Децата, телефоните и социалните мрежи: правилата, които България вече не може да отлага
Докато действителният свят на децата ни е строго контролиран за тяхната сигурност, цифровото пространство остава непредвидима и рискова зона, в която малолетните са оставени без съответна отбрана. За незабавната потребност от цялостна законова рамка у нас за избавяне на детската душeвност и здраве от клопките на неограничения интернет достъп предизвестява в своя юридически разбор юрист Мартин Костов.
На фона на честите случаи на кибертормоз, дълбока деконцентрация в учебно заведение и феномена на „ допаминовия апетит “, анализът слага началото на необятен публичен и институционален спор.
Ето и неговият юридически разбор:
Въпросът за телефоните в учебно заведение и за достъпа на децата до обществените мрежи към този момент не е дребна педагогическа тематика, а публичен проблем, който изисква ясни правила.
Проблемът към този момент не е в бъдещето
В България към момента приказваме за телефоните и обществените мрежи по този начин, като че ли става дума за персонален избор на всяко семейство или за вътрешен ред на всяко учебно заведение. Това е комфортно пояснение, само че към този момент не е задоволително. Децата не влизат в интернет като равни участници на пазара на внимание. Те попадат в среда, построена по този начин, че да ги задържа допустимо най-дълго, да ги връща още веднъж и още веднъж и да трансформира всяка свободна минута в мотив за ново отваряне на приложението.
У нас няма на практика работеща възрастова граница за достъп до обществените мрежи. Има текстове, има общи правила, има заявления за отбрана на децата, само че в всекидневието регистрацията на едно дете в платформа продължава да зависи най-често от това каква дата на раждане ще вкара единствено. Няма действителна инспекция, няма пореден надзор и няма чувство, че платформите носят същинска отговорност за това кой употребява услугите им.
Същото се вижда и в учебно заведение. Законът не разрешава потреблението на мобилни телефони по време на образователните часове, само че това не взема решение казуса. Най-рисковите обстановки постоянно не се случват в самия час, а в междучасията, в двора, в коридорите, в груповите чатове, в фотосите, които се вършат без единодушие, и в клиповете, които по-късно стартират да живеят личен живот онлайн.
Така се получава абсурд: учебното заведение е място, в което страната провежда съвсем всичко - образователни стратегии, правила за оценяване, наличия, отсъствия, наказания, поддръжка, сигурност. Но когато става дума за устройството, посредством което в учебното заведение влиза цялата обществена мрежа, разпоредбите остават неуверени, частични и разнообразни от учебно заведение до учебно заведение.
Какво към този момент вършат другите страни
Международният опит демонстрира, че тематиката към този момент е излязла от полето на пожеланията. Различните страни избират разнообразни решения, само че общата посока е ясна: детето не може да бъде оставено единствено против промишленост, която печели от неговото внимание.
Австралия избра най-твърдия модел. Законодателството там планува минимална възраст за достъп до избрани обществени мрежи и слага тежестта върху платформите, а не върху детето или родителя. Важното в този метод е освен самата възрастова граница, а правилото, че родителското единодушие не може да обезсили отбраната. Държавата споделя: има опасности, при които обществото би трябвало да сложи граница.
Франция подходи от другата страна - от телефона в учебно заведение. Там възбраната не е сведена единствено до образователния час, а обгръща образователната среда като цяло. Идеята е елементарна: в случай че желаеме учебното заведение да бъде пространство за централизация, другарство и учене, не можем да оставим най-силния съперник на вниманието непрекъснато включен в джоба на всяко дете.
Френският образец демонстрира и нещо доста практично. Забраната не може да бъде единствено изречение в закона. Тя има потребност от организация - къде се оставят устройствата, кой дава отговор за тях, какви са изключенията, какво се прави при здравословна потребност, при неотложност или при образователна задача. Когато страната вкарва предписание, тя би трябвало да обезпечи и условия то да бъде използвано.
Швеция е значима с различен урок. След години на мощна цифровизация на образованието страната стартира да премисля ролята на екраните в ранното образование. Изводът е изключително скъп, тъй като идва не от боязън от технологиите, а от опит с тях. Достъпът до устройство не е еднакъв на достъп до познание.
На европейско ниво също се оформя нова рамка. Актът за цифровите услуги към този момент задължава огромните онлайн платформи да подхващат ограничения за отбрана на малолетните. Европейските институции работят и върху решения за инспекция на възрастта, които да не изискват излишно откриване на персонални данни. Посоката е ясна: свободният достъп на децата до всяка цифрова услуга към този момент не се приема като естествено състояние, а като въпрос на контролиране.
