Докога този Милан ще продължава да се гаври с търпението

Докога този Милан ще продължава да се гаври с търпението на своите тифози? Колко още време ще би трябвало да се чака, с цел да забележим този клуб още веднъж на извоюваното му в историята място измежду каймака в Европа и света? И то откакто, най-малко на доктрина, има всичко належащо да го стори: богат притежател, изпълнени със пристрастеност (Бобан и Малдини) и опит (Газидис) ръководители.

Отвъд самото оскърбление от нанесеното проваляне 5:0 – най-голямото за века и изобщо от 21 години насам за Милан, оттатък изумените лица на хората от управлението по трибуните и оттатък злополучното класиране в таблицата в Серия А – в долната й половина и на цели 14 точки от зона Шампионска лига, най-точно изобразяващото възприятие бе гледката от сълзите най-после на Джанлуиджи Донарума. Сълзи най-искрени като на неутешимо малко дете, което неговият треньор Джиджи Турчи без триумф опитваше като грижлив татко да утеши с обятия.



Само на няколко метра разстояние Алехандро Гомес и Йосип Иличич подскачаха и танцуваха дружно с 20 000 пощурели от наслада бергамаски. Сцена в цялостен контрастност с подобен тъмен за сърцата и душите следобяд, какъвто малко е имало в дългата над 120 години история на „ червено-черния “ клуб. Защото едно е да загубиш, напълно друго – да загубиш по сходен метод. Да, тази Аталанта е мощ, само че и Милан е Милан… или най-малко би трябвало да бъде. А Милан съгласно природата си не може да си разреши да пада и да бъде унижаван по този начин.

Невъзможно е да не си зададем един въпрос след тези пет позволени гола и след тези сълзи: по какъв начин може клубът (в този си вид) в действителност да си мисли, че би могъл да задържи за дълготраен интервал международен гений като Донарума, чийто контракт изтича единствено след година и половина? Или пък като Лукас Пакета, който някогашният „ росонеро “ Леонардо се пробва по всякакъв начин да издърпа при себе си в Пари Сен Жермен? Или пък като страхотния Тео Ернандес, чието неявяване поради наказване против Аталанта се усети така трагично?



Колкото повече губи на терена, толкоз повече Милан губи и отвън него. Губи от цената си, от привлекателността си, та поради това рискува да изгуби така и така дребното си налични същински гении, камо ли да се пребори за нови. Всичко е обвързвано: показване на терена, финанси, състав, треньор, управление, притежатели. Всички носят виновност за актуалното дъно, никой не може да бъде оневинен.

Старши треньорът Стефано Пиоли не е застрашен от уволняване, това е несъмнено. Подобренията в играта, с единственото изключение от кино лентата на ужасите в неделя, към този момент ги има, тъй че най-малко е ясно на всички, че казусът не е на пейката. Разпадът в Бергамо обаче подпали чергата под хората на горните етажи на властта, под която фитилът бе нагорещен отпреди това. Джан Пиеро Гасперини просто възпламени клечката на „ червено-черното “ буре с барут и към този момент няма връщане обратно.



Сега ситуацията е „ всеки против всеки “ в опит да си мият ръцете един с другия. Фразата на Звонимир Бобан, че „ на пазара ще опитаме да сторим най-хубавото допустимо съгласно това, което ни разрешат да сторим “, изкара от нерви „ Елиът Мениджмънт “. Там е ключът към конфликта, тъй като притежателите ще отвръщат, че вложените за нови играчи 160 млн. евро единствено през 2019 година не са малко пари, а просто са изхарчени зле.

Всички от управлението са набелязани от „ Елиът “, само че това важи най-много за техническия шеф Паоло Малдини. На него тежи отговорността от построяването на 4-тия по заплати състав в Серия А, заемащ през днешния ден в края на годината злополучното 11-о място във краткотрайното класиране. Състав, който има по по-малко от вкаран гол приблизително на мач (общо 16 в 17) и от който единствено СПАЛ, Удинезе, Сампдория и Бреша имат по-малко маркирани попадения.



Дотолкова е кипнало недоволството на притежателите, че разнообразни фигури от върховете на йерархията на компанията са все по-убедени, че легендата Малдини ще стори добре да хвърли оставка. Положението на тогавашния прочут капитан в златната епоха е все по-крехко, позицията му е все по-слаба. Както все по-слаб и нежен е и този безпаричен, безпаричен Дяволо, който преди време предизвикваше същинска наслада или последна гняв, а през днешния ден – единствено безпомощен рев.
Карлос Пасерини, „ Кориере каузи Сера “ Серия А 17 кръг, неделя 22 декември Аталанта 5:0краен резулат Милан