Добро утро, хора! Бъдещето - най-лошата абстракция...
Добро утро! Но положително ли е?... Финансовият министър приказва нещо, а думите му като гъста мъгла. Щабът приказва, само че не желае да каже за тоновете фурми, докарани със аероплан от Абу Даби. Не било негова работа. Е, към този момент сме привикнали...
Как сте тази заран? Въртите ли километраж в жилището от 70 кв/м? От кухнята да спалнята, през терасата - и по този начин трийсетина пъти. Умът ви работи ли? Объркани ли сте? Наясно ли сте, че властта ви избавя, грижи се за вас, че над 4 милиарда ще се изсипят в интерес на всеки жител? Честито благоденствие!
Този път ви предлагаме нещо от Борис Пастернак. Пастернак написа паметния разказ „ Доктор Живаго “. Книгата е неразрешена в Съветския съюз и е преведена в чужбина, където печели международна известност. За първи път в Русия е издадена в края на 1988 година., а е написана през 1957-а.
Стихосбирката му - „ Сестра моя жизнь “ - е оповестена за най-влиятелната лирика на съветски през целия ХХ век. Не е като турските сериали, само че въпреки всичко...
Пастернак: „ За да може да се самосъхрани, злото би трябвало да се маскира като положително. Може да се каже, че злото постоянно е имало комплекс за непълноценност и по тази причина то в никакъв случай не е искрено “.
„ Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето в никакъв случай не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то изобщо в никакъв случай не идва? … Всичко, което действително съществува, съществува в границите на сегашното “.
Защо ли звучи по този начин познато?...
Борис Пастернак
ЖИВОТЪТ – МОЙ БРАТ
Животът — мой брат — през днешния ден още веднъж разлян е,
за всички — априлски разплискал се дъжд,
само че племе гнусливо са хората с ланец
и жилят вежливо — усойници в ръж.
По-старите постоянно са тях са си прави.
И комичен, и комичен е твоят аргумент,
че в стихия очи и лъки са лилави
под мокър, дъхтящ резеда небосвод.
Че пролет Камишинското разписание,
дордето прелистваш го в свойто купе,
е по-грандиозно от Светото писание.
от черно — от стихии и прахуляк — канапе.
Че единствено щом в мирната винена вечер
спирачките лавнат край някой кантон,
от койките скачат: дойдохме ли към този момент,
и слънцето гледа ме с жалост — до момента в който
залязва. Потретва звънецът: за жал
не е тук — и хуква из глухата простор.
Под щората — аромат на нощ обгоряла
и зад стъпалата степта се разрушава.
И мигат, и мляскат, само че спят нейде сладко,
спи благата — фата моргана — в нощта,
дордето сърцето на всяка площадка
вън зъзне и хлопа: вагонна врата.
ПЕТЛИ
Усърдно труди се снощи водата,
до късно пържи олио дъждът.
Дими като гърне с супа земята
и стрехите лилави отново димят.
Как от росата своя боязън да скрия,
щом се отърси мократа трева
и първият петел проточи шия,
и след това различен, и всички — по-късно?
Изреждайки години изживени,
пропъдили следващата тъма,
те ще предсказват безконечните промени
на всичко, всичко — дъжд, обич, земя.
В ПАМЕТ НА МАРИНА ЦВЕТАЕВА
Мудно влачи се мрачното време.
Безутешно потоци шуртят
по стъклата на пруста заспал
и извън по безлюдния път.
Зад оградата виждам с паника,
че удавен е градският парк.
А вкупом, като мечки в бърлога,
тъмни облаци валят се отново.
Книга отново се пред мен мержелее,
за земята, с простора й чист.
И за теб аз рисувам на нея —
елф на заглавния лист.
Ах, Марина, от дълго време е време,
пък не ще е и мъчно напълно,
твоя прахуляк, запилян в реквиема,
от Елабуга да пренесем.
Аз замислях това още лани:
тържеството ти да уредя
над снега, над водите сковани,
дето лодки зимуват в леда.
* * *
Не мога и до през днешния ден даже
да си показва: ти в земята —
скъперница, въпреки богата,
сред гладуващи сестри.
Какво да сторя през днешния ден, Марина?
Дай знак, прати ми към този момент новина.
В това, че безшумно си отпътува,
безгласен укор слушам през днешния ден.
Да, всяка загуба е загадка.
В ялов порив към задачата,
уви, аз мъча се безпределно:
без плът, без образ е гибелта.
Тук всичко е илюзия.
Полуслова, неистини, мълви.
И възкресението единствено
крепи индивида да върви.
Пак зима — обилна панихида:
излез от къщи най-накрай,
разбъркай жито, здрач, стафиди,
полей ги с вино — и пир!
Пред къщи ябълката в иня
и този град измежду снежна степ —
това си мисля от година —
надгробен камък са за теб.