Къде е България през днешния ден
България не стартира от нулата. Конституцията слага децата под закрилата на страната и обществото. Законът за протекция на детето приказва за отбрана от информация и материали, които могат да увредят развиването на детето. Семейният кодекс слага върху родителите отговорност за физическото, умственото, нравственото и общественото развиване на децата. Тези правила звучат мощно, само че казусът е, че не са превърнати в задоволително ясни правила за цифровата среда.
Най-видимата уязвимост е в учебната уредба. Забраната за потребление на мобилни телефони по време на образователните часове е остаряла като дефиниция и незадоволителна като обсег. Днес детето не носи просто телефон. То може да носи смарт часовник, таблет, устройство за връзка, слушалки, камера, достъп до колективен чат и опция за неотложно разпространяване на фотография или видео. Законът би трябвало да приказва за мобилни устройства за връзка, а освен за телефони.
Още по-важно е, че правилото би трябвало да обгръща образователния ден, а освен образователния час. В противоположен случай в самия час ще има условен ред, а в междучасието ще се отваря пространство за същия риск, против който сякаш се борим - снимане без единодушие, унизителни клипове, онлайн насмешки, напън в групови чатове, достъп до наличие, което не е уместно за възрастта.
По отношение на обществените мрежи ситуацията е още по-ясно: формалната възрастова граница не е задоволителна, когато няма механизъм за инспекция. Да оставиш детето единствено да заявява възрастта си е съвсем същото като да оставиш входа без врата, само че да сложиш табела „ неразрешено за деца “. Табелата може да наподобява добре в нормативния текст, само че не пази никого.
Практиката на учебните заведения също демонстрира неналичието на народен стандарт. Някои учебни заведения имат по-строги правила, други по-гъвкави, трети разчитат на учителите да се оправят съгласно случая. Така отбраната на детето зависи от съответното учебно заведение, от шефа, от класния началник и от това дали една общественост към този момент е претърпяла тежък случай. Това не е постоянна политика, а ръководство след пожар.
Телефонът в учебно заведение не е просто движимост
Когато приказваме за телефоните в учебно заведение, постоянно разногласието се показва като битов: къде да стоят устройствата, дали учителят има право да ги вземе, по какъв начин родителят ще се свърже с детето, какво става при неотложност. Това са значими въпроси, само че те не изчерпват казуса.
Телефонът не е единствено предмет в чантата. Той е вход към обществената мрежа, към камерата, към груповия чат, към публичността, към логаритъма. С него едно междучасие може да се трансформира в онлайн оскърбление. С него един спор сред две деца може да стане клип, който гледат стотици. С него една засегнатост може да продължи и след края на образователния ден, вкъщи, вечер, през уикенда, без действителна отмора за детето, което е цел.
Точно по тази причина тематиката не е война против телефоните. Тя е въпрос за това какво би трябвало да бъде учебното заведение. Ако учебното заведение е място за учене, другарство и образование, то би трябвало да има право да сътвори среда, в която вниманието на детето не е непрекъснато отвличано, а достолепието му не зависи от това кой какво е снимал и качил.
Учителят не може да се конкурира с световна промишленост, основана да задържа вниманието. Родителят също не може самичък да носи цялата тежест. Да кажем „ родителите да си възпитават децата “ звучи безапелационно единствено на пръв взор. Родителската отговорност е първа, само че не е единствена. Държавата от дълго време контролира алкохола, тютюна, хазарта и други рискови среди точно тъй като детето има потребност от външна отбрана. Дигиталната среда към този момент би трябвало да бъде въображаема по същия метод - не като възбрана за живот, а като правила за сигурност.
Какви правила са нужни
Първо, България има потребност от ясна национална възбрана за потребление на мобилни устройства за връзка в учебно заведение, която да обгръща освен образователните часове, а целия образователен ден и територията на образователното заведение. Забраната би трябвало да бъде софтуерно неутрална, с цел да включва освен телефоните, а и всички устройства, посредством които детето може да комуникира, снима, записва или влиза в онлайн среда.
Второ, изключенията би трябвало да бъдат ясни и лимитирани. Устройство може да се употребява за съответна образователна задача, когато учителят категорично го позволи. Може да има изключение при здравословна потребност, при специфични просветителни потребности или при незабавна обстановка. Но изключението не би трябвало да гълтам правилото. Ако всяко учебно заведение стартира да пояснява свободно по кое време телефонът е „ необходим “, скоро възбраната ще остане единствено на хартия.
