ОТ АРХИВА: Христо Марков за признаването на Македония - безпристрастно и лично или как се измиват ръцете с покойници
Доста се поговори за тези студени дни, когато признахме Република и за моя голяма изненада още веднъж се появиха старите кривици, обусловени от голямото его на участниците, почистване на сметки и обиди. Не се научихме да поговорим за отминалите събития умерено, без страсти, пристрастености и резигнирания.
Неприятно е да се „ измиват ръцете” с покойници, да се ровят кокалите им, да се акцентират несъществуващи заслуги и старания – отново нямаме спирка на непомерните си мемоари с тесногръд взор. Блазня се и аз да опиша моята версия, която е предостатъчно друга от версиите, тъй като не съм бил директен участник в признаването, само че пък бях зает с обезпечаване на вярната локация. Доколкото можех, въпреки всичко бях секретар на ПГ на Съюз на демократичните сили и имах известни отговорности към нашето Съюз на демократичните сили, тъй като тогава времената бяха други, пристрастеностите приповдигнати и опияняващи. Сашо Йорданов описа своята версия, само че тя ми звучи прекомерно скована, прекомерно сериозна даже в този момент, само че същинска изненада бяха някои постове на Стефан Тафров с днешна дата, който като един същински Боримечка трансферира напълно своята роля на тълмачите на независимостта на балканската страна.
свързани новини100604на 12.01.2022
Най-напред да разсея една голяма илюзия. Смята се/покрай спомените на участниците/, надали не, че сме направили едно голямо мъжество, героизъм надали не. Няма такова нещо. Признаването на беше въпрос на време, тъй като почвата бе плодородна, пък и имаше волята на македонците – те към този момент бяха провели своя референдум на 8 септември 1991 год. На него над 95% бяха споделили „ да” на независимостта на републиката, а по-късно скоропостижно македонците бяха приели и Конституция – на 17 ноември 1991 година
По това време, ние от Съюз на демократичните сили, бяхме заети първо с гладна стачка против Конституцията, след това с мъчно извоювани избори, избор на държавно управление и по този начин и не остана време за Македония, само че бе кристално ясно, че е въпрос на доста късо време да признаем разпада на някогашна Югославия. Пък и ситуацията беше удобна – Турция на Йозал се бе съсредоточила върху признаването на Босна, а и спора с кюрдите по това време бе се обострил съществено /Турция призна четирите републики към месец след нас/, Милошевич бе ангажиран да обезпечи на сина си Марко каналите на УДБА и Държавна сигурност за незаконна търговия с горива, тъй като се знаеше, че предстоят съществени спорове, Румъния като нас се бе съсредоточила във вътрешната политика, само Гърция не даваше дума да се издума да признае страна с името Македония, само че пък в това време одобряваше разпада на Югославия – въпреки всичко там управляваше Нова демокрация/Посланикът ни там Б. Богданов пращаше няколко вести, че е неуместно да признаят страна с такова име/.
Германия бе внимателна, Франция – неразбираема, а Съединени американски щати и Англия още нагаждаха позицията си, само че бе ясно какъв е неспирният ход на историята, а несъмнено най-силна поддръжка Югославия откри в Испания, която със странни претекстове към момента се надяваше, че нещо може да бъде избавено от мастодонта на Тито.
У нас просто трябваше да се откри подобаващия миг. Още при започване на 36-то Народно събрание комисиите по външна политика и национална сигурност бяха разискали обстановката в и взели решение, че признаването е неизбежно. Общо-взето декември 1991 год. мина под знака на Западните балкани, само че като новобранци в парламентарните тънкости не се обръщаше съществено внимание.
Целият декември и началото на януари мина под знака на президентските избори. Първите директни избори за президент в новата история на България. Нашата двойка Желев – Димитрова бе най-ясна в позицията си за Македония, в резюме: “Ние имаме историческото обвързване да изправим грешките на предходниците към Македония. Тя има към този момент суверенното право да се самоопредели.” /Блага Димитрова в Хисаря на 21.12.1991 год./. Комунистическата двойка Вълканов – Воденичаров бе коренно консервативна: “Разпадът на Югославия е огромна неточност, това е нелепост под диктовката на Съединени американски щати.” /Велко Вълканов пред в. „ Дума” от 02. 01. 1992 год./.
Третата двойка – любимец бе на безподобния Ж. Ганчев и П. Берон, а там всичко бе прочувствено и фриволно: „ Ние можем да решим проблемите на Балканите в полза на България”. /Жорж Ганчев пред в. „ Труд” от 27.12.1991 год./.
На 12 януари 1992 год. двойката на Съюз на демократичните сили получи 2 273 541 гласа или 44.66 %, а на Българска социалистическа партия – 1 549 970 или 30.44% и отидоха на балотаж, който трябваше да се организира на 19 януари. Преднината беше добра, само че оставаха въпросителни за втория тур, тъй като с изключение на Жорж Ганчев се бяха подредили един куп претенденти за популярност, чийто гласове отиваха в сметката на комунистите – Антон Дончев, Благовест Сендов, Димитър Попов, Славомир Цанков. Депутатите се стегнахме за още една седмица работа по регионите си. Кворумът в залата естествено висеше все „ на косъм” и на никой не му беше до балкански проблеми.
И тогава се случиха недоразуменията, които внесоха първото разединение в Съюз на демократичните сили, появи се съмнение, персонални обиди, егоцентричните напъни на водачите надскочиха чисто политическите разправи. Кому бе нужно това? И до момента нямам отговор. Изви се въпросът „ Македония” ни в чеп, ни в ръкав в една изострена политическа борба, предизборна, острастена. Дали пък Желев не е желал да завоюва още едно преимущество, а Филип Димитров да му помогне, само че се получи тъкмо противоположното??! Предстоеше спор сред двете двойки, само че на него изобщо не стана дума за Македония, тъй че отпада и версията той да е бил катализаторът. Не бих могъл да взема безапелационна позиция и през днешния ден, само че пък мога да опиша за този трагичен ден.
