Добре, ще ти разкажа за войнишката ми служба, но само

...
Добре, ще ти разкажа за войнишката ми служба, но само
Коментари Харесай

Войник, пожелал анонимност: Започнах и се уволних в лайна

Добре, ще ти опиша за войнишката ми работа, само че единствено не ми споменавай името. Така де, вардя престиж пред дамата и дъщерята, тя към този момент е в 11-и клас. А и във военно институция работя като цивилно лице, ще вземат да се майтапят с мен.

Бях боец в Сливница от март 1993 до септември 1994 година в тогавашния Териториален образователен център. В него с изключение на нас артилеристите, имаше танкисти, зенитчици, кашици, охранителни роти, а бе, армия много…

Но да стартира изначало, от първия ми ден като боец. Остригах се нула номер авансово, и с татко ми и майка ми, и един куфар, тръгнахме от селото ни до Пловдив с рейс, до София с трен и отново с рейс до Сливница.

И на портала ни събраха към 150 новобранци, все от Пловдив и околните му села. Взимам куфара, нашите ме чакат да го върна по-късно, с цел да им дам цивилните ми облекла. И влизаме вътре, поеха ни двама младши сержанти – един начело и един зад групата, в която бях от последните. Водят цялата група вътре в поделението. Прекараха ни над една голяма септична яма. Може би е имало плоча над нея, само че са я махнали. В средата й бе поставено, едно като мостче направено, от стоманена ламарина. Защо минаваме от там ли? Ами тъй като би трябвало да се заобикаля от другата страна на поделението, с цел да се отиде до артилерийския полк. И всички минават, аз бях, както споделих, един от последните в групата. Като се движихме по мостчето, то се огъваше и внезапно се обърна. И единствено аз паднах в ямата. Още един щеше да падне, само че беше към този момент най-после и можа да издрапа.

А аз цопнах, до гушата в лайна. Викам на един, крещя на различен да ми подаде ръка, само че никой не желае. Смеят се, аз изкарах куфара, целия в лайна. И по-късно се набрах като червей на буца и излязох. Излязох, но по какъв начин, аз си знам. Едната ми обувка остана в ямата. И се ядосах, таковал съм ви и казармата, и всичко, и крещя – аз си потеглям. Но единият младши сержант ми крещи – къде бе, новобранец, марш в строя, влизай вътре. Казвам му – вижте ме по какъв начин съм, а той – не ме интересува. И се смее. А аз какво да върша – няма да се удрям. Идеше ми да се разплача.

И оттова – водят ни в щаба, в поделението на втория етаж. А зад мен остават лайняни стъпки. И без една обувка съм. Качвам се горе и заставам в коридора. Половината от новобранците отиват, събличат се единствено по гащета, минават медицински обзор. А аз си заставам, куфарът ми е до мен, всичко в лайна, мирише, всеки бяга от мен.

По едно време един пристигна до мен, виждам пагоните, не беше боец, само че не познавах още званията. И ми вика – какво става, момче? И аз му изяснявам, че ни прекараха над една септична яма, мостчето се обърна и паднах. Той се ядоса, напсува и крещи, ем им споделих да не минавате оттова, те преднамерено са ви прекарали И извика на боец, който стоеше прав до една кофа, по-късно разбрах, че е дневален, незабавно да ме заведе долу в парното да се изкъпя. След това ми стана ясно, че този боец – Савов, е бил и огняр на поделението. Бяга той надолу, аз след него, вкара ме в една дребна баня в котелното, била офицерската баня. Само за офицери, само че в никакъв случай там през службата ми не пристигна да се къпе офицер. Влизам вътре, Савов ми демонстрира душа, мий се, оправяй се, само че след това да си изчистиш. Хубаво. Пускам душа, а то единствено вряла вода. Кранчето за студена вода развалено. Мия се с врялата вода, само че ще ме изгори, единствено се позамазах и се напръсках. Измих си и куфара извън, почти. Изкарах си чисто долни дрехи, беше се запазило в куфара и се преоблякох. Сгънах си цивилните облекла, лайняните, и ги сложих в куфара. Отидох горе по гащета, минах медицинския обзор.