Трето, страната би трябвало да обезпечи условия за използване. Не може да се одобри национална възбрана и след това всяко учебно заведение да бъде оставено единствено да измисля къде да съхранява устройствата. Нужни са шкафчета, заключващи се кутии, торбички или различен на практика механизъм. Това коства пари, само че неналичието на организация също коства - с заплеснатост, спорове, кибертормоз и неравни условия сред учебните заведения.
Четвърто, достъпът до обществени мрежи би трябвало да бъде привързан с действителна инспекция на възрастта. Отговорността не може да бъде трансферирана върху детето. Няма логичност 11-годишно дете да носи практическата тежест да се самоконтролира в среда, която е проектирана по този начин, че да го задържи. Платформите имат техническия потенциал, икономическия интерес и по тази причина би трябвало да носят и отговорността.
Пето, контролът върху платформите би трябвало да бъде действителен. Ако глобата е алегорична, тя ще бъде призната като разход за активността. При компании с световен оборот ефикасната глоба би трябвало да бъде задоволително сериозна, с цел да има предпазен смисъл. Иначе страната единствено ще имитира угриженост, а децата ще продължат да бъдат оставени в същата среда.
Шесто, учебните заведения би трябвало да имат обединен народен стандарт. Той може да оставя място за организационни решения съгласно постройката, възрастта на учениците и съответната общественост, само че главното наличие би трябвало да бъде общо за всички. Детето не би трябвало да получава по-слаба отбрана единствено тъй като учи в учебно заведение, което няма запас, храброст или опит да вкара по-смислени правила.
Седмо, рестриктивните мерки би трябвало да бъдат съчетани с обучение. Не е задоволително да вземем телефона за няколко часа. Детето би трябвало да схваща по какъв начин работят платформите, за какво несъмнено наличие се демонстрира още веднъж и още веднъж, какво е дезинформация, какво е кибертормоз, по какъв начин се пази персоналното пространство и за какво вниманието му има цена. Дигиталната просветеност не би трябвало да бъде курс по натискане на бутони, а образование по самоотбрана в актуалната среда.
Това не е спор „ за “ или „ срещу “ технологиите
Най-лесната неточност е този диалог да бъде показан като конфликт сред съвременни и старомодни хора. Така тематиката се обезсмисля. Въпросът не е дали децата ще живеят с технологии. Разбира се, че ще живеят. Въпросът е дали обществото ще им помогне да пораснат в тази среда, или ще ги остави да се научат сами, откакто към този момент са платили цената.
Технологиите могат да оказват помощ. Те дават достъп до познания, до другарство, до творчество, до благоприятни условия, които предходни генерации не са имали. Но тъкмо тъй като са толкоз мощни, не можем да ги третираме като неутрална играчка. Една платформа не е просто прозорец към света. Тя е бизнес модел. А когато бизнес моделът печели от вниманието на детето, детето не би трябвало да бъде оставяно без правила.
Смислената регулация не лишава детството. Тя го пази. Тя споделя, че има време за учене, време за игра, време за диалог, време за отмора и време, в което детето не би трябвало да бъде непрекъснато налично, оценено, сравнявано и подтиквано да реагира. Възрастните постоянно не устояваме на този напън. Няма причина да се преструваме, че децата могат да го понесат по-лесно.
Цифровият тротоар би трябвало да има светофари
Когато детето пресича улица, не му споделяме просто „ внимавай “. Ние построяваме среда - светофари, пешеходни пътеки, знаци, ограничавания на скоростта, правила към учебните заведения. Не разчитаме единствено на положителната воля на водачите и не споделяме, че всичко е работа на родителя. Приемаме, че детето има потребност от отбрана, тъй като рискът е действителен.
В цифровата среда към момента не сме създали същото. Пуснали сме децата на цифровия тротоар без задоволително светофари, без ясни пешеходни пътеки и без ограничаване на скоростта на наличието, което ги преследва. После се учудваме, когато настъпят произшествия.
България към този момент има задоволително учредения да работи. Има интернационален опит. Има европейска рамка. Има учебни заведения, които сами се пробват да вкарат ред. Има родители, които усещат казуса, само че постоянно не знаят по какъв начин да се оправят. Има учители, които всеки ден виждат по какъв начин вниманието на децата се разпада сред учебника и екрана.