Денят бе сряда, 15 януари 1992 год., първото съвещание на Народното събрание след първия тур на президентските избори. Студен, прохладен ден. Преди това на 10 януари се случи нещо, което може би катализира събитията в този ден. Беше петък, ден за парламентарен надзор. И Филип Боков насочи запитване към премиера Филип Димитров: „ Освен това бих желал да Ви попитам и по отношение на желанията на държавното управление през идната седмица, във връзка на предстоящото на 15 януари и оповестено признание от страна на Европейската общественост на югославските републики. Известно е, че има разлики и различия измежду страните-членки на Европейската общественост. Възможно е да не се реализира по едно и също време признание, т.е. всички страни-членки на общността да признаят югославските републики. Бих желал да Ви попитам каква ще бъде реакцията на държавното управление, в случай че фактически това се случи?
Накрая, какво ще бъде отношението на българското държавно управление, ако Гърция, както има някои спекулации, наложи несъгласие върху признаването върху югославските републики от страна на Европейската общественост?
Как оценявате мнението на Съединените щати по ситуацията в Югославия? “
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: „ …Що се отнася до позициите на българското държавно управление и нашите бъдещи дейности, желая да хвърля малко светлина върху тематиката за признаването на досегашните югославски републики от страна на Европейската общественост, като подчертая, че това е акт, който може да бъде осъществяван както общо от съответните страни, по този начин и поединично от тях. Аз също позволявам, че е допустимо в сходство с констатациите и на господин Боков, да се стигне до разнообразни дейности от страна на другите страни в Европейската общественост. Това евентуално би било единствено още едно доказателство за това, че при съществуването на разнообразни мнения по избрани въпроси страните могат да резервират своите положителни, доста положителни или блестящи връзки между тях. Предполагам, че в случай че в позицията на Република България и Република Гърция има разлики, те също няма да попречат да бъдат непокътнати отличните връзки, които имаме с Република Гърция.
Така или другояче каква ще бъде позицията на България, българското държавно управление естествено ще действува в сходство със декларираните до момента свои кардинални позиции и със мнението, което е направено по тези въпроси от българския парламент. А то се свежда до следното: ценене правото на самоопределяне на популацията на всички републики в Югославия и подготвеност за материализирането на това ценене в самопризнание тогава, когато техните дейности попадат в границите на декларацията на Европейската общественост, т.е. дават отговор на условията, които общността сложи. Това е една позиция, която ние ще следваме, без значение от това какви биха могли да бъдат оценките на разнообразни страни на общността, тъй като непринудено сме възприели тази позиция.
От тази позиция България като суверенна страна би следвало суверенно да изрази тази своя позиция в съответните дейности. (Ръкопляскания от СДС).” По-късно се оказа че това е прелюдията към неразбориите сред парламент и държавно управление, сред президент и министри, изобщо от нищо се появи проблем, който минимум бе предстоящ.
Този ден залата бе съвсем празна и надали някой е обърнал внимание на думите на двамата. Единственото, което си припомням е, че след края на съвещанието Савов сподели в коридорите на Филип Димитров: „ Ще би трябвало да помислим след изборите по какъв начин действаме.” Същата вечер, доколкото си припомням Стефан Савов отпътува за Испания, а външният министър Стоян Ганев за Германия и с него потеглиха Георги Марков и Венци Димитров. Така че тях ги нямаше до въпросната вечер. Останалата жива мощ на Съюз на демократичните сили /включително министрите/ се потопиха в предизборната акция на президента. До сряда, когато бе идващото съвещание.
В сряда /15.01.1991 г./ съвещанието стартира, както нормално, в 15 часа с доста рядък кворум от 131 депутати като най-малко 50 души бяха единствено карти, а не действително присъстващи, само че тогава можеше да минат тези номера. Още първоначално Йордан Василев, началник на комисията по национална сигурност изиска да се отсрочи съвещанието с един час, с цел да се съберат с комисията по външна политика и да изработят общо мнение. След отлагането се разбра, че сутринта Желев е свикал Консултативен съвет по национална сигурност, където се обсъждал въпросът за признаването на новите балкански страни. Но същия Консултативен съвет не съумял да се събере в цялостен състав и единствено се говорело, по принцип по този начин да се каже. Присъствали Йордан Соколов, Светослав Лучников, Димитър Луджев, Сашо Йорданов и заместникът на Стоян Ганев Стефан Тафров. Отсъствал даже министър председателят Филип Димитров и съвета се разпаднал. Единствено Стефан Тафров „ имал” информация, че Турция на следващия ден се готвела да признае югославските някогашни републики, изключително Босна. Така и не се схванало от какви източници „ имал” тази информация. От друга страна пък ген. Бригадир Аспарухов „ имал” оперативни данни, че Сърбия струпва войски по нашата граница при положение, че България признае четирите им някогашни републики. Както доста скоро се разбра и двамата са лъжели крепко.
Осман Октай и Юнал Лютфи, които същия ден се бяха върнали от Турция споделиха, че никой не слага въпроса за стремително признание на югославските републики, а се разисква разновидността единствено за Босна, само че в вероятност. А Димитър Луджев още там споделил, че никой не „ струпва войски” по нашата граница и в случай че би трябвало да се признава и да свършва тази работа.
След това имало и събиране в кабинета на Филип Димитров, където той мълчал, а станал скандал сред Иван Костов и Йордан Василев. Кастов споделил да не го занимават с балкански истории, тъй като той бил финансов министър и имал да прави бюджет, а Йордан Василев му отвърнал, че това е по-голям въпрос от бюджета, пък и в неделя имало президентски избори. В последна сметка Костов декларирал, че откакто се върне външният министър тогава да се разисква въпросът. Който познава характера на Костов знае, че с това е завършил диалога.
В пленарната зала присъстващите депутати от Съюз на демократичните сили бяха в приповдигнато въодушевление от първия тур на президентските избори, до последния миг събирахме хората за наложителния кворум. Все отново отгоре-отгоре председателстващата Снежана Ботушарова отри съвещанието след наложителните кавги по процедурни въпроси. На дневен ред бе приемането на Закона за задграничните вложения. Основни докладчици от Съюз на демократичните сили бяха Ал. Джеров, Илко Ешкенази /истинският създател на закона/ и Асен Мичковски /председател на Икономическата комисия/. Изборът не бе инцидентен. Както се изрази Мичковски преди този момент: „ Дайте да се занимаваме с непознатите вложения до изборите, тъй като този закон е минимум конфликтен.” Разбира се, съперниците ни от Българска социалистическа партия не мирясваха /Никола Койчев, Георги Пирински и Атанас Папаризов/, само че общо – взето съвещанието вървеше умерено.
