Потомственият часовникар Димитър Петков: За скъпите марки не...
Допреди 30-ина години в Карлово и общината имаше 18 часовникари, през днешния ден е единствено един. Освен че хората, които могат да поправят и поддържат часовници, стават все по-малко, мощно се трансформира и методът на работа. Това споделя пред „ Марица “ Димитър Петков, потомствен часовникар, хванал занаята от малцината, които работят в региона.
Най-много научил, несъмнено, от татко си. Завършил междинното си обучение в карловския колеж по механотехника „ Христо Ботев “, след това подхванал и други механически специалности.
Споделя, че от много време часовникарството се правило под завеса. В миналото това било най-често в домашна конюнктура или в малко ателие. И когато дошли сътрудници или клиенти, незабавно се вземала една завивка и масата се покривала. Не се допускало да се гледа даже и за момент. Всеки занаятчия си пазел хляба.
Така е, тъй като това, което съм наследил от татко ми в часовникарството, са усети и настройки, специфични неща, които не се приказват, не се демонстрират, не се разискват. В процеса на работата разбираш кое по какъв начин би трябвало да стане - не на практика, не теоретически, а започваш да твориш, да го създаваш, споделя Димитър.
Баща му пък научил занаята от дядо Трифон от Ръжево Конаре. Интересното е, че той умрял необичайно. Пробивал един секундарник, положен на безименния му пръст. Не спазил софтуерна процедура и убол пръста си с шабора (тънко шило за работа по часовника). Пръстът му се инфектирал, след това - цялата ръка, а скоро по-късно и умрял.
През 50-те години на предишния век
часовници произвеждали и във ВМЗ - Сопот,
където в този момент вадят рекордна оръжейна продукция около войната в Украйна.
Тогавашните нашенски будилници се казвали " Левскиград “ и „ Родина “, само че били правени по тертипа на немските „ Густав Бекер “ и „ Юнгханс “.
Родното произвеждане обаче не прокопсало, тъй като не е имало качествени стомани, качествени лагери и пружини. Екземпляри от тези часовници работят и до момента, което е огромен комплимент за тогавашните майстори.
Димитър Петков няма подозрение по кое време е било златното време на часовникарите.
През 70-те и 80-те години на предишния век гилдията е била най-голяма. Всеки носел на ръката си машинален часовник и го поддържал да работи през целия си живот. Тогава часовникарите в България били на щат в предприятието „ Битова техника “, където поправяли тв приемници, домашни електроуреди и други сходни неща.
Димитър и татко му били зачислени към съответни цехове - 14/2 и 14/5 на „ Битова техника “ - Пловдив. Овладяването на занаята обаче не било лесна и елементарна работа.
За да станеш часовникар, трябвало
да чиракуваш при занаятчия, а след това да положиш изпит за разряд.
„ Битова техника “ назначаваше тези хора като възпитаници в своите клонове - Чирпан, Стамболийски, Кричим, Пловдив. Бяхме доста хора. В Карловско бяхме 18 часовникари ", спомня си Димитър.
Грес, частите и маслата за ремонт на часовниците се внасяли от чужбина, множеството от тях от по този начин нареченото второ направление, т.е. от Запада, с долари от капиталистическите страни - Германия, Япония, Швейцария. Част от този импорт се осъществявал и от ВМЗ - Сопот.
Началото на новите технологии съответствува и с началото на демократичните процеси в България, отбелязва Димитър. Тогава „ Битова техника “ прекратява активността си и поправката на битови уреди и часовници поема по всякакви пътеки.
Сега е добре майсторите, които се афишират за часовникари, да имат някакъв документ, който да удостоверява уменията им. Защото не всеки може и би трябвало да отваря часовник и да пипа вътре в него. Регионалната занаятчийска камара в Пловдив е организацията, пред която може да се постави изпит и да се получи удостоверение за този поминък, изяснява Димитър.
В днешно време по-заможните хора с по-скъпи часовници напряко ги хвърлят, не ремонтират. Изтече ли батерията на часовника, и го отписват. На Запад обаче има избрани шротове за битова техника и контейнери за часовници. След като се изпълнят контейнерите, предметите се сортират на лента. Слагат часовниците, надлежно електронни и механични, поотделно в торбички от по половин или кг. После ги продават на търг за по 1 или 5 евро.
При мен са дошли такива торбички от Гърция и Германия със стотици часовници, от които са желали да бъдат ремонтирани единствено пет, примерно, останалото се изхвърля, изяснява карловският занаятчия.
Сега клиентите му идват най-често за промяна на батериите при кварцовите часовници и за разчистване на механичните.
Той попада в интернет на разгласи от други западни страни за ремонт на скъпи часовници. Там сътрудниците му правят една специфична интервенция - те отварят часовника, описват какви повреди има, пресмятат цената на самата щета и изпращат часовника в завода, който го е създал, с цел да бъде ремонтиран. Обичайно поправката излиза към половината от цената на часовника.
" Не мога да кажа дали има бъдеще тази специалност - това е единствено огромна обич. За да се занимаваш с часовници, би трябвало да имаш приходи от другаде, а часовникарството да го правиш от обич, като занимание ", споделя Димитър Петков.
