Дори и да откъснеш всички цветя на света, не можеш

" Дори и да откъснеш всички цветя на света, не можеш да спреш пролетта. " е споделил Пабло Неруда.

Много обичам да вървя в парка. Имаме си дори с моите другари заниманието, наречено пейкинг - просто си седим на скамейка и си приказваме. Децата тичат около нас, играят, пийваме нещо, хапнем. Минава някой, остава, различен отпътува. И по този начин по цели дълги летни следобеди и вечери, че и до полунощ.

Паркът за мен е мястото за отмора, да, само че най-вече за среща с другари след работа, в почивен ден. Време, в което наваксваме с новините, мислите, паниките и насладите. Време на сближение и възобновяване.

Днес паркът е запустял, всички сме си по къщите. Пролет съвсем ще пукне, природата е подготвена за огромното си ахване пред чудото на живота, което ще се случи още веднъж. Но хората ги няма, приятелите ги няма...
Днес паркът не е вид за среща, един от многото избори. Днес той е единственият ми избор да вдъхна въздух. Излизам сама, вардя разстояние, не допирам нищо - единствено нежните цветчета на джанките. Пълня гърди с въздух, друг от домашния, нацъфтял въдух. Очи - със зелено, с птичка, с стръкче. Окото отново трепва като на дете и вяра се завръща.

Дори да откъснем всички цветя, даже да загубим доста, не можем да спрем вярата, не можем да спрем пролетта. Най-голямата разтуха е, че тя отново е тук. Най-големият урок е, че на човек даже за къс момент, само че му е съдено да осъзнае какъв брой доста в действителност има, когато си мисли какъв брой доста му е отнето. Разходка в парка, цъфнало стръкче, пролет.