Към 17.30 часа Снежана Ботушарова ме извика в кабинета си /имаше почивка/. Там заварих Златка Русева, Кадир Кадир, Осман Октай, Виржиния Велчева и Екатерина Михайлова, които се суетяха и стори ми се предстоеше скандал. Доколкото си припомням присъстваше и Драгия Драгиев. Най-гласовита бе Велчева: „ Кой е решил това, по какъв начин по този начин ще признава без да е тук външния министър, Савов и него го няма, какво вършим!?”. Тогава Ботушарова се обърна към мен: „ Христо, взимай Емо Юруков и вървете да намерите нашите депутати, които отсъстват. Казваш им, че незабавно би трябвало да се върнат, но незабавно, да оставят всичко и да се върнат. Филип ще пристигна към 19 часа и ще разгласи независимостта на Словения, Хърватска, Босна и Македония. Трябва да имаме хора в залата, може да се наложи да се гласоподава.” Златка Русева: „ Ами, в случай че слагат въпроса за одобрение довечера?”. Сашо Йорданов, който в това време също бе пристигнал: „ Никакво гласоподаване. Ще кажем няколко думи от всяка група и закриваш съвещанието. Нищо няма да се гласоподава. Удряш звънеца и приключваме…” Ботушарова: „ Пак ме поставяте в неловко състояние, само че ще се направя на ударена. Христо вземай моята кола и бягайте да ги събирате.”.
Кадир Кадир подмятна нещо не може ли да се изчака, да не става довечера, а Октай даде обещание, че няма да има проблеми от ПГ на Движение за права и свободи. Мисля, че предавам съвсем безусловно думите на участниците. Отново си прегледах записките – това са настроенията.
Излязох и споделих на парламентарната ни секретарка Светла Добрева да прозвънят всички депутати и който намерят да го викат/нямаше още мобилни телефони/. Тя и Меги се заеха незабавно да въртят телефони.
Имаше няколко явки, където можехме да допускаме, че има депутати, най-вече от провинцията. В ресторанта на новотел „ Европа” открихме група, седнала на раздумка: Стефан Божилов, Емил Цочев, Господин Атанасов, Звезделин Кафеджиев, Велислава Гюрова и май Петър Петров и Николай Христов. В механата на хотел „ София” бяха Илиян Шотлеков, Валентин Карабашев, Петко Гинев и Йордан Куцаров, а в стола на Министерски съвет в хотел „ Люлин” имаше заседнала огромна компания, която празнуваше рождения ден на Тошо Пейков: Здравко Кацаров, Нино Ставров, Руслан Сербезов, Георги Игнатов, Лъчезар Тошев, Марин Маринов, Пламен Стоилов и още някой. Казах им, че би трябвало да бъдат в Народното събрание незабавно по покана на Филип Димитров. Не ми бе доста прелестно, тъй като и аз на другия ден имах рожден ден. Емо Юруков бе пообиколил жилищата и домовете на някои депутати и към 19 часа се оказа, че сме посъбрали огромна част от парламентарната група. С доста дребни изключения /ръководството на групата/ никой не знаеше защо е това приучване и какъв е този значим, държавен въпрос, който ще се взема решение незабавно.
Сега си мисля, че щеше да е напълно друго, в случай че депутатите бяха готови авансово, в случай че хората знаеха и чакаха дейностите на държавното управление. В групата имаше извънредно качествени хора, които освен това можеха да са чудесни юристи на държавното управление, още повече, че бяха и петимни за наше ръководство. При това още не бе се случил разривът с Движение за права и свободи и бяхме в обща предизборна акция, корупционните и десарските проекти не бяха канализирани, както стана по-късно.
Всичко това можеше да се употребява и признаването на и Босна и Херцеговина да мине напълно безпрепятствено, а не да се основава непотребното напрежение, което последва. Отделям тези две страни, тъй като Словения и Хърватска към този момент бяха приети, да вземем за пример от Германия. В същото време Босна и Херцеговина даже още не бе провела референдум за отделянето от Югославия и сътворихме абсурд да признаваме страна, която не е изразила волята си за автономия. Между другото, публицистите бяха по-добре осведомени от депутатите и от тях научавахме какво се е случило в кулоярите на Министерски съвет.
От тях научихме да вземем за пример, че главен мотор в отсъствието на Ганев е бил Стефан Тафров, българският Боримечка довечера. Аз персонално съвсем не го познавах, с изключение на от едно посещаване на съветниците на Желю Желев /бяха Й. Соколов, В. Велчева, А. Подлесни, въпросният Тафров и още някой/ при гладуващите против приемането на Конституцията. Бяха пристигнали да ни разубеждават да прекратим стачката и да се върнем в Народното събрание. Основният им представител бе същият Тафров. Групата си отпътува безславно откакто огромният художник Георги Баев-Джурлата им сподели, че са “банда негодници, които слугуват на президента”.
Още се суетяхме в пленарната зала, когато със сериозна и напрегната физиономия влетя министър председателят Филип Димитров, а Сашо Йорданов незабавно изиска удължение на съвещанието. От гласувалите /143 „ за”, 26 „ против” и 11 „ въздържали се”/ виждам, че е имало 180 настоящи карти в залата. Все отново сме си свършили добре работата с екстреното приучване. Филип застана на трибуната и този път бе къс, явен и безапелационен:
“МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: Госпожо ръководител, дами и господа народни представители! Позволих си да желая думата, прекъсвайки вашата работа, тъй като в една парламентарна република дължимото почитание към Народното събрание постанова, когато държавното управление вземе в границите на своите конституционни преимущества значимо решение, то на първо място да извести Народното събрание и тогава известието да бъде изнесено пред медиите.
Ето за какво аз съм тук пред вас, с цел да ви оповестя, че откакто се срещна с всички налични данни, разиска информацията, постъпваща по разнообразни дипломатически канали, в това число информацията на външния министър Стоян Ганев, който сега лети към България (весело раздвижване в опозицията), българското държавно управление в свое съвещание, на което бяха поканени да присъствуват и ръководителят на Комисията по външната политика, и ръководителят на Комисията по националната политика
Р Е Ш И:
Признава републиките в някогашна Югославия - Словения, Македония, Хърватско и Босна и Херцеговина.
