. От друга страна, за нея е от изключително значение да обезпечи сигурността на двата протока на нейна територия - при Истанбул и при Чанаккале, в които се съвместяват условията за морска и сухоземна сигурност.

Очевидно Крим пък е главната причина за

интензивността на Съединени американски щати и НАТО в Черно море

Извън неспирната логорея за " съветската анексия " на Кримския полуостров, главната причина за развихрилата се интензивност е съветският военноморски флот, основан в Крим, както и системите за противоракетна защита, ситуирани в и към Кримския полуостров. Като имаме поради очевидната мощност и мощ на Русия, ролята на Турция като " балансьор " наподобява прекомерно относителна. В момента деен състезател против Русия е не Турция, а Украйна. Турското политическо управление е подхванало политика за невмешателство и за алегорично присъединяване в маневрите на НАТО в Черно море. То си дава доста ясна сметка по какъв начин би се отразила по-мащабна турска интервенция върху двустранните връзки. Наред с това Анкара от дълго време развива " стратегическа самостоятелност " във връзка на Запада и НАТО, катализиращ детайл на която бе отводът за банкет на страната в Европейски Съюз. На последващо място Турция има доста ясна визия какво в действителност съставлява НАТО, и по-специално за " линиите на разлома " в него. В резултат на това тя извежда на напред във времето личните си ползи и постъпва далновидно. За нея водещ е правилото " през днешния ден НАТО го има, само че на следващия ден - не ", а Турция и Русия би трябвало да бъдат дълготрайни сътрудници. Това е освен политика от съвместен интерес и на двете страни, само че и политика, осигуряваща мир и непоклатимост в Черноморския район.

В стратегически проект Турция схваща, че възможни военноморски бази на Русия в Египет и/или Либия, дружно с тази в Сирия, биха довели до стесняване на сферите ѝ на въздействие. Ето за какво тя би следвало да разиграе компенсиращ вид. Логично е обаче да организира политика на премерени упоритости както към Русия, по този начин и към самата себе си. Досега липсват каквито и да е индикации, че Русия не съблюдава договорните си доставки към Турция.

Повечето анализатори характеризират дейностите на турското политическо управление

към страните от Северна Африка

като лишени от функционална дълбочина. В икономическата област стокооборотът на Турция с района за 2020 година е на стойност 25,3 милиарда $. На този декор стокооборотът на Турция с Китай за 2002 година е 26,7 милиарда $, което служи в поддръжка на горното мнение. Най-предпочитани разменно-стокови връзки Турция има с Египет (11,1 милиарда $ за 2020 г.), следван от Алжир (4,2 милиарда $ за 2020 г.). Турските вложения в Алжир са от порядъка на към 3,5 милиарда $. Те са ориентирани главно в региона на добива на естествени енергоизточници - недопечен нефт и природен газ. По-важен е фактът, че по това перо Турция изпреварва Франция, с което се удостоверява мнението на някои най-вече западни анализатори, че Франция губи своето постимперско въздействие. Очевидно, свиването на въздействието на Европа води до опция за Турция да разгърне своята " стратегическа самостоятелност ". А неприемането на страната в Европейски Съюз катализира този развой. Това бе стратегическа неточност на Европа, за която през днешния ден никой не приказва, само че ще пристигна миг тя да бъде извадена още веднъж на бял свят.

Както демонстрират данните, над 1200 турски компании развиват активността си на територията на Алжир. Те обезпечават претовареност на повече от 10 000 алжирци. Интересното е, че главното перо от турските вложения в страната е за обществени строителни стратегии (1,2 милиарда долара). Наред с тях сред двете страни се подписват и контракти за съдействие в енергийния бранш, на основата на които Турция годишно внася 5,5 милиарда куб. м природен газ от Алжир. Подобна политика Анкара организира и към Либия. Тя е съобразена с обстоятелството, че тази страна е с най-големи ресурси от недопечен нефт в района. От това произтичат и договореностите сред двете страни във военната сфера, главно изразени в доставките на дроновете " Байрактар ". С Тунис икономическите връзки са на по-ниско равнище, а военните доставки се осъществят благодарение на нисколихвени заеми в размер на 150 милиона $.