Договорът между Булгаргаз“ и турската държавна компания Боташ“ продължава да

Договорът сред „ Булгаргаз “ и турската държавна компания „ Боташ “ продължава да бъде една от най-спорните тематики в българската енергетика. Въпросите към високите разноски, неизползвания потенциал, финансовото положение на държавния газов снабдител и бъдещето на газовите доставки след възбраната за импорт на съветски газ в Европейския съюз пораждат съществени диспути. Възможно ли е България да предоговори неизгодните условия, какви са рисковете към така наречен Turkish Blend и може ли страната ни да се трансформира в основен директен център за природен газ в района? По тези тематики пред ФАКТИ приказва Пламен Димитров от Българското геополитическо сдружение.

- Г-н Димитров, каква е същността на контракта сред „ Булгаргаз “ и „ Боташ “ и за какво в обществото продължава да има неправилното усещане, че България купува турски газ?
- Да, в действителност, постоянно можем да чуем, че съгласно този контракт България купува газ от Турция, само че това не е правилно. Договорът сред „ Булгаргаз “ и „ Боташ “ не е за покупка на стока, а на услуга – регазификация на полутечен газ и преноса му до българо-турската граница. Става дума за суровина, която първо би трябвало да бъде закупена от българската компания на интернационалния пазар и по-късно да бъде ориентирана към един от турските терминали за разтоварване. Договорът обаче има и различен аспект – „ Боташ “ получава достъп до българската преносна мрежа и до газовия пазар в България, т.е. – турската компания може да продава газ на български крайни клиенти, а също и да транзитира собствен газ до прилежащи страни през българска територия.

- Защо „ Булгаргаз “ употребява едвам сред 10 и 20% от резервирания потенциал по контракта? Само високите такси ли са повода, или има и други фактори?
- Българската страна употребява доста дребна част от потенциала, който се е задължила да заплаща по контракта с „ Боташ “. Трайчо Трайков, който бе министър на енергетиката до май т.г., загатна точно този % – сред 10 и 20. Само за 2025 година „ Булгаргаз “ регистрира, че е употребила 23% от потенциала, запазен на турските терминали. Основна причина за това са високите цени за регазификация и транспорт, записани в контракта от 3 януари 2023 година с турската компания. Според някои данни на „ Булгаргаз “ ѝ излиза три пъти по-евтино да си достави полутечен газ от гръцките терминали, в сравнение с от турските.

Доказателство за неизгодните условия по контракта с „ Боташ “ е фактът, че през лятото на 2024 година „ Булгаргаз “ разгласи търг за преотстъпване на резервирания потенциал на турските терминали, само че не се яви нито един участник – очевидно никой не счита, че му е преференциално да заплаща таксите, с които се е натоварила българската компания.

Освен това огромно значение има и моментната цена на газа на европейските хъбове. Понеже таксата за регазификация и транспорт, плащана на Турция, е закрепена сума, тя нямаше изключително огромно въздействие върху крайната цена на газа при започване на 2023 година, когато котировките на хъбовете бяха извънредно високи – над 100 евро за мегаватчас. После пазарът се успокои и през 2024-а, 2025-а и първите два месеца на тази година котировките на главния хъб – TTF в Нидерландия, се движеха в коридора сред 30 и 35 евро за мегаватчас. И на този декор може да се окаже, че потреблението на турските терминали подвига цената на газа с към една четвърт – нещо, което никой покупател не може да си разреши.

- Доколко стопански целесъобразно е България да заплаща за потенциал, който на практика не употребява, в случай че разполага и с терминала в Александруполис, в който има 20% присъединяване?
- Това е въпрос, който ръководещите в София трябваше да си зададат при започване на 2023 година, когато бе подписан договорът с „ Боташ “. Много преди тази дата бе ясно, че България има дълготраен контракт за доставка на азербайджански газ – по 1 милиарда куб. м на година. През септември 2022 година, уплашено от енергийната рецесия в Европа, българското държавно управление реши да вдигне резервираният от страната ни потенциал на терминала в Александруполис от половин на един милиард куб. м годишно. Вярно, тогава този терминал към момента не беше проработил, само че към този момент имаше дата за стартирането на доставките през него – април 2024 година В реалност той проработи през октомври 2024 година С днешна дата се вижда, че за България не е преференциално да заплаща високи цени за потребление на турските терминали, откакто в Гърция с изключение на Александруполис е разполагаем и терминалът в Ревитуса и те вземат по-ниски такси за регазификация, в сравнение с „ Боташ “. Разбира се, в края на 2022 и началото на 2023 година нещата изглеждаха по малко по-различен метод, тогава имаше дефицит на потенциал за банкет на полутечен газ в Югоизточна Европа. Но когато се подписва дълготраен контракт, би трябвало да се моделира развиването на пазара за доста години напред, нещо, с което тогавашното българско държавно управление очевидно не се е справило. Ясно е, че не е преференциално за „ Булгаргаз “ да заплаща толкоз огромен потенциал на турските терминали, само че това е от българска позиция. За турците този контракт е доста преференциален, заради което е разумно, че те не желаят да го трансформират.