(Депутатите от Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи стават прави и бурно приветстват. Аплодисментите приключват с крясъци: " У-у-у! " и реплики към опозицията)
Това решение е израз на крайната позиция на българското държавно управление и на българската страна, която е подчинена на избрани правила, измежду които главен е правилото за признание правото на самоопределяне на популацията на всяка една такава република.
Нашият акт е израз на желанието ни за определяне на мира и съдействието на Балканите и в Европа, а и на всички места по света, където нашият глас може да доближи. Ние правим този акт, зачитайки и уважавайки мнението на всички останали страни, и сме уверени, че той ще бъде свестен точно като израз на желанието на България за мир и непоклатимост на Балканите. Благодаря.
(Продължителни ръкопляскания в блока на Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи. Част от депутатите на Съюз на демократичните сили са станали прави)”.
Еуфорията в залата след депутатите на Съюз на демократичните сили бе в действителност цялостна, станахме прави и ръкопляскахме, Манол Тодоров и Константин Размов от по-задните редици запяха “Шуми Марица”, чуваха се крясъци „ Долу комунизма” и „ Времето е наше”, някой предложи да се донесе шампанско… В същото време, настроението в групата на Българска социалистическа партия бе противоположно, решението се приемаше безмълвно, част от алените депутати демонстративно четяха вестници, други се въртяха нетърпеливо, доста дребна част ръкопляскаха, а Движение за права и свободи одобри новината като групата на Съюз на демократичните сили.
Думата от Българска социалистическа партия изиска първо Филип Боков, който сподели: „ … Страхувам се, че днешното решение подценява решението, което взехме в Комисиите по национална сигурност и външна политика. Това, което сподели тук министър председателят, че е взето мнението на министъра на външните работи е много огромно принуждение над обстоятелствата.”
След него думата изиска Сашо Йорданов, който по време на разногласията преди този момент си въртеше очите на разнообразни страни, само че произнесе чудесна тирада, както е било постоянно. Запомнил съм края и, който беше превъзходен: „ Македония, нашите другари в Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина знаят, че на света и в Европа има една дребна страна, която претърпява големи тежести, големи компликации, само че която има достолепието първа ясно да съобщи правилата на независимостта, свободата и законността.
Благодаря ви за вниманието. (Бурни ръкопляскания от страна на болшинството. Михаил Неделчев скандира: " Долу комунизма! Смърт на комунизма! " )”.
Иван Палчев от името на Движение за права и свободи се ограничи с късото: „ От името на Движението за права и свободи приветствувам Министерския съвет, че потвърди, че най-сетне ние имаме едно държавно управление на действието, което поема своите отговорности пред нацията и пред света. (Бурни ръкопляскания от страна на мнозинството)”.
Веднага след изявленията Снежана Ботушарова закри съвещанието. Часът бе малко след 20 часа.
Скандалите обаче към този момент се бяха развихрили в десния коридор. Около Филип Димитров се беше събрала групата на ОДС и Виржиния Велчева му крещеше: „ Какво вършиме бе, Филипе?! Нали щяхте да изчакате малко да се върне Стоян/Ганев/? Съзнаваш ли какъв скандал се заформя в този момент, за какво го направихте? Да отпътува незабавно Тафров на летището и да изясни за какво се е стигнало дотук!”. Същият Тафров-Боримечката сякаш потегли, само че изобщо не стигнал до летището, може би е отишъл в малкия екран, където Желев даваше изказване към този момент, може би просто се е прибрал да отдъхне. Като характерен писалищен хамсетер се изниза тихомълком. Изчезна, след това се чу, че Георги Марков и Венци Димитров му взели оставката, след това той се отказал да си дава оставката, само че след няколко дни Филип Димитров му я разписа на стълбите в Народното събрание. Изглеждаше много смутен, да не кажа и по-силни думи.
Оказа се, че Стоян Ганев дошъл единствено 20 минути след изказването на премиера. На летището били: Виржиния Велчева и съветниците му: Ганета Минкова и Алексей Подлесни. С него пристигнали Георги Марков и Венци Димитров и абсурдът бил подготвен още там. Особено разгневен бил Г. Марков, който тръгнал да търси Тафров, с цел да го бие. Стоян Ганев споделил, че по този начин сме го изложили пред външния министър на Германия Геншер, на който бил заречен, че България ще изчака с признаването и ще мисли на кого да изиска оставката. Според мен, това е било просто поза на непобедимия му егоцентризъм, само че кой знае…
Малко след закриването на съвещанието с колата на Снежана Ботушарова една група от Демократическата партия отидохме на летището да посрещнем ръководителя ни. Бяхме: Снежана Ботушарова, Златка Русева, Васил Гоцев и аз.
Дамите го осведомиха в детайли още в залата за посрещачи за станалото. Савов не обичаше да бъде подценяван, в такива случаи ставаше раздразним, придирчив, много раздразним. Обърна се към Златка Русева: „ Златке, нали се бяхме разбрали това да стане след изборите. Сега не ми остава нищо друго, ами да подам оставка. И другите да постъпят по този начин.” Тогава разбрах, че е имало ангажименти другаде за признаването на четирите страни, или най-малко на да се случи след изборите. Не си припомням друго, несъмнено е имало още страсти, само че това съм записал в дневника си. Седнахме да изпием по едно кафе и Савов като че ли, че се поуспокои. Той беше на първо място институционалист и когато го изпращахме в дома му на „ Паренсов” промълви: „ Ами станалото, станало. Ще я бутаме… Важното е да спечелим изборите в неделя”.