Докторите си правеха подбив с мен, към този момент разбрали какво става. Отивам да ми дават военна униформа, тъй наречените въшкарници, защото беше март, и да се предрешвам. Но всички облекла бяха свършили. Старшината отишъл в склада да ми търси и мина един час. В това време другите се облекли и отишли на портала да си взимат сбогом с околните си и да им дадат цивилните облекла. Донесоха ми някаква униформа, отгоре-отгоре, облякох се. Куртката ми беше огромна, ръкавите ми покриваха пръстите, само че старшината ме успокоява – по-хубаво, да ти е по-свободно. Обух клина, завързах си кубинките…

Трябваше да отпътуваме за Самоков, за новобранския център. Но първо да предам на нашите цивилните облекла. Автобусите натоварени и единствено мен чакат. И с джипката на командира ме закараха отвън поделението. Гледам майка ми реве, баща се тормозил – какво стана, всички деца минаха, единствено теб те няма. Татко си мислил да не са ме арестували. Разправям им по какъв начин съм паднал в лайната, оле майко, още по-голям плач. Давам им куфара, той мирише на лайна. Взехме си сбогом, прибраха ме с джипа в поделението. Качих се и аз на рейса. Хубаво, но всеки бяга от мен. Имаше едно момче – Дойчинов, по-късно с него станахме огромни другари. Той седна до мен и ми вика – пич, по този начин миришеш, не се ли изми? Как да се измия, разправям му за врялата вода. И по този начин до Самоков. Веднага се изкъпах, само че там пък имаше единствено студена вода. Иначе, в това отделение, артилерийското, изискванията бяха съвършени.

Като дадохме клетва в Самоков, се върнахме в Сливница. И още на другия ден, дежурният по полк на вечерна инспекция попита има ли някой документи за огняр. Аз се обадих, излязох на пет крачки пред строя. На идващия ден пък командирът ме изкара на пет крачки пред строя. Савов към този момент се уволнявал и аз да го заместя. Попита ме дали някой може да ми донесе документите, само че обясних, че нашите са на работа. Тогава ми подреди да отида при него, да ми разпише книжката за три дни домакински отпуск. Даде ми и 20 лв., защото нямах пари и сподели да не му ги връщам. Представяш ли си, подполковник Петков, командирът на артилерийското отделение в Сливница през ония години, ме почерпи с кафе, цигара ми даде. Почувствах се напряко като господ. Като се върнах, назначиха ме за огняр и поправих всички кранчета.

Но ме скъсваха от дежурства, през ден часовой. И на учения – бях артилерист, мерач на гаубица 122-мм оръдие, и по-късно на 152-мм оръдие. На полигона бях на съществена гаубица и всички се равняваха по нашата пукотевица. Веднъж изчислителят старшина школник, сбъркал два кръга, а те са два километра. Снарядът, гилзата и огън! Бяхме на едно било, прехвърляхме го и…снарядът паднал на 300 метра от артелната. Как не съм изтрепал хората. И като гръмнах, майор Йорданов, дето ме посрещна първия ден и ме прати в парното да се измия от лайната, пристигна и ми хвърли един крепък лобут. Аз съм се свил на земята и не знаех какво е станало. Дадена е била заповед за прекъсване на огъня. Нямаше жертви, само че палатката на артелната беше надупчена от щрапнели. Добре, че е нямало никой по това време. Но изчисленията бяха написани в тетрадката ми. Разбраха, че не съм отговорен. После крещя – господин майор, изядох лобута, само че повече няма да бъда мерач на гаубица. И до такава степен, направиха ме пълнач на гаубица. Не мога да се оплача от службата, изкарах я почти добре.