- В момента България има контрактуван импорт на природен газ, който доста надвишава вътрешното ползване. Как се стигна до това свръхрезервиране на потенциал и кой носи политическата и управническата отговорност?
- Да, дано да считаме: 1 милиарда куб. м годишно от Азербайджан плюс 1 милиарда куб. м през терминала в Александруполис и още 1,85 милиарда куб. м от турските терминали по контракта с „ Боташ “. Общо това прави 3,85 милиарда куб. м на година, а потреблението на България в този момент е към 2,7-2,8 милиарда куб. м. Т.е. – в случай че осъществя в цялостен размер вноса по трите контракта – с „ Боташ “, Александруполис и Азербайджан (консорциумът Шах-Дениз), „ Булгаргаз “ ще има остатък от минимум 1 милиарда куб. м годишно. Реално остатъкът ще е още повече, тъй като „ Булгаргаз “ от дълго време към този момент не е монополист на българския газов пазар – делът на компанията е паднал до малко над 60%. Някои огромни купувачи в България, като „ Лукойл-Нефтохим “ си доставят газ през други медиатори, а не от „ Булгаргаз “. Преди да приказваме за политическа отговорност, би трябвало да отчетем и опцията тези остатъци от газ да не са задължение за „ Булгаргаз “, а добър актив, от който компанията може да печели. За задачата полученият, само че непотребен на България газ, може да бъде препродаден на интернационалните пазари. Явно обаче „ Булгаргаз “ няма нужния кадрови потенциал и самочувствие да се държи като същински огромен интернационален газов търговец. Дълги години компанията бе нещо като счетоводна адвокатска фирма, която се занимаваше с това да прибира парите от българските консуматори в качеството си на монополен снабдител и да осребрява фактурите, които ѝ издаваше съветската компания „ Газпром “. Днес обстановката е радикално изменена – „ Булгаргаз “ към този момент не е монополист на вътрешния пазар, а „ Газпром “ най-малко публично е отвън играта. Отделно от това, „ Булгаргаз “ е тласкана към банкрут и от неверните решения, вземани на политическо равнище от не едно и две държавни управления.

- Във финансовия доклад на „ Булгаргаз “ се показват загуби за над 250 млн. лв. от контракта с „ Боташ “, както и още десетки милиони от необработен потенциал в Александруполис. Може ли сдружението да излезе от тази обстановка без държавна помощ?
- Не, не може. Основната загуба идва от контракта с „ Боташ “, само че и отводът от част от декларираните размери в терминала Александруполис също е донесъл загуба от 35 млн. лв. през предходната година. Слаба разтуха е, че една пета от тази сума България в действителност заплаща сама на себе си, тъй като посредством държавната компания „ Булгартрансгаз “ държим 20% от терминала в Александруполис. „ Булгаргаз “ има да взема голямата сума от 763 млн. евро от Топлофикация-София, само че този дълг е несъбираем. Така че, като цяло, пасивите надвишават доста активите на „ Булгаргаз “.

- Премиерът Румен Радев разгласи заледяване на контракта с „ Боташ “ до края на септември 2027 година А тогава Европейски Съюз възнамерява да спре въобще вноса на съветски газ. Просто съвпадане ли е това?
- От държавното управление не оповестиха какви са аргументите за този толкоз дълъг временен интервал – 15 месеца, в който България и Турция да вземат решение какво да вършат с контракта сред „ Булгаргаз “ и „ Боташ “. Все отново положителната вест за нас е, че за този интервал българската компания ще заплаща единствено за действително потребления потенциал на турските терминали. Според мен двете страни изчакват сериозната смяна в геометрията на газовата търговия, която ще настъпи с влизането в действие на цялостната възбрана за импорт на съветски газ на територията на Европейски Съюз.