На 21 януари 1992 год. /сряда/ пред Народното събрание Савов сервира клетвените листове на Желю Желев и Блага Димитрова за определени президент и вице-президент
Така приключи сагата с признаването на четирите балкански страни. В нея като че ли няма отговорни, само че има доста, доста самоинициатива, несъгласуваност, съмнение в личните депутати и министри, обиди, тежки думи, като че ли ни остана единствено това „ Първи признахме…”. Но в това време няма и герои, няма и трагични герои, може би със остаряла дата някои да се усещат по този начин, само че в признаването нямаше нищо ненадейно, нито героично. Просто всички изпълнихме дълга си. Всеки, колкото е могъл…
Христо Марков (1962-2020), " Фактор ", 9 август 2017 година
Неприятно е да се „ измиват ръцете” с покойници, да се ровят кокалите им, да се акцентират несъществуващи заслуги и старания – отново нямаме спирка на непомерните си мемоари с тесногръд взор. Блазня се и аз да опиша моята версия, която е предостатъчно друга от версиите, тъй като не съм бил директен участник в признаването, само че пък бях зает с обезпечаване на вярната локация. Доколкото можех, въпреки всичко бях секретар на ПГ на Съюз на демократичните сили и имах известни отговорности към нашето Съюз на демократичните сили, тъй като тогава времената бяха други, пристрастеностите приповдигнати и опияняващи. Сашо Йорданов описа своята версия, само че тя ми звучи прекомерно скована, прекомерно сериозна даже в този момент, само че същинска изненада бяха някои постове на Стефан Тафров с днешна дата, който като един същински Боримечка трансферира напълно своята роля на тълмачите на независимостта на балканската страна.
свързани новини100604на 12.01.2022
Най-напред да разсея една голяма илюзия. Смята се/покрай спомените на участниците/, надали не, че сме направили едно голямо мъжество, героизъм надали не. Няма такова нещо. Признаването на беше въпрос на време, тъй като почвата бе плодородна, пък и имаше волята на македонците – те към този момент бяха провели своя референдум на 8 септември 1991 год. На него над 95% бяха споделили „ да” на независимостта на републиката, а по-късно скоропостижно македонците бяха приели и Конституция – на 17 ноември 1991 година
По това време, ние от Съюз на демократичните сили, бяхме заети първо с гладна стачка против Конституцията, след това с мъчно извоювани избори, избор на държавно управление и по този начин и не остана време за Македония, само че бе кристално ясно, че е въпрос на доста късо време да признаем разпада на някогашна Югославия. Пък и ситуацията беше удобна – Турция на Йозал се бе съсредоточила върху признаването на Босна, а и спора с кюрдите по това време бе се обострил съществено /Турция призна четирите републики към месец след нас/, Милошевич бе ангажиран да обезпечи на сина си Марко каналите на УДБА и Държавна сигурност за незаконна търговия с горива, тъй като се знаеше, че предстоят съществени спорове, Румъния като нас се бе съсредоточила във вътрешната политика, само Гърция не даваше дума да се издума да признае страна с името Македония, само че пък в това време одобряваше разпада на Югославия – въпреки всичко там управляваше Нова демокрация/Посланикът ни там Б. Богданов пращаше няколко вести, че е неуместно да признаят страна с такова име/.
Германия бе внимателна, Франция – неразбираема, а Съединени американски щати и Англия още нагаждаха позицията си, само че бе ясно какъв е неспирният ход на историята, а несъмнено най-силна поддръжка Югославия откри в Испания, която със странни претекстове към момента се надяваше, че нещо може да бъде избавено от мастодонта на Тито.
У нас просто трябваше да се откри подобаващия миг. Още при започване на 36-то Народно събрание комисиите по външна политика и национална сигурност бяха разискали обстановката в и взели решение, че признаването е неизбежно. Общо-взето декември 1991 год. мина под знака на Западните балкани, само че като новобранци в парламентарните тънкости не се обръщаше съществено внимание.
Целият декември и началото на януари мина под знака на президентските избори. Първите директни избори за президент в новата история на България. Нашата двойка Желев – Димитрова бе най-ясна в позицията си за Македония, в резюме: “Ние имаме историческото обвързване да изправим грешките на предходниците към Македония. Тя има към този момент суверенното право да се самоопредели.” /Блага Димитрова в Хисаря на 21.12.1991 год./. Комунистическата двойка Вълканов – Воденичаров бе коренно консервативна: “Разпадът на Югославия е огромна неточност, това е нелепост под диктовката на Съединени американски щати.” /Велко Вълканов пред в. „ Дума” от 02. 01. 1992 год./.
Третата двойка – любимец бе на безподобния Ж. Ганчев и П. Берон, а там всичко бе прочувствено и фриволно: „ Ние можем да решим проблемите на Балканите в полза на България”. /Жорж Ганчев пред в. „ Труд” от 27.12.1991 год./.
На 12 януари 1992 год. двойката на Съюз на демократичните сили получи 2 273 541 гласа или 44.66 %, а на Българска социалистическа партия – 1 549 970 или 30.44% и отидоха на балотаж, който трябваше да се организира на 19 януари. Преднината беше добра, само че оставаха въпросителни за втория тур, тъй като с изключение на Жорж Ганчев се бяха подредили един куп претенденти за популярност, чийто гласове отиваха в сметката на комунистите – Антон Дончев, Благовест Сендов, Димитър Попов, Славомир Цанков. Депутатите се стегнахме за още една седмица работа по регионите си. Кворумът в залата естествено висеше все „ на косъм” и на никой не му беше до балкански проблеми.
И тогава се случиха недоразуменията, които внесоха първото разединение в Съюз на демократичните сили, появи се съмнение, персонални обиди, егоцентричните напъни на водачите надскочиха чисто политическите разправи. Кому бе нужно това? И до момента нямам отговор. Изви се въпросът „ Македония” ни в чеп, ни в ръкав в една изострена политическа борба, предизборна, острастена. Дали пък Желев не е желал да завоюва още едно преимущество, а Филип Димитров да му помогне, само че се получи тъкмо противоположното??! Предстоеше спор сред двете двойки, само че на него изобщо не стана дума за Македония, тъй че отпада и версията той да е бил катализаторът. Не бих могъл да взема безапелационна позиция и през днешния ден, само че пък мога да опиша за този трагичен ден.
Денят бе сряда, 15 януари 1992 год., първото съвещание на Народното събрание след първия тур на президентските избори. Студен, прохладен ден. Преди това на 10 януари се случи нещо, което може би катализира събитията в този ден. Беше петък, ден за парламентарен надзор. И Филип Боков насочи запитване към премиера Филип Димитров: „ Освен това бих желал да Ви попитам и по отношение на желанията на държавното управление през идната седмица, във връзка на предстоящото на 15 януари и оповестено признание от страна на Европейската общественост на югославските републики. Известно е, че има разлики и различия измежду страните-членки на Европейската общественост. Възможно е да не се реализира по едно и също време признание, т.е. всички страни-членки на общността да признаят югославските републики. Бих желал да Ви попитам каква ще бъде реакцията на държавното управление, в случай че фактически това се случи?
