91-годишна, оцеляла от Холокоста, загина в мазе в Мариупол |
Докато лежеше и постепенно умираше в мазе в Мариупол, мръзнейки, молейки се за вода, оживялата от Холокоста Ванда Семьоновна Обиедкова искаше да знае единствено едно: Защо това се случваше?
Болна и изтощена през последните две седмици от живота си, 91-годишната жена не можела даже да се изправи. Тя почива на 4 април, не в мир и не в своето легло, а като жерта на ужасяващата война на 21 век, която опустоши родния й град.
„ Мама не заслужаваше такава гибел “, сподели през сълзи дъщерята на Обиедкова, Лариса, единствено няколко часа, откакто дружно със фамилията си намират несъмнено място да се скрият.
Гледала безнадеждно по какъв начин животът напуща тялото на майка й. Останала до нея до последната минута. След като майка й умряла, Лариса и брачният партньор й рискуват живота си, с цел да погребат Обиеткова, при непрекъснати обстрели, в публичен парк на по-малко от километър от Азовско море.
„ Целият Мариупол се трансформира в гробище “, споделя равинът Мендел Коен, водещ придвижването Шабад-Любавич в Мариупол и единственият равин на украинския пристанищен град. Обиедкова и фамилията ѝ са членове на еврейската общественост в града, като матриархът постоянно получава здравна помощ от синагогата на Коен.
„ Ванда Семьоновна е претърпяла невъобразими ужаси “, сподели равинът. „ Тя беше блага, жизнерадостна жена, специфичен човек, който ще остане вечно в сърцата ни “.
От началото на войната Коен оказва помощ без отмора за евакуирането на членовете от общността от пъкъла – даже и по време на Шабат и Пасха. Той оказва помощ за евакуацията на Лариса и фамилията й.
Ванда Семьоновна Обиедкова е родена в Мариупол на 8 декември 1930 година Тя е единствено на 10 години, когато през октомври 1941 година нацистите нахлуват в Мариупол и стартират да търсят евреи. Когато SS влизат в нейния дом и водят майка й Мария (Миндел), дребното момиче съумяло да избяга, като се скрило в мазето.
„ Тя не можеше да крещи, това я е избавило ”, споделя Лариса.
На 20 октомври 1941 година германците екзекутират сред 9 000 и 16 000 евреи в окопи в покрайнините на Мариупол, в това число майката на Обиедкова и роднините й. По-късно дребното момиченце е арестувано, само че фамилни другари съумяват да убедят нацистите, че е гъркиня. Баща й, който не бил евреин, съумява по-късно да я настани в болница, където тя остава до освобождението на Мариупол през 1943. Обиедкова споделя за живота си и прекарването на Холокоста пред USC Shoah Foundation през 1998 година
„ Ние имахме записа от изявлението на касетка вкъщи “, описа Лариса, която означи, че това към този момент се е трансформирало в прахуляк, дружно с техния дом.
Обиедкова се омъжва през 1954 година, когато Мариупол носи руското име Жданов. Тя прекарва целия си живот в града.
„ Мама обичаше Мариупол. Тя в никакъв случай не е желала да го напусне “, споделя Лариса.
Когато при започване на март стартира обстрелът и бомбандировките, фамилията се мести в мазето на прилежащ магазин за отопление. Единствената помощ, която то получава през този интервал е от синагогата на Коен и от читалището.
„ Нямаше вода, електричество, отопление и беше отвратително студено “, описа Лариса. Тя прекарва цялото си време с неподвижната си майка, „ само че нямаше какво да създадем за нея. Живеехме като животни “.
Двама снайперисти бяха застанали на позиция до най-близкия източник на вода, което правеше всяко пътешестване до там извънредно рисково, с изключение на бомбите, които валят от небето. Всеки път, когато падне бомба, цялата постройка се тресеше. Майка ми повтаряше, че не си спомня нищо сходно по време на Великата отечествена война (Втората международна война), описа още Лариса.
„ Всичко го няма “
През 2014 година, когато войната стартира и Мариупол още веднъж беше мощно обиден, Лариса и фамилията й дружно с еврейската общественост се евакуирали в лагер Шабад, в Западна Украйна. Върнали се, когато нещата утихнали, само че Лариса споделя, че този път няма връщане обратно.
„ Съжалявам хората от Мариупол “, сподели тя: „ Няма град, няма работа, няма дом – нищо? Към какво да се върнем? За какво? Всичко го няма. Родителите ни желаеха да живеем по-добре от тях, само че ето, че ние повтаряме техните животи “.
Лариса отбелязва, че единствена парченце вяра е равин Коен и еврейската общественост в Мариупол, която е била избавител през последните 7 седмици на пъкъла.
„ Благодаря на Бог , че ние имаме нашата еврейска общественост “, споделя Лариса, отбелязвайки, че майка й е обичала да взе участие във радостни празници през годините, включително Пасха . „ Хората се нуждаят от общественост, семейство през това време. Това е всичко, което ни остава ”, споделя още Лариса.