Обърнала си отново към Бога
лице — като в ония дни,
когато още с мяра строга
светът не бе те оценил.
Толкова за през днешния ден. Пастернак е галактика. За който има сетива.
Фрог нюз
Как сте тази заран? Въртите ли километраж в жилището от 70 кв/м? От кухнята да спалнята, през терасата - и по този начин трийсетина пъти. Умът ви работи ли? Объркани ли сте? Наясно ли сте, че властта ви избавя, грижи се за вас, че над 4 милиарда ще се изсипят в интерес на всеки жител? Честито благоденствие!
Този път ви предлагаме нещо от Борис Пастернак. Пастернак написа паметния разказ „ Доктор Живаго “. Книгата е неразрешена в Съветския съюз и е преведена в чужбина, където печели международна известност. За първи път в Русия е издадена в края на 1988 година., а е написана през 1957-а.
Стихосбирката му - „ Сестра моя жизнь “ - е оповестена за най-влиятелната лирика на съветски през целия ХХ век. Не е като турските сериали, само че въпреки всичко...
Пастернак: „ За да може да се самосъхрани, злото би трябвало да се маскира като положително. Може да се каже, че злото постоянно е имало комплекс за непълноценност и по тази причина то в никакъв случай не е искрено “.
„ Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето в никакъв случай не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то изобщо в никакъв случай не идва? … Всичко, което действително съществува, съществува в границите на сегашното “.
Защо ли звучи по този начин познато?...
Борис Пастернак
ЖИВОТЪТ – МОЙ БРАТ
Животът — мой брат — през днешния ден още веднъж разлян е,
за всички — априлски разплискал се дъжд,
само че племе гнусливо са хората с ланец
и жилят вежливо — усойници в ръж.
По-старите постоянно са тях са си прави.
И комичен, и комичен е твоят аргумент,
че в стихия очи и лъки са лилави
под мокър, дъхтящ резеда небосвод.
Че пролет Камишинското разписание,
дордето прелистваш го в свойто купе,
е по-грандиозно от Светото писание.
от черно — от стихии и прахуляк — канапе.
Че единствено щом в мирната винена вечер
спирачките лавнат край някой кантон,
от койките скачат: дойдохме ли към този момент,
и слънцето гледа ме с жалост — до момента в който
залязва. Потретва звънецът: за жал
не е тук — и хуква из глухата простор.
Под щората — аромат на нощ обгоряла
и зад стъпалата степта се разрушава.
И мигат, и мляскат, само че спят нейде сладко,
спи благата — фата моргана — в нощта,
дордето сърцето на всяка площадка
вън зъзне и хлопа: вагонна врата.
ПЕТЛИ
Усърдно труди се снощи водата,
до късно пържи олио дъждът.
Дими като гърне с супа земята
и стрехите лилави отново димят.
Как от росата своя боязън да скрия,
щом се отърси мократа трева
и първият петел проточи шия,
и след това различен, и всички — по-късно?
Изреждайки години изживени,
пропъдили следващата тъма,
те ще предсказват безконечните промени
на всичко, всичко — дъжд, обич, земя.
В ПАМЕТ НА МАРИНА ЦВЕТАЕВА
Мудно влачи се мрачното време.
Безутешно потоци шуртят
по стъклата на пруста заспал
и извън по безлюдния път.
Зад оградата виждам с паника,
че удавен е градският парк.
А вкупом, като мечки в бърлога,
тъмни облаци валят се отново.
Книга отново се пред мен мержелее,
за земята, с простора й чист.
И за теб аз рисувам на нея —
елф на заглавния лист.
Ах, Марина, от дълго време е време,
пък не ще е и мъчно напълно,
твоя прахуляк, запилян в реквиема,
от Елабуга да пренесем.
Аз замислях това още лани:
тържеството ти да уредя
над снега, над водите сковани,
дето лодки зимуват в леда.
* * *
Не мога и до през днешния ден даже
да си показва: ти в земята —
скъперница, въпреки богата,
сред гладуващи сестри.
Какво да сторя през днешния ден, Марина?
Дай знак, прати ми към този момент новина.
В това, че безшумно си отпътува,
безгласен укор слушам през днешния ден.
Да, всяка загуба е загадка.
В ялов порив към задачата,
уви, аз мъча се безпределно:
без плът, без образ е гибелта.
Тук всичко е илюзия.
Полуслова, неистини, мълви.
И възкресението единствено
крепи индивида да върви.
Пак зима — обилна панихида:
излез от къщи най-накрай,
разбъркай жито, здрач, стафиди,
полей ги с вино — и пир!
Пред къщи ябълката в иня
и този град измежду снежна степ —
това си мисля от година —
надгробен камък са за теб.
Обърнала си отново към Бога
лице — като в ония дни,
когато още с мяра строга
светът не бе те оценил.
Толкова за през днешния ден. Пастернак е галактика. За който има сетива.
Фрог нюз
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