Накрая, какво ще бъде отношението на българското държавно управление, ако Гърция, както има някои спекулации, наложи несъгласие върху признаването върху югославските републики от страна на Европейската общественост?
Как оценявате мнението на Съединените щати по ситуацията в Югославия? “
МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: „ …Що се отнася до позициите на българското държавно управление и нашите бъдещи дейности, желая да хвърля малко светлина върху тематиката за признаването на досегашните югославски републики от страна на Европейската общественост, като подчертая, че това е акт, който може да бъде осъществяван както общо от съответните страни, по този начин и поединично от тях. Аз също позволявам, че е допустимо в сходство с констатациите и на господин Боков, да се стигне до разнообразни дейности от страна на другите страни в Европейската общественост. Това евентуално би било единствено още едно доказателство за това, че при съществуването на разнообразни мнения по избрани въпроси страните могат да резервират своите положителни, доста положителни или блестящи връзки между тях. Предполагам, че в случай че в позицията на Република България и Република Гърция има разлики, те също няма да попречат да бъдат непокътнати отличните връзки, които имаме с Република Гърция.
Така или другояче каква ще бъде позицията на България, българското държавно управление естествено ще действува в сходство със декларираните до момента свои кардинални позиции и със мнението, което е направено по тези въпроси от българския парламент. А то се свежда до следното: ценене правото на самоопределяне на популацията на всички републики в Югославия и подготвеност за материализирането на това ценене в самопризнание тогава, когато техните дейности попадат в границите на декларацията на Европейската общественост, т.е. дават отговор на условията, които общността сложи. Това е една позиция, която ние ще следваме, без значение от това какви биха могли да бъдат оценките на разнообразни страни на общността, тъй като непринудено сме възприели тази позиция.
От тази позиция България като суверенна страна би следвало суверенно да изрази тази своя позиция в съответните дейности. (Ръкопляскания от СДС).” По-късно се оказа че това е прелюдията към неразбориите сред парламент и държавно управление, сред президент и министри, изобщо от нищо се появи проблем, който минимум бе предстоящ.
Този ден залата бе съвсем празна и надали някой е обърнал внимание на думите на двамата. Единственото, което си припомням е, че след края на съвещанието Савов сподели в коридорите на Филип Димитров: „ Ще би трябвало да помислим след изборите по какъв начин действаме.” Същата вечер, доколкото си припомням Стефан Савов отпътува за Испания, а външният министър Стоян Ганев за Германия и с него потеглиха Георги Марков и Венци Димитров. Така че тях ги нямаше до въпросната вечер. Останалата жива мощ на Съюз на демократичните сили /включително министрите/ се потопиха в предизборната акция на президента. До сряда, когато бе идващото съвещание.
В сряда /15.01.1991 г./ съвещанието стартира, както нормално, в 15 часа с доста рядък кворум от 131 депутати като най-малко 50 души бяха единствено карти, а не действително присъстващи, само че тогава можеше да минат тези номера. Още първоначално Йордан Василев, началник на комисията по национална сигурност изиска да се отсрочи съвещанието с един час, с цел да се съберат с комисията по външна политика и да изработят общо мнение. След отлагането се разбра, че сутринта Желев е свикал Консултативен съвет по национална сигурност, където се обсъждал въпросът за признаването на новите балкански страни. Но същия Консултативен съвет не съумял да се събере в цялостен състав и единствено се говорело, по принцип по този начин да се каже. Присъствали Йордан Соколов, Светослав Лучников, Димитър Луджев, Сашо Йорданов и заместникът на Стоян Ганев Стефан Тафров. Отсъствал даже министър председателят Филип Димитров и съвета се разпаднал. Единствено Стефан Тафров „ имал” информация, че Турция на следващия ден се готвела да признае югославските някогашни републики, изключително Босна. Така и не се схванало от какви източници „ имал” тази информация. От друга страна пък ген. Бригадир Аспарухов „ имал” оперативни данни, че Сърбия струпва войски по нашата граница при положение, че България признае четирите им някогашни републики. Както доста скоро се разбра и двамата са лъжели крепко.
Осман Октай и Юнал Лютфи, които същия ден се бяха върнали от Турция споделиха, че никой не слага въпроса за стремително признание на югославските републики, а се разисква разновидността единствено за Босна, само че в вероятност. А Димитър Луджев още там споделил, че никой не „ струпва войски” по нашата граница и в случай че би трябвало да се признава и да свършва тази работа.
След това имало и събиране в кабинета на Филип Димитров, където той мълчал, а станал скандал сред Иван Костов и Йордан Василев. Кастов споделил да не го занимават с балкански истории, тъй като той бил финансов министър и имал да прави бюджет, а Йордан Василев му отвърнал, че това е по-голям въпрос от бюджета, пък и в неделя имало президентски избори. В последна сметка Костов декларирал, че откакто се върне външният министър тогава да се разисква въпросът. Който познава характера на Костов знае, че с това е завършил диалога.
В пленарната зала присъстващите депутати от Съюз на демократичните сили бяха в приповдигнато въодушевление от първия тур на президентските избори, до последния миг събирахме хората за наложителния кворум. Все отново отгоре-отгоре председателстващата Снежана Ботушарова отри съвещанието след наложителните кавги по процедурни въпроси. На дневен ред бе приемането на Закона за задграничните вложения. Основни докладчици от Съюз на демократичните сили бяха Ал. Джеров, Илко Ешкенази /истинският създател на закона/ и Асен Мичковски /председател на Икономическата комисия/. Изборът не бе инцидентен. Както се изрази Мичковски преди този момент: „ Дайте да се занимаваме с непознатите вложения до изборите, тъй като този закон е минимум конфликтен.” Разбира се, съперниците ни от Българска социалистическа партия не мирясваха /Никола Койчев, Георги Пирински и Атанас Папаризов/, само че общо – взето съвещанието вървеше умерено.
