Българските поети и техните убийци
доцент доктор Петър Ненков
Казват, че България била земята на убитите поети! През територията на мъртвите създатели се стъпва безшумно, на пръсти. Шапките се смъкват и всеки самичък остава със съвестта си...
След жестокия атентат в църквата “Света Неделя ” на 16 април 1925 година, осъществен от бойна комунистическа група, наранил и умъртвил стотици офицери от войните и почтени жители, властта в България вкарва изключително състояние. Започва нечуван „ бял гнет ”. Целта е да се унищожи комунистическата партия и нейните съдружници.
Покрай виновниците за атентата са убити и безследно изчезват хиляди почтени хора, трансформирали се в нещастни заложници на жестоката класово-партийна битка сред два настръхнали от ненавист, свята.
Пропадат безследно в полицейски сектори
и в казарми или са простреляни по улиците от наемни убийци такива светли мозъци и надарени създатели, като националният представител Тодор Страшимиров, брат на видния публицист Антон Страшимиров, имал смелостта да изобличи злодеянията на режима на професора-кръволак Александър Цанков от трибуната на Народното събрание, земеделският политик Петко Д. Петков - брат на Никола Петков, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Иван Минков и доста други.
Всред тях с особена бляскавост свети името на Гео Милев. Потресен от терора, залял страната, след Септемврийското въстание-1923 година той, префиненият естет, поклонникът на западноевропейската просвета, промени коренно своя светоглед. И без съмнение минава от света на подправения искра и лустро от другата страна на барикадата при синеблузите служащи, които угасваха постепенно в мрачните коптори, с цел да напише поемата си “Септември ”. Тя зашлеви гласовит шамар на тържествуващата реакция. В почналото да излиза през януари 1924 година списание „ Пламък “ Гео Милев печата публикации и стихове, с които жигосва зверствата на държавното управление на професор Александър Цанков над българския народ.
Заради това списанието е иззето, а по-късно и неразрешено, а Гео Милев е наказан на 1 година тъмничен затвор, санкция от 20 000 лева и отнемане от цивилен и политически права за 2 години. Той взема решение да апелира делото пред Апелационния съд, само че на 15 май е извикан за „ дребна информация “ от полицията и изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години на предишния век в всеобщ гроб край София. Разпознат е по изкуственото око, сложено му по време на интервенциите в Германия. Белезите от принуждение, както и показанията на военачалник Иван Вълков пред съда, потвърждават, че Гео Милев е бил брутално удушен с телена примка.
В тези страшни дни и нощи, когато
черните камионетки на гибелта обикалят
като злокобни призраци на гибелта, улиците на София, един самоуверен журналист с изтънени европейски обноски не си затвори очите, както някои други и жигосва терора. Този публицист е Йосиф Хербст - основен редактор на вестник “АВС ”, шурей на Екатерина и Петко Каравелови. Дръзкият му публицистичен жанр в ярките памфлети оскърбяват мислещите се за “богоизбрани ” политици и парвенюта.
Безпощадната му подигравка е като “трън “ в очите на военните и Вътрешна македонска революционна организация, направили деветоюнския кървясъл прелом против земеделското държавно управление на Александър Стамболийски и те вземат решение ориста му. След неговата гибел, брачната половинка му Виола Каравелова не се помирява със загубата и полудява.
Вледеняващите кръвта кланета и ужаси карат писателя Антон Страшимиров да възкликне покъртен: „ Клаха народа, както турчин не го е клал! ” Срещу тази сляпа жестокост се изправят като гранитни скали, нежните на външен тип създатели. Със своята будна гражданска съвест те не се уплашват да жигосат зверствата на настъпващата у нас реакция.
Срещу изстъпленията на шпиц командите издигат своя ядосан митинг изтъкнати представители на световната просвета, като писателите Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан и други.
С персоналният си образец и всеотдайност поетите повеждат народа на битка, развенчават фалша и демагогията на властта и форсират нейното рухване от политическата сцена. Въпреки парализиращия боязън, сковал земята ни, те намират сили да кажат: “Не на кървавия гнет над българския народ! ”
Те биваха изгаряни от садистите в пещите на Дирекцията на полицията, давени в речни шлепове, разстрелвани без съд и присъда, душени с телени примки в сумрачни казарми. Днес никой не знае къде са гробовете им, само че тяхната гибел не отиде на вятъра, тъй като те имаха вяра, че за тяхната религия бронебойни патрони няма открити.
И нито „ черните ” капитани, нито брадатите македонисти, нито окървавените фелдфебели можеха да спрат фантазиите им. Възправени против бруталната мощ, против подлостта и измяната, поетите се оказаха по-силни от нея, макар, че
не стреляха с патрони, а със слово
На 23 юли 1942 година Никола Вапцаров е наказан на гибел за тайна активност против властта. Молбата му за опрощение е оставена без последици от цар Борис III.