Но последният ден беше като първия – с лайна влязох в казармата, с лайна се уволних. Какво стана ли? Имах 15 денонощия арест. Бях избягал от казармата при едно гадже. Не ме пуснаха гарнизон с преспиване, а нямаше какво да върша. Имах цивилни облекла в парното, преоблякох се и хайде в София, и оттова хванах влака. На другия ден се върнах. Но всички ми викат търси те майор Димитров – заместник-командира по тиловата част на цялото отделение, на Териториалния образователен център. А пълководец беше полковник Стоянов, дори, когато се уволнявах пристигна да си вземе сбогом с мен. Но тогава 150 танкисти се прибрали от обучение, черни като маймуни, това става в събота вечерта, и няма кой да им пусне парното, да им стопли вода за банята да се изкъпят. Взеха ми колана и ме вкараха в ареста. На другия ден ме изкараха, тъй като нямаше кой да пусне парното.

Та за този арест. Като се уволнявах, желаеха да дослужвам, тъй като наказването арест беше писано в книжката. Другите ги пуснаха да си вземат цивилните облекла. Останахме петима индивида, от които три циганчета. Криехме сълзите си един от различен, само че всички ревяхме от тъга и невъзможност. Като си потеглиха другите, командирът на артилеристите подполковник Петков ни събра нас, осъдените, които би трябвало да дослужваме. И ни сподели – момчета, долу подземията са цялостни с лайна, в случай че поправите спуканите тръби и изчистите тези пространства през днешния ден, няма да ви задържа, на следващия ден ще ви пусна да се уволните с другите, аз знам че и тука имате цивилни облекла.

Поизтрихме с ръкави сълзите си и започнахме, на кой му се служеше след уволнението на другите. Слязохме долу с химически дрехи, с лопати и кофи. Първо изринахме всички лайна и ги натоварихме в една газка, в един камион. Поизчистихме, поизмихме, оправихме трите пространства за към 5-6 часа без да починем. Дотук добре, но по какъв начин да изправим тръбите? Нямахме други материали, с изключение на найлонови ленти, с които сякаш да облепим тръбите. Но не ставаше. Едното циганче се досети, плесна се с лайняната си ръка по главата и изрече гениалната си мисъл – командирът няма да слезе долу да ревизира, той ще гледа горе от прозорчето, тъй като вътре няма осветяване, и ще слуша дали капе. Намерихме мястото, където е спукана тръбата, вързахме връв и като текнеше мръсотията от тоалетните, тя по канапа се стичаше долу и не капеше. И по този начин, съвсем до края на работното време.

Командирът видя, че всичко е оправено, взе ни книжките да ги разписва и да ни уволнява с другите, като дойдат. Да, само че към този момент бяха назначили граждански огняр – бате Иван, доста готин човек, беше почнал работа и се опознахме добре. Той уредил още същия ден да потегли за цивилните си облекла. Каза, че книжката ми е при майор Йорданов, на бюрото му, да си я взема и да потеглям. И аз, без да съблека лайняните си дрехи…

А бе, както влязох в първия си ден в поделението, по този начин и излязох, същата работа. И без да съблека лайняните си облекла, на пръсти се качих до втория етаж. Пак оставях лайняни следи след себе си като през първия ден на службата. Гледам, че вратата на стаята е отворена и майорът приказва по телефона. А книжката ми – отворена на бюрото му. И аз с два скока се добрах до нея, а той наподобява слушаше някакво значимо разпореждане и не можеше да прекъсне диалога. Взех си книжката и тичам на открито. Дочух зад себе си, по какъв начин вика да се върна, само че към този момент стъпвах по три пъти на 100 метра, няма кой да се върне. Отидох в парното, преоблякох се граждански и… през оградата. Беше към този момент към края на работното време.

Оттам си пристигнах на стоп до околовръстното на Пловдив и по-късно няколко километра пеш до селото. Прибрах се, изкъпах се, преоблякох се. И някъде към два и половина през нощта трябваше всички уволняващи се да се забележим на Централната гара в Пловдив, с цел да хващаме влака за София и оттова към Сливница. Всичките те, към 150 момчета, като ме видяха и като ревнаха с крясъци, взеха да ме хвърлят на ръце. Много, доста огромно прекарване. Оттогава никой не ме е хвърлял във въздуха. Пък и защо. На другата заран бяхме в поделението. И полковник Стоянов, командирът на Териториалния образователен център, пристигна персонално да ме търси, пожела