Към 17.30 часа Снежана Ботушарова ме извика в кабинета си /имаше почивка/. Там заварих Златка Русева, Кадир Кадир, Осман Октай, Виржиния Велчева и Екатерина Михайлова, които се суетяха и стори ми се предстоеше скандал. Доколкото си припомням присъстваше и Драгия Драгиев. Най-гласовита бе Велчева: „ Кой е решил това, по какъв начин по този начин ще признава без да е тук външния министър, Савов и него го няма, какво вършим!?”. Тогава Ботушарова се обърна към мен: „ Христо, взимай Емо Юруков и вървете да намерите нашите депутати, които отсъстват. Казваш им, че незабавно би трябвало да се върнат, но незабавно, да оставят всичко и да се върнат. Филип ще пристигна към 19 часа и ще разгласи независимостта на Словения, Хърватска, Босна и Македония. Трябва да имаме хора в залата, може да се наложи да се гласоподава.” Златка Русева: „ Ами, в случай че слагат въпроса за одобрение довечера?”. Сашо Йорданов, който в това време също бе пристигнал: „ Никакво гласоподаване. Ще кажем няколко думи от всяка група и закриваш съвещанието. Нищо няма да се гласоподава. Удряш звънеца и приключваме…” Ботушарова: „ Пак ме поставяте в неловко състояние, само че ще се направя на ударена. Христо вземай моята кола и бягайте да ги събирате.”.
Кадир Кадир подмятна нещо не може ли да се изчака, да не става довечера, а Октай даде обещание, че няма да има проблеми от ПГ на Движение за права и свободи. Мисля, че предавам съвсем безусловно думите на участниците. Отново си прегледах записките – това са настроенията.
Излязох и споделих на парламентарната ни секретарка Светла Добрева да прозвънят всички депутати и който намерят да го викат/нямаше още мобилни телефони/. Тя и Меги се заеха незабавно да въртят телефони.
Имаше няколко явки, където можехме да допускаме, че има депутати, най-вече от провинцията. В ресторанта на новотел „ Европа” открихме група, седнала на раздумка: Стефан Божилов, Емил Цочев, Господин Атанасов, Звезделин Кафеджиев, Велислава Гюрова и май Петър Петров и Николай Христов. В механата на хотел „ София” бяха Илиян Шотлеков, Валентин Карабашев, Петко Гинев и Йордан Куцаров, а в стола на Министерски съвет в хотел „ Люлин” имаше заседнала огромна компания, която празнуваше рождения ден на Тошо Пейков: Здравко Кацаров, Нино Ставров, Руслан Сербезов, Георги Игнатов, Лъчезар Тошев, Марин Маринов, Пламен Стоилов и още някой. Казах им, че би трябвало да бъдат в Народното събрание незабавно по покана на Филип Димитров. Не ми бе доста прелестно, тъй като и аз на другия ден имах рожден ден. Емо Юруков бе пообиколил жилищата и домовете на някои депутати и към 19 часа се оказа, че сме посъбрали огромна част от парламентарната група. С доста дребни изключения /ръководството на групата/ никой не знаеше защо е това приучване и какъв е този значим, държавен въпрос, който ще се взема решение незабавно.
Сега си мисля, че щеше да е напълно друго, в случай че депутатите бяха готови авансово, в случай че хората знаеха и чакаха дейностите на държавното управление. В групата имаше извънредно качествени хора, които освен това можеха да са чудесни юристи на държавното управление, още повече, че бяха и петимни за наше ръководство. При това още не бе се случил разривът с Движение за права и свободи и бяхме в обща предизборна акция, корупционните и десарските проекти не бяха канализирани, както стана по-късно.
Всичко това можеше да се употребява и признаването на и Босна и Херцеговина да мине напълно безпрепятствено, а не да се основава непотребното напрежение, което последва. Отделям тези две страни, тъй като Словения и Хърватска към този момент бяха приети, да вземем за пример от Германия. В същото време Босна и Херцеговина даже още не бе провела референдум за отделянето от Югославия и сътворихме абсурд да признаваме страна, която не е изразила волята си за автономия. Между другото, публицистите бяха по-добре осведомени от депутатите и от тях научавахме какво се е случило в кулоярите на Министерски съвет.
От тях научихме да вземем за пример, че главен мотор в отсъствието на Ганев е бил Стефан Тафров, българският Боримечка довечера. Аз персонално съвсем не го познавах, с изключение на от едно посещаване на съветниците на Желю Желев /бяха Й. Соколов, В. Велчева, А. Подлесни, въпросният Тафров и още някой/ при гладуващите против приемането на Конституцията. Бяха пристигнали да ни разубеждават да прекратим стачката и да се върнем в Народното събрание. Основният им представител бе същият Тафров. Групата си отпътува безславно откакто огромният художник Георги Баев-Джурлата им сподели, че са “банда негодници, които слугуват на президента”.
Още се суетяхме в пленарната зала, когато със сериозна и напрегната физиономия влетя министър председателят Филип Димитров, а Сашо Йорданов незабавно изиска удължение на съвещанието. От гласувалите /143 „ за”, 26 „ против” и 11 „ въздържали се”/ виждам, че е имало 180 настоящи карти в залата. Все отново сме си свършили добре работата с екстреното приучване. Филип застана на трибуната и този път бе къс, явен и безапелационен:
“МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ ФИЛИП ДИМИТРОВ: Госпожо ръководител, дами и господа народни представители! Позволих си да желая думата, прекъсвайки вашата работа, тъй като в една парламентарна република дължимото почитание към Народното събрание постанова, когато държавното управление вземе в границите на своите конституционни преимущества значимо решение, то на първо място да извести Народното събрание и тогава известието да бъде изнесено пред медиите.
Ето за какво аз съм тук пред вас, с цел да ви оповестя, че откакто се срещна с всички налични данни, разиска информацията, постъпваща по разнообразни дипломатически канали, в това число информацията на външния министър Стоян Ганев, който сега лети към България (весело раздвижване в опозицията), българското държавно управление в свое съвещание, на което бяха поканени да присъствуват и ръководителят на Комисията по външната политика, и ръководителят на Комисията по националната политика
Р Е Ш И:
Признава републиките в някогашна Югославия - Словения, Македония, Хърватско и Босна и Херцеговина.