- Какво действително получава Турция в подмяна на това решение? Допускате ли, че след влизането в действие на европейската възбрана за съветски газ през есента на 2027 година България може да се трансформира във входна точка за съветски газ, само че с турски документи за генезис?
- Да, това е въпросът - какво би могла да получи Турция в подмяна на единодушие за преразглеждане на толкоз преференциалния за нея контракт сред „ Боташ “ и „ Булгаргаз “. Нека да забележим по какъв начин наподобява газовият пазар в нашата югоизточна съседка. На турска територия се събират няколко огромни газови потока – по тръбопроводи идва газ от Русия, Азербайджан и Иран, а настрана от това са петте терминала за полутечен газ (два в Тракия и три в Анадола) с общ годишен потенциал 51 милиарда куб. м (но действително през 2025 година е употребен единствено 15,8 милиарда куб. м). На запад и северозапад от Турция е най-хубавият и кредитоспособен газов пазар в света – Европейският съюз. На него към този момент влиза напълно малко съветски газ, а от 30 септември 2027 година съветската суровина ще бъде изцяло неразрешена за импорт в Европейски Съюз. Виждате ли съвпадението – договорът на „ Булгаргаз “ с „ Боташ “ се замразява тъкмо до края на септември 2027 година!

Аз мисля, че това, което Турция може да желае от България, е точно някаква скица, по която турската страна да изнася огромни количества газ в Европа през българската преносна мрежа. Деликатният миг е, че огромна част от този газ ще бъде с генезис от Русия.

Турско-руската газова връзка е обрисувана от два директни тръбопровода през Черно море – „ Турски поток “ (капацитет 31,5 милиарда куб. м годишно) и „ Син поток “ (16 милиарда куб. м годишно). Първият излиза в европейската част на Турция, втория – в азиатската. Общият им потенциал е към 48 милиарда куб. м годишно. През 2025 година Турция е употребила 21 милиарда куб. м съветски тръбопроводен газ. Аритметиката е следната – 48 минус 21 е равно на 27 милиарда куб. м, които могат да бъдат препродадени преференциално в Европа. Защо преференциално? Ами, тъй като сега „ Газпром “ създава повече газ, в сравнение с съумява да продаде, и обезверено се нуждае от пазари. Това значи, че руснаците ще са съгласни и на цени малко под пазарните.

- Как българските институции биха могли надеждно да ревизират произхода на природния газ, който ще влиза през Турция, и съществува ли риск страната ни да бъде въвлечена в заобикаляне на европейските наказания?
- Вероятно ще се желаят документи за генезис на газа, само че това е характерна стока, не са някакви машини, които имат серийни номера. Газовите молекули не са надписани. Турция към този момент е оповестила, че има желание да изнася в Европа газ под марката Turkish Blend (турска смес), в който може да се смесва суровина от Азербайджан, Иран, Русия, терминалите за полутечен газ и личното турско произвеждане в Черно море. Предполагам, че след септември 2027 година „ Боташ “ просто ще съобщи, че в този Turkish Blend няма съветски съставен елемент, а цялото количество съветски газ, импортирано в Турция, е употребявано вътре в страната.

– Какъв би бил най-разумният излаз от обстановката – предоговаряне, дефинитивно преустановяване или превръщането му в инструмент, че България да стане действителен газов хъб на Балканите?
- Изходът от тази обстановка е доста сложен. Пълно преустановяване на контракта надали е допустимо. По-скоро България може да упорства за понижаване на таксите за регазификация, както и на размера на резервирания потенциал. А в подмяна да предложи опция на „ Боташ “ да изнася газ през българската преносна мрежа. За задачата евентуално ще са нужни и строителни работи за увеличение на потенциала за транспорт на входно-изходната точка на българо-турската граница. Турция има интерес към огромния украински пазар на газ, а вероятно и към украинските газови складове, тъй като размерът на турските складове е непълен. България би могла да бъде газов мост сред Турция и Украйна. Освен това Анкара се интересува и от износа на ток през българска територия. Разбира се, би трябвало да се търсят и благоприятни условия „ Булгаргаз “ да стане същински търговец и да препродава газа, за който има контракти за доставка, само че не може да пласира на вътрешния пазар. По принцип хъб е точката, където другите газови потоци сменят посоката си. Или страната, която акумулира газ от разнообразни източници – импорт по тръбопроводи и през терминали плюс лично произвеждане. В този смисъл България не е характерен газов хъб, само че има добре развита преносна мрежа и е доста значимо трасе за пренос на газ. В последна сметка названието „ хъб “ не е вай-важното, когато страната ни може да осъществя положителни доходи от преноса на газ.