Още същата вечер е разстрелян със своите приятели Атанас Романов, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев от екзекуционен взвод в злокобния тунел на Гарнизонното стрелбище в София. Преди залпа, наказаните на гибел самоуверено запели Ботевата ария „ Тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира ”.
Палачите на Вапцаров били уверени, че след неговата гибел той ще бъде жертван на давност, само че грубо се излъгали, тъй като стиховете му допират сърцата на милиони българи и до през днешния ден се рецитират на тържества, а името му възкръсва, като плам птицата Феникс, макар опитите да бъде зачеркнат от историята ни.
От неговата трагична гибел изминаха 77 години, само че очевидно, че стиховете му стряскат насън и нескрито профанираните днешни “величия ” в литературата ни, които, уплашени от непомръкващата популярност на Вапцаровата лирика, се помъчиха да повдигнат стена сред нея и народа. За задачата те използваха днешното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него. Време, в което свободата на словото се третира като разпасаност и с лека ръка редица „ публицисти ” омаскаряват всичко смислено и неосквернено от калта и помията.
Въпреки опитите им да зазидат гласа на поета и да се трансформира той в безсилен прощален стон, безследно смълчан в каменната глухота на затворническите стени,
Вапцаров през днешния ден е жив и настоящ повече от всеки път
със своите “Моторни песни ”.
Често пъти се запитвам по какъв начин офицерите-садисти от злокобната Трета секция на Военното министерство - майор Димитър Порков, капитанът от 4-ти артилерийски полк Кочо Стоянов, поручик Димитър Радев, капитан Иван Кефсизов, поручик Тома Прендов от железопътното учебно заведение, поручик Стилиян Тошев от 6-та пехотна тайфа и поручик Сава Куцаров от лейбгвардейския конен полк, са галели след „ работа ” бременните си дами и децата си със същите ръце, с които са стягали телените примки към вратовете на своите жертви?! Опитвам се да си показва техните жертви - смазаните от жестоките инквизиции поети и журналисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров …
Едните юначно запретнали ръкавите на окървавените си ръце, другите - изправени до стената за разстрел, с високо вдигани чела.
Последните думи на поетите, изстреляните от упор в лицето на палачите и песента им постоянно ще стряскат спокойния им сън и ще горят душите им с нажежено желязо, от което избавление няма - ни на земята, ни на небето!
... Нали помните? През територията на мъртвите поети се стъпва безшумно, на пръсти. Шапките се смъкват и всеки самичък остава със съвестта си!
Фейсбук
Казват, че България била земята на убитите поети! През територията на мъртвите създатели се стъпва безшумно, на пръсти. Шапките се смъкват и всеки самичък остава със съвестта си...
След жестокия атентат в църквата “Света Неделя ” на 16 април 1925 година, осъществен от бойна комунистическа група, наранил и умъртвил стотици офицери от войните и почтени жители, властта в България вкарва изключително състояние. Започва нечуван „ бял гнет ”. Целта е да се унищожи комунистическата партия и нейните съдружници.
Покрай виновниците за атентата са убити и безследно изчезват хиляди почтени хора, трансформирали се в нещастни заложници на жестоката класово-партийна битка сред два настръхнали от ненавист, свята.
Пропадат безследно в полицейски сектори
и в казарми или са простреляни по улиците от наемни убийци такива светли мозъци и надарени създатели, като националният представител Тодор Страшимиров, брат на видния публицист Антон Страшимиров, имал смелостта да изобличи злодеянията на режима на професора-кръволак Александър Цанков от трибуната на Народното събрание, земеделският политик Петко Д. Петков - брат на Никола Петков, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Иван Минков и доста други.
Всред тях с особена бляскавост свети името на Гео Милев. Потресен от терора, залял страната, след Септемврийското въстание-1923 година той, префиненият естет, поклонникът на западноевропейската просвета, промени коренно своя светоглед. И без съмнение минава от света на подправения искра и лустро от другата страна на барикадата при синеблузите служащи, които угасваха постепенно в мрачните коптори, с цел да напише поемата си “Септември ”. Тя зашлеви гласовит шамар на тържествуващата реакция. В почналото да излиза през януари 1924 година списание „ Пламък “ Гео Милев печата публикации и стихове, с които жигосва зверствата на държавното управление на професор Александър Цанков над българския народ.
Заради това списанието е иззето, а по-късно и неразрешено, а Гео Милев е наказан на 1 година тъмничен затвор, санкция от 20 000 лева и отнемане от цивилен и политически права за 2 години. Той взема решение да апелира делото пред Апелационния съд, само че на 15 май е извикан за „ дребна информация “ от полицията и изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години на предишния век в всеобщ гроб край София. Разпознат е по изкуственото око, сложено му по време на интервенциите в Германия. Белезите от принуждение, както и показанията на военачалник Иван Вълков пред съда, потвърждават, че Гео Милев е бил брутално удушен с телена примка.