Липсва не познание, а решение. Ако желаеме учебното заведение да остане място за обучение, а детството - време за развиване, а освен за консумация на наличие, този диалог към този момент не може да се отсрочва. Телефонът в учебно заведение и достъпът на децата до обществените мрежи не са странична тематика. Те са един от огромните въпроси за това какво общество желаеме да бъдем.
На фона на честите случаи на кибертормоз, дълбока деконцентрация в учебно заведение и феномена на „ допаминовия апетит “, анализът слага началото на необятен публичен и институционален спор.
Ето и неговият юридически разбор:
Въпросът за телефоните в учебно заведение и за достъпа на децата до обществените мрежи към този момент не е дребна педагогическа тематика, а публичен проблем, който изисква ясни правила.
Проблемът към този момент не е в бъдещето
В България към момента приказваме за телефоните и обществените мрежи по този начин, като че ли става дума за персонален избор на всяко семейство или за вътрешен ред на всяко учебно заведение. Това е комфортно пояснение, само че към този момент не е задоволително. Децата не влизат в интернет като равни участници на пазара на внимание. Те попадат в среда, построена по този начин, че да ги задържа допустимо най-дълго, да ги връща още веднъж и още веднъж и да трансформира всяка свободна минута в мотив за ново отваряне на приложението.
У нас няма на практика работеща възрастова граница за достъп до обществените мрежи. Има текстове, има общи правила, има заявления за отбрана на децата, само че в всекидневието регистрацията на едно дете в платформа продължава да зависи най-често от това каква дата на раждане ще вкара единствено. Няма действителна инспекция, няма пореден надзор и няма чувство, че платформите носят същинска отговорност за това кой употребява услугите им.
Същото се вижда и в учебно заведение. Законът не разрешава потреблението на мобилни телефони по време на образователните часове, само че това не взема решение казуса. Най-рисковите обстановки постоянно не се случват в самия час, а в междучасията, в двора, в коридорите, в груповите чатове, в фотосите, които се вършат без единодушие, и в клиповете, които по-късно стартират да живеят личен живот онлайн.
Така се получава абсурд: учебното заведение е място, в което страната провежда съвсем всичко - образователни стратегии, правила за оценяване, наличия, отсъствия, наказания, поддръжка, сигурност. Но когато става дума за устройството, посредством което в учебното заведение влиза цялата обществена мрежа, разпоредбите остават неуверени, частични и разнообразни от учебно заведение до учебно заведение.
Какво към този момент вършат другите страни
Международният опит демонстрира, че тематиката към този момент е излязла от полето на пожеланията. Различните страни избират разнообразни решения, само че общата посока е ясна: детето не може да бъде оставено единствено против промишленост, която печели от неговото внимание.
Австралия избра най-твърдия модел. Законодателството там планува минимална възраст за достъп до избрани обществени мрежи и слага тежестта върху платформите, а не върху детето или родителя. Важното в този метод е освен самата възрастова граница, а правилото, че родителското единодушие не може да обезсили отбраната. Държавата споделя: има опасности, при които обществото би трябвало да сложи граница.
Франция подходи от другата страна - от телефона в учебно заведение. Там възбраната не е сведена единствено до образователния час, а обгръща образователната среда като цяло. Идеята е елементарна: в случай че желаеме учебното заведение да бъде пространство за централизация, другарство и учене, не можем да оставим най-силния съперник на вниманието непрекъснато включен в джоба на всяко дете.
Френският образец демонстрира и нещо доста практично. Забраната не може да бъде единствено изречение в закона. Тя има потребност от организация - къде се оставят устройствата, кой дава отговор за тях, какви са изключенията, какво се прави при здравословна потребност, при неотложност или при образователна задача. Когато страната вкарва предписание, тя би трябвало да обезпечи и условия то да бъде използвано.
Швеция е значима с различен урок. След години на мощна цифровизация на образованието страната стартира да премисля ролята на екраните в ранното образование. Изводът е изключително скъп, тъй като идва не от боязън от технологиите, а от опит с тях. Достъпът до устройство не е еднакъв на достъп до познание.
На европейско ниво също се оформя нова рамка. Актът за цифровите услуги към този момент задължава огромните онлайн платформи да подхващат ограничения за отбрана на малолетните. Европейските институции работят и върху решения за инспекция на възрастта, които да не изискват излишно откриване на персонални данни. Посоката е ясна: свободният достъп на децата до всяка цифрова услуга към този момент не се приема като естествено състояние, а като въпрос на контролиране.