Кварталният точилар изчезна, само че ножарството процъфтява
Евгени Димов е сърцето и душата на ножарската колегия в Сопот
" Кварталният точилар изчезна, а ножарството разцъфтява. Двата занаята са разнообразни, въпреки да ги свързва ножът. Днес към мен постоянно се обръщат познати да им наточа ножовете, носят ми по една връзка. И аз го върша, въпреки моят поминък да е ножарството. " Това споделя Евгени Димов, един от най-хубавите и фамозни майстори в този поминък.
Точиларството е обособен поминък от ножарството. Навремето си е имало единствено точилари. Хората са си пазили ножовете и са ги поддържали, тъй като самият нож е скъпа движимост, мъчно е да се направи. Имало е градски ателиета, в които семействата и заведенията за хранене си носили сечивата, с цел да ги наточат и да ги употребяват още веднъж и още веднъж.
Заточването се прави на точилен камък, който се върти. В доста от случаите е имало точилари, които са имали колела или мотопеди по-късно, които въртят камъка. Точили са ножици, ножове, ножове за месомелачка, които пък са със напълно други ъгли на заточване. Понякога, много по-рядко, са заточвали и коси.
" Днес промишлеността ни залива с ножове на доста налични цени и разнородни модели. Хората си купуват и домашни устройства за заточване. Вярно, че трябват и умения да се работи с тях ", отбелязва занаятчия Евгени Димов. И тези устройства са разнообрази, някои са железни, други керамични. И когато те не оказват помощ, ножът се сменя с нов, тъй като към този момент коства единствено няколко лв..
В предишното ножовете са били ръчно направени, а материалите - скъпи. Ножарите са правили доста умели комбинации, с цел да спестят. Демирът - мекото желязо, което е влагано в изработката на един нож, е по-евтино. А челикът, от който се прави острието, е безценен и се е внасял от Англия.
" Да имаш един прекрасен нож, е било инвестиция, хората са си ги пазили, поддържали са ги ", споделя Евгени Димов.
Сега има майстори, които са се специализирали единствено в кухненски ножове. И в действителност са по-хубави от фабричните, от по-качествени материали, а някои са и с художествена направа.
" Попадал съм на точиларски ателиета в интернет. Те са били за заточване на коафьорски ножици, които са скъпи и би трябвало да се поддържат годни за работа по-дълго време ", изяснява занаятчия Евгени.
Всяка година през месец май в Сопот се събират ножарите от цяла България, с цел да споделят опит и обменят знанията за занаята. Тогава се вижда изобилието от модели ножове с друго предопределение - кухненски, ловни, сувенирни. Тогава излиза наяве, че всяка година към гилдията се причисляват десетки младежи.
Най-много научил, несъмнено, от татко си. Завършил междинното си обучение в карловския колеж по механотехника „ Христо Ботев “, след това подхванал и други механически специалности.
Споделя, че от много време часовникарството се правило под завеса. В миналото това било най-често в домашна конюнктура или в малко ателие. И когато дошли сътрудници или клиенти, незабавно се вземала една завивка и масата се покривала. Не се допускало да се гледа даже и за момент. Всеки занаятчия си пазел хляба.
Така е, тъй като това, което съм наследил от татко ми в часовникарството, са усети и настройки, специфични неща, които не се приказват, не се демонстрират, не се разискват. В процеса на работата разбираш кое по какъв начин би трябвало да стане - не на практика, не теоретически, а започваш да твориш, да го създаваш, споделя Димитър.
Баща му пък научил занаята от дядо Трифон от Ръжево Конаре. Интересното е, че той умрял необичайно. Пробивал един секундарник, положен на безименния му пръст. Не спазил софтуерна процедура и убол пръста си с шабора (тънко шило за работа по часовника). Пръстът му се инфектирал, след това - цялата ръка, а скоро по-късно и умрял.
През 50-те години на предишния век
часовници произвеждали и във ВМЗ - Сопот,
където в този момент вадят рекордна оръжейна продукция около войната в Украйна.
Тогавашните нашенски будилници се казвали " Левскиград “ и „ Родина “, само че били правени по тертипа на немските „ Густав Бекер “ и „ Юнгханс “.
Родното произвеждане обаче не прокопсало, тъй като не е имало качествени стомани, качествени лагери и пружини. Екземпляри от тези часовници работят и до момента, което е огромен комплимент за тогавашните майстори.
Димитър Петков няма подозрение по кое време е било златното време на часовникарите.
През 70-те и 80-те години на предишния век гилдията е била най-голяма. Всеки носел на ръката си машинален часовник и го поддържал да работи през целия си живот. Тогава часовникарите в България били на щат в предприятието „ Битова техника “, където поправяли тв приемници, домашни електроуреди и други сходни неща.
Димитър и татко му били зачислени към съответни цехове - 14/2 и 14/5 на „ Битова техника “ - Пловдив. Овладяването на занаята обаче не било лесна и елементарна работа.
За да станеш часовникар, трябвало
да чиракуваш при занаятчия, а след това да положиш изпит за разряд.