Текстът препечатваме от chabad.org, уеб сайтът на еврейското хасадитско придвижване Шабад-Любавич.
Болна и изтощена през последните две седмици от живота си, 91-годишната жена не можела даже да се изправи. Тя почива на 4 април, не в мир и не в своето легло, а като жерта на ужасяващата война на 21 век, която опустоши родния й град.
„ Мама не заслужаваше такава гибел “, сподели през сълзи дъщерята на Обиедкова, Лариса, единствено няколко часа, откакто дружно със фамилията си намират несъмнено място да се скрият.
Гледала безнадеждно по какъв начин животът напуща тялото на майка й. Останала до нея до последната минута. След като майка й умряла, Лариса и брачният партньор й рискуват живота си, с цел да погребат Обиеткова, при непрекъснати обстрели, в публичен парк на по-малко от километър от Азовско море.
„ Целият Мариупол се трансформира в гробище “, споделя равинът Мендел Коен, водещ придвижването Шабад-Любавич в Мариупол и единственият равин на украинския пристанищен град. Обиедкова и фамилията ѝ са членове на еврейската общественост в града, като матриархът постоянно получава здравна помощ от синагогата на Коен.
„ Ванда Семьоновна е претърпяла невъобразими ужаси “, сподели равинът. „ Тя беше блага, жизнерадостна жена, специфичен човек, който ще остане вечно в сърцата ни “.
От началото на войната Коен оказва помощ без отмора за евакуирането на членовете от общността от пъкъла – даже и по време на Шабат и Пасха. Той оказва помощ за евакуацията на Лариса и фамилията й.
Ванда Семьоновна Обиедкова е родена в Мариупол на 8 декември 1930 година Тя е единствено на 10 години, когато през октомври 1941 година нацистите нахлуват в Мариупол и стартират да търсят евреи. Когато SS влизат в нейния дом и водят майка й Мария (Миндел), дребното момиче съумяло да избяга, като се скрило в мазето.
„ Тя не можеше да крещи, това я е избавило ”, споделя Лариса.
На 20 октомври 1941 година германците екзекутират сред 9 000 и 16 000 евреи в окопи в покрайнините на Мариупол, в това число майката на Обиедкова и роднините й. По-късно дребното момиченце е арестувано, само че фамилни другари съумяват да убедят нацистите, че е гъркиня. Баща й, който не бил евреин, съумява по-късно да я настани в болница, където тя остава до освобождението на Мариупол през 1943. Обиедкова споделя за живота си и прекарването на Холокоста пред USC Shoah Foundation през 1998 година
„ Ние имахме записа от изявлението на касетка вкъщи “, описа Лариса, която означи, че това към този момент се е трансформирало в прахуляк, дружно с техния дом.
Обиедкова се омъжва през 1954 година, когато Мариупол носи руското име Жданов. Тя прекарва целия си живот в града.
„ Мама обичаше Мариупол. Тя в никакъв случай не е желала да го напусне “, споделя Лариса.
Когато при започване на март стартира обстрелът и бомбандировките, фамилията се мести в мазето на прилежащ магазин за отопление. Единствената помощ, която то получава през този интервал е от синагогата на Коен и от читалището.
„ Нямаше вода, електричество, отопление и беше отвратително студено “, описа Лариса. Тя прекарва цялото си време с неподвижната си майка, „ само че нямаше какво да създадем за нея. Живеехме като животни “.
Двама снайперисти бяха застанали на позиция до най-близкия източник на вода, което правеше всяко пътешестване до там извънредно рисково, с изключение на бомбите, които валят от небето. Всеки път, когато падне бомба, цялата постройка се тресеше. Майка ми повтаряше, че не си спомня нищо сходно по време на Великата отечествена война (Втората международна война), описа още Лариса.
„ Всичко го няма “
През 2014 година, когато войната стартира и Мариупол още веднъж беше мощно обиден, Лариса и фамилията й дружно с еврейската общественост се евакуирали в лагер Шабад, в Западна Украйна. Върнали се, когато нещата утихнали, само че Лариса споделя, че този път няма връщане обратно.
„ Съжалявам хората от Мариупол “, сподели тя: „ Няма град, няма работа, няма дом – нищо? Към какво да се върнем? За какво? Всичко го няма. Родителите ни желаеха да живеем по-добре от тях, само че ето, че ние повтаряме техните животи “.
Лариса отбелязва, че единствена парченце вяра е равин Коен и еврейската общественост в Мариупол, която е била избавител през последните 7 седмици на пъкъла.
„ Благодаря на Бог , че ние имаме нашата еврейска общественост “, споделя Лариса, отбелязвайки, че майка й е обичала да взе участие във радостни празници през годините, включително Пасха . „ Хората се нуждаят от общественост, семейство през това време. Това е всичко, което ни остава ”, споделя още Лариса.
Текстът препечатваме от chabad.org, уеб сайтът на еврейското хасадитско придвижване Шабад-Любавич.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