Докато за мнозина Великден е време на радост, шум и

Докато за мнозина Великден е време на наслада, звук и цялостни маси, за други той идва безшумно. Прекалено безшумно. Празниците имат особеното свойство да усилват всичко – и щастието, и неналичието. А когато липсва човек, дом или просто нечие наличие, тишината става тежка.

Самотата не постоянно се вижда. Тя не постоянно е човек, който седи самичък. Понякога е усмивка, зад която има празнина. Понякога е човек измежду хора, който отново се усеща самичък. Възрастните, хората надалеч от околните си, тези, които са изгубили някого… за тях празниците са увещание.

Малките жестове имат огромна мощ. Не е нужно доста, с цел да промениш нечий ден: позвъняване, малко известие, покана „ Ела при нас “, усмивка към чужд... Понякога едно „ Мисля за теб “ коства повече от цяла софра.

Ако ти самият си сам… Не чакай празникът да мине – направи го собствен. Сложи си маса, даже и за един. Излез на разходка. Обади се на някого, с който от дълго време не сте говорили. Самотата не изчезва за момент, само че може да стане по-поносима, когато направиш първата крачка.

Да подадеш ръка е избор. Великден не е единствено традиция. Той е късмет. Шанс да бъдем по-добри. Да забележим тези, които остават настрана. Да поканим, да попитаме, да се спрем за миг.

Празникът не е в съвършената софра. Той е в това да не оставим никого самичък. Защото същинският празник стартира там, където свършва самотата.