„ Битова техника “ назначаваше тези хора като възпитаници в своите клонове - Чирпан, Стамболийски, Кричим, Пловдив. Бяхме доста хора. В Карловско бяхме 18 часовникари ", спомня си Димитър.
Грес, частите и маслата за ремонт на часовниците се внасяли от чужбина, множеството от тях от по този начин нареченото второ направление, т.е. от Запада, с долари от капиталистическите страни - Германия, Япония, Швейцария. Част от този импорт се осъществявал и от ВМЗ - Сопот.
Началото на новите технологии съответствува и с началото на демократичните процеси в България, отбелязва Димитър. Тогава „ Битова техника “ прекратява активността си и поправката на битови уреди и часовници поема по всякакви пътеки.
Сега е добре майсторите, които се афишират за часовникари, да имат някакъв документ, който да удостоверява уменията им. Защото не всеки може и би трябвало да отваря часовник и да пипа вътре в него. Регионалната занаятчийска камара в Пловдив е организацията, пред която може да се постави изпит и да се получи удостоверение за този поминък, изяснява Димитър.
В днешно време по-заможните хора с по-скъпи часовници напряко ги хвърлят, не ремонтират. Изтече ли батерията на часовника, и го отписват. На Запад обаче има избрани шротове за битова техника и контейнери за часовници. След като се изпълнят контейнерите, предметите се сортират на лента. Слагат часовниците, надлежно електронни и механични, поотделно в торбички от по половин или кг. После ги продават на търг за по 1 или 5 евро.
При мен са дошли такива торбички от Гърция и Германия със стотици часовници, от които са желали да бъдат ремонтирани единствено пет, примерно, останалото се изхвърля, изяснява карловският занаятчия.
Сега клиентите му идват най-често за промяна на батериите при кварцовите часовници и за разчистване на механичните.
Той попада в интернет на разгласи от други западни страни за ремонт на скъпи часовници. Там сътрудниците му правят една специфична интервенция - те отварят часовника, описват какви повреди има, пресмятат цената на самата щета и изпращат часовника в завода, който го е създал, с цел да бъде ремонтиран. Обичайно поправката излиза към половината от цената на часовника.
" Не мога да кажа дали има бъдеще тази специалност - това е единствено огромна обич. За да се занимаваш с часовници, би трябвало да имаш приходи от другаде, а часовникарството да го правиш от обич, като занимание ", споделя Димитър Петков.
Кварталният точилар изчезна, само че ножарството процъфтява
Евгени Димов е сърцето и душата на ножарската колегия в Сопот
" Кварталният точилар изчезна, а ножарството разцъфтява. Двата занаята са разнообразни, въпреки да ги свързва ножът. Днес към мен постоянно се обръщат познати да им наточа ножовете, носят ми по една връзка. И аз го върша, въпреки моят поминък да е ножарството. " Това споделя Евгени Димов, един от най-хубавите и фамозни майстори в този поминък.
Точиларството е обособен поминък от ножарството. Навремето си е имало единствено точилари. Хората са си пазили ножовете и са ги поддържали, тъй като самият нож е скъпа движимост, мъчно е да се направи. Имало е градски ателиета, в които семействата и заведенията за хранене си носили сечивата, с цел да ги наточат и да ги употребяват още веднъж и още веднъж.
Заточването се прави на точилен камък, който се върти. В доста от случаите е имало точилари, които са имали колела или мотопеди по-късно, които въртят камъка. Точили са ножици, ножове, ножове за месомелачка, които пък са със напълно други ъгли на заточване. Понякога, много по-рядко, са заточвали и коси.
" Днес промишлеността ни залива с ножове на доста налични цени и разнородни модели. Хората си купуват и домашни устройства за заточване. Вярно, че трябват и умения да се работи с тях ", отбелязва занаятчия Евгени Димов. И тези устройства са разнообрази, някои са железни, други керамични. И когато те не оказват помощ, ножът се сменя с нов, тъй като към този момент коства единствено няколко лв..
В предишното ножовете са били ръчно направени, а материалите - скъпи. Ножарите са правили доста умели комбинации, с цел да спестят. Демирът - мекото желязо, което е влагано в изработката на един нож, е по-евтино. А челикът, от който се прави острието, е безценен и се е внасял от Англия.
" Да имаш един прекрасен нож, е било инвестиция, хората са си ги пазили, поддържали са ги ", споделя Евгени Димов.
Сега има майстори, които са се специализирали единствено в кухненски ножове. И в действителност са по-хубави от фабричните, от по-качествени материали, а някои са и с художествена направа.
" Попадал съм на точиларски ателиета в интернет. Те са били за заточване на коафьорски ножици, които са скъпи и би трябвало да се поддържат годни за работа по-дълго време ", изяснява занаятчия Евгени.
Всяка година през месец май в Сопот се събират ножарите от цяла България, с цел да споделят опит и обменят знанията за занаята. Тогава се вижда изобилието от модели ножове с друго предопределение - кухненски, ловни, сувенирни. Тогава излиза наяве, че всяка година към гилдията се причисляват десетки младежи.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