Къде е България през днешния ден
България не стартира от нулата. Конституцията слага децата под закрилата на страната и обществото. Законът за протекция на детето приказва за отбрана от информация и материали, които могат да увредят развиването на детето. Семейният кодекс слага върху родителите отговорност за физическото, умственото, нравственото и общественото развиване на децата. Тези правила звучат мощно, само че казусът е, че не са превърнати в задоволително ясни правила за цифровата среда.
Най-видимата уязвимост е в учебната уредба. Забраната за потребление на мобилни телефони по време на образователните часове е остаряла като дефиниция и незадоволителна като обсег. Днес детето не носи просто телефон. То може да носи смарт часовник, таблет, устройство за връзка, слушалки, камера, достъп до колективен чат и опция за неотложно разпространяване на фотография или видео. Законът би трябвало да приказва за мобилни устройства за връзка, а освен за телефони.
Още по-важно е, че правилото би трябвало да обгръща образователния ден, а освен образователния час. В противоположен случай в самия час ще има условен ред, а в междучасието ще се отваря пространство за същия риск, против който сякаш се борим - снимане без единодушие, унизителни клипове, онлайн насмешки, напън в групови чатове, достъп до наличие, което не е уместно за възрастта.
По отношение на обществените мрежи ситуацията е още по-ясно: формалната възрастова граница не е задоволителна, когато няма механизъм за инспекция. Да оставиш детето единствено да заявява възрастта си е съвсем същото като да оставиш входа без врата, само че да сложиш табела „ неразрешено за деца “. Табелата може да наподобява добре в нормативния текст, само че не пази никого.
Практиката на учебните заведения също демонстрира неналичието на народен стандарт. Някои учебни заведения имат по-строги правила, други по-гъвкави, трети разчитат на учителите да се оправят съгласно случая. Така отбраната на детето зависи от съответното учебно заведение, от шефа, от класния началник и от това дали една общественост към този момент е претърпяла тежък случай. Това не е постоянна политика, а ръководство след пожар.
Телефонът в учебно заведение не е просто движимост
Когато приказваме за телефоните в учебно заведение, постоянно разногласието се показва като битов: къде да стоят устройствата, дали учителят има право да ги вземе, по какъв начин родителят ще се свърже с детето, какво става при неотложност. Това са значими въпроси, само че те не изчерпват казуса.
Телефонът не е единствено предмет в чантата. Той е вход към обществената мрежа, към камерата, към груповия чат, към публичността, към логаритъма. С него едно междучасие може да се трансформира в онлайн оскърбление. С него един спор сред две деца може да стане клип, който гледат стотици. С него една засегнатост може да продължи и след края на образователния ден, вкъщи, вечер, през уикенда, без действителна отмора за детето, което е цел.
Точно по тази причина тематиката не е война против телефоните. Тя е въпрос за това какво би трябвало да бъде учебното заведение. Ако учебното заведение е място за учене, другарство и образование, то би трябвало да има право да сътвори среда, в която вниманието на детето не е непрекъснато отвличано, а достолепието му не зависи от това кой какво е снимал и качил.
Учителят не може да се конкурира с световна промишленост, основана да задържа вниманието. Родителят също не може самичък да носи цялата тежест. Да кажем „ родителите да си възпитават децата “ звучи безапелационно единствено на пръв взор. Родителската отговорност е първа, само че не е единствена. Държавата от дълго време контролира алкохола, тютюна, хазарта и други рискови среди точно тъй като детето има потребност от външна отбрана. Дигиталната среда към този момент би трябвало да бъде въображаема по същия метод - не като възбрана за живот, а като правила за сигурност.
Какви правила са нужни
Първо, България има потребност от ясна национална възбрана за потребление на мобилни устройства за връзка в учебно заведение, която да обгръща освен образователните часове, а целия образователен ден и територията на образователното заведение. Забраната би трябвало да бъде софтуерно неутрална, с цел да включва освен телефоните, а и всички устройства, посредством които детето може да комуникира, снима, записва или влиза в онлайн среда.
Второ, изключенията би трябвало да бъдат ясни и лимитирани. Устройство може да се употребява за съответна образователна задача, когато учителят категорично го позволи. Може да има изключение при здравословна потребност, при специфични просветителни потребности или при незабавна обстановка. Но изключението не би трябвало да гълтам правилото. Ако всяко учебно заведение стартира да пояснява свободно по кое време телефонът е „ необходим “, скоро възбраната ще остане единствено на хартия.