В тези страшни дни и нощи, когато
черните камионетки на гибелта обикалят
като злокобни призраци на гибелта, улиците на София, един самоуверен журналист с изтънени европейски обноски не си затвори очите, както някои други и жигосва терора. Този публицист е Йосиф Хербст - основен редактор на вестник “АВС ”, шурей на Екатерина и Петко Каравелови. Дръзкият му публицистичен жанр в ярките памфлети оскърбяват мислещите се за “богоизбрани ” политици и парвенюта.
Безпощадната му подигравка е като “трън “ в очите на военните и Вътрешна македонска революционна организация, направили деветоюнския кървясъл прелом против земеделското държавно управление на Александър Стамболийски и те вземат решение ориста му. След неговата гибел, брачната половинка му Виола Каравелова не се помирява със загубата и полудява.
Вледеняващите кръвта кланета и ужаси карат писателя Антон Страшимиров да възкликне покъртен: „ Клаха народа, както турчин не го е клал! ” Срещу тази сляпа жестокост се изправят като гранитни скали, нежните на външен тип създатели. Със своята будна гражданска съвест те не се уплашват да жигосат зверствата на настъпващата у нас реакция.
Срещу изстъпленията на шпиц командите издигат своя ядосан митинг изтъкнати представители на световната просвета, като писателите Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан и други.
С персоналният си образец и всеотдайност поетите повеждат народа на битка, развенчават фалша и демагогията на властта и форсират нейното рухване от политическата сцена. Въпреки парализиращия боязън, сковал земята ни, те намират сили да кажат: “Не на кървавия гнет над българския народ! ”
Те биваха изгаряни от садистите в пещите на Дирекцията на полицията, давени в речни шлепове, разстрелвани без съд и присъда, душени с телени примки в сумрачни казарми. Днес никой не знае къде са гробовете им, само че тяхната гибел не отиде на вятъра, тъй като те имаха вяра, че за тяхната религия бронебойни патрони няма открити.
И нито „ черните ” капитани, нито брадатите македонисти, нито окървавените фелдфебели можеха да спрат фантазиите им. Възправени против бруталната мощ, против подлостта и измяната, поетите се оказаха по-силни от нея, макар, че
не стреляха с патрони, а със слово
На 23 юли 1942 година Никола Вапцаров е наказан на гибел за тайна активност против властта. Молбата му за опрощение е оставена без последици от цар Борис III.
Още същата вечер е разстрелян със своите приятели Атанас Романов, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев от екзекуционен взвод в злокобния тунел на Гарнизонното стрелбище в София. Преди залпа, наказаните на гибел самоуверено запели Ботевата ария „ Тоз, който падне в пердах за независимост, той не умира ”.
Палачите на Вапцаров били уверени, че след неговата гибел той ще бъде жертван на давност, само че грубо се излъгали, тъй като стиховете му допират сърцата на милиони българи и до през днешния ден се рецитират на тържества, а името му възкръсва, като плам птицата Феникс, макар опитите да бъде зачеркнат от историята ни.
От неговата трагична гибел изминаха 77 години, само че очевидно, че стиховете му стряскат насън и нескрито профанираните днешни “величия ” в литературата ни, които, уплашени от непомръкващата популярност на Вапцаровата лирика, се помъчиха да повдигнат стена сред нея и народа. За задачата те използваха днешното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него. Време, в което свободата на словото се третира като разпасаност и с лека ръка редица „ публицисти ” омаскаряват всичко смислено и неосквернено от калта и помията.
Въпреки опитите им да зазидат гласа на поета и да се трансформира той в безсилен прощален стон, безследно смълчан в каменната глухота на затворническите стени,
Вапцаров през днешния ден е жив и настоящ повече от всеки път
със своите “Моторни песни ”.
Често пъти се запитвам по какъв начин офицерите-садисти от злокобната Трета секция на Военното министерство - майор Димитър Порков, капитанът от 4-ти артилерийски полк Кочо Стоянов, поручик Димитър Радев, капитан Иван Кефсизов, поручик Тома Прендов от железопътното учебно заведение, поручик Стилиян Тошев от 6-та пехотна тайфа и поручик Сава Куцаров от лейбгвардейския конен полк, са галели след „ работа ” бременните си дами и децата си със същите ръце, с които са стягали телените примки към вратовете на своите жертви?! Опитвам се да си показва техните жертви - смазаните от жестоките инквизиции поети и журналисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров …
Едните юначно запретнали ръкавите на окървавените си ръце, другите - изправени до стената за разстрел, с високо вдигани чела.
Последните думи на поетите, изстреляните от упор в лицето на палачите и песента им постоянно ще стряскат спокойния им сън и ще горят душите им с нажежено желязо, от което избавление няма - ни на земята, ни на небето!
... Нали помните? През територията на мъртвите поети се стъпва безшумно, на пръсти. Шапките се смъкват и всеки самичък остава със съвестта си!
Фейсбук
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