(Депутатите от Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи стават прави и бурно приветстват. Аплодисментите приключват с крясъци: " У-у-у! " и реплики към опозицията)
Това решение е израз на крайната позиция на българското държавно управление и на българската страна, която е подчинена на избрани правила, измежду които главен е правилото за признание правото на самоопределяне на популацията на всяка една такава република.
Нашият акт е израз на желанието ни за определяне на мира и съдействието на Балканите и в Европа, а и на всички места по света, където нашият глас може да доближи. Ние правим този акт, зачитайки и уважавайки мнението на всички останали страни, и сме уверени, че той ще бъде свестен точно като израз на желанието на България за мир и непоклатимост на Балканите. Благодаря.
(Продължителни ръкопляскания в блока на Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи. Част от депутатите на Съюз на демократичните сили са станали прави)”.
Еуфорията в залата след депутатите на Съюз на демократичните сили бе в действителност цялостна, станахме прави и ръкопляскахме, Манол Тодоров и Константин Размов от по-задните редици запяха “Шуми Марица”, чуваха се крясъци „ Долу комунизма” и „ Времето е наше”, някой предложи да се донесе шампанско… В същото време, настроението в групата на Българска социалистическа партия бе противоположно, решението се приемаше безмълвно, част от алените депутати демонстративно четяха вестници, други се въртяха нетърпеливо, доста дребна част ръкопляскаха, а Движение за права и свободи одобри новината като групата на Съюз на демократичните сили.
Думата от Българска социалистическа партия изиска първо Филип Боков, който сподели: „ … Страхувам се, че днешното решение подценява решението, което взехме в Комисиите по национална сигурност и външна политика. Това, което сподели тук министър председателят, че е взето мнението на министъра на външните работи е много огромно принуждение над обстоятелствата.”
След него думата изиска Сашо Йорданов, който по време на разногласията преди този момент си въртеше очите на разнообразни страни, само че произнесе чудесна тирада, както е било постоянно. Запомнил съм края и, който беше превъзходен: „ Македония, нашите другари в Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина знаят, че на света и в Европа има една дребна страна, която претърпява големи тежести, големи компликации, само че която има достолепието първа ясно да съобщи правилата на независимостта, свободата и законността.
Благодаря ви за вниманието. (Бурни ръкопляскания от страна на болшинството. Михаил Неделчев скандира: " Долу комунизма! Смърт на комунизма! " )”.
Иван Палчев от името на Движение за права и свободи се ограничи с късото: „ От името на Движението за права и свободи приветствувам Министерския съвет, че потвърди, че най-сетне ние имаме едно държавно управление на действието, което поема своите отговорности пред нацията и пред света. (Бурни ръкопляскания от страна на мнозинството)”.
Веднага след изявленията Снежана Ботушарова закри съвещанието. Часът бе малко след 20 часа.
Скандалите обаче към този момент се бяха развихрили в десния коридор. Около Филип Димитров се беше събрала групата на ОДС и Виржиния Велчева му крещеше: „ Какво вършиме бе, Филипе?! Нали щяхте да изчакате малко да се върне Стоян/Ганев/? Съзнаваш ли какъв скандал се заформя в този момент, за какво го направихте? Да отпътува незабавно Тафров на летището и да изясни за какво се е стигнало дотук!”. Същият Тафров-Боримечката сякаш потегли, само че изобщо не стигнал до летището, може би е отишъл в малкия екран, където Желев даваше изказване към този момент, може би просто се е прибрал да отдъхне. Като характерен писалищен хамсетер се изниза тихомълком. Изчезна, след това се чу, че Георги Марков и Венци Димитров му взели оставката, след това той се отказал да си дава оставката, само че след няколко дни Филип Димитров му я разписа на стълбите в Народното събрание. Изглеждаше много смутен, да не кажа и по-силни думи.
Оказа се, че Стоян Ганев дошъл единствено 20 минути след изказването на премиера. На летището били: Виржиния Велчева и съветниците му: Ганета Минкова и Алексей Подлесни. С него пристигнали Георги Марков и Венци Димитров и абсурдът бил подготвен още там. Особено разгневен бил Г. Марков, който тръгнал да търси Тафров, с цел да го бие. Стоян Ганев споделил, че по този начин сме го изложили пред външния министър на Германия Геншер, на който бил заречен, че България ще изчака с признаването и ще мисли на кого да изиска оставката. Според мен, това е било просто поза на непобедимия му егоцентризъм, само че кой знае…
Малко след закриването на съвещанието с колата на Снежана Ботушарова една група от Демократическата партия отидохме на летището да посрещнем ръководителя ни. Бяхме: Снежана Ботушарова, Златка Русева, Васил Гоцев и аз.
Дамите го осведомиха в детайли още в залата за посрещачи за станалото. Савов не обичаше да бъде подценяван, в такива случаи ставаше раздразним, придирчив, много раздразним. Обърна се към Златка Русева: „ Златке, нали се бяхме разбрали това да стане след изборите. Сега не ми остава нищо друго, ами да подам оставка. И другите да постъпят по този начин.” Тогава разбрах, че е имало ангажименти другаде за признаването на четирите страни, или най-малко на да се случи след изборите. Не си припомням друго, несъмнено е имало още страсти, само че това съм записал в дневника си. Седнахме да изпием по едно кафе и Савов като че ли, че се поуспокои. Той беше на първо място институционалист и когато го изпращахме в дома му на „ Паренсов” промълви: „ Ами станалото, станало. Ще я бутаме… Важното е да спечелим изборите в неделя”.
На 21 януари 1992 год. /сряда/ пред Народното събрание Савов сервира клетвените листове на Желю Желев и Блага Димитрова за определени президент и вице-президент
Така приключи сагата с признаването на четирите балкански страни. В нея като че ли няма отговорни, само че има доста, доста самоинициатива, несъгласуваност, съмнение в личните депутати и министри, обиди, тежки думи, като че ли ни остана единствено това „ Първи признахме…”. Но в това време няма и герои, няма и трагични герои, може би със остаряла дата някои да се усещат по този начин, само че в признаването нямаше нищо ненадейно, нито героично. Просто всички изпълнихме дълга си. Всеки, колкото е могъл…
Христо Марков (1962-2020), " Фактор ", 9 август 2017 година
Източник: pik.bg
КОМЕНТАРИ