Трето, страната би трябвало да обезпечи условия за използване. Не може да се одобри национална възбрана и след това всяко учебно заведение да бъде оставено единствено да измисля къде да съхранява устройствата. Нужни са шкафчета, заключващи се кутии, торбички или различен на практика механизъм. Това коства пари, само че неналичието на организация също коства - с заплеснатост, спорове, кибертормоз и неравни условия сред учебните заведения.
Четвърто, достъпът до обществени мрежи би трябвало да бъде привързан с действителна инспекция на възрастта. Отговорността не може да бъде трансферирана върху детето. Няма логичност 11-годишно дете да носи практическата тежест да се самоконтролира в среда, която е проектирана по този начин, че да го задържи. Платформите имат техническия потенциал, икономическия интерес и по тази причина би трябвало да носят и отговорността.
Пето, контролът върху платформите би трябвало да бъде действителен. Ако глобата е алегорична, тя ще бъде призната като разход за активността. При компании с световен оборот ефикасната глоба би трябвало да бъде задоволително сериозна, с цел да има предпазен смисъл. Иначе страната единствено ще имитира угриженост, а децата ще продължат да бъдат оставени в същата среда.
Шесто, учебните заведения би трябвало да имат обединен народен стандарт. Той може да оставя място за организационни решения съгласно постройката, възрастта на учениците и съответната общественост, само че главното наличие би трябвало да бъде общо за всички. Детето не би трябвало да получава по-слаба отбрана единствено тъй като учи в учебно заведение, което няма запас, храброст или опит да вкара по-смислени правила.
Седмо, рестриктивните мерки би трябвало да бъдат съчетани с обучение. Не е задоволително да вземем телефона за няколко часа. Детето би трябвало да схваща по какъв начин работят платформите, за какво несъмнено наличие се демонстрира още веднъж и още веднъж, какво е дезинформация, какво е кибертормоз, по какъв начин се пази персоналното пространство и за какво вниманието му има цена. Дигиталната просветеност не би трябвало да бъде курс по натискане на бутони, а образование по самоотбрана в актуалната среда.
Това не е спор „ за “ или „ срещу “ технологиите
Най-лесната неточност е този диалог да бъде показан като конфликт сред съвременни и старомодни хора. Така тематиката се обезсмисля. Въпросът не е дали децата ще живеят с технологии. Разбира се, че ще живеят. Въпросът е дали обществото ще им помогне да пораснат в тази среда, или ще ги остави да се научат сами, откакто към този момент са платили цената.
Технологиите могат да оказват помощ. Те дават достъп до познания, до другарство, до творчество, до благоприятни условия, които предходни генерации не са имали. Но тъкмо тъй като са толкоз мощни, не можем да ги третираме като неутрална играчка. Една платформа не е просто прозорец към света. Тя е бизнес модел. А когато бизнес моделът печели от вниманието на детето, детето не би трябвало да бъде оставяно без правила.
Смислената регулация не лишава детството. Тя го пази. Тя споделя, че има време за учене, време за игра, време за диалог, време за отмора и време, в което детето не би трябвало да бъде непрекъснато налично, оценено, сравнявано и подтиквано да реагира. Възрастните постоянно не устояваме на този напън. Няма причина да се преструваме, че децата могат да го понесат по-лесно.
Цифровият тротоар би трябвало да има светофари
Когато детето пресича улица, не му споделяме просто „ внимавай “. Ние построяваме среда - светофари, пешеходни пътеки, знаци, ограничавания на скоростта, правила към учебните заведения. Не разчитаме единствено на положителната воля на водачите и не споделяме, че всичко е работа на родителя. Приемаме, че детето има потребност от отбрана, тъй като рискът е действителен.
В цифровата среда към момента не сме създали същото. Пуснали сме децата на цифровия тротоар без задоволително светофари, без ясни пешеходни пътеки и без ограничаване на скоростта на наличието, което ги преследва. После се учудваме, когато настъпят произшествия.
България към този момент има задоволително учредения да работи. Има интернационален опит. Има европейска рамка. Има учебни заведения, които сами се пробват да вкарат ред. Има родители, които усещат казуса, само че постоянно не знаят по какъв начин да се оправят. Има учители, които всеки ден виждат по какъв начин вниманието на децата се разпада сред учебника и екрана.
Липсва не познание, а решение. Ако желаеме учебното заведение да остане място за обучение, а детството - време за развиване, а освен за консумация на наличие, този диалог към този момент не може да се отсрочва. Телефонът в учебно заведение и достъпът на децата до обществените мрежи не са странична тематика. Те са един от огромните въпроси за това какво общество желаеме да бъдем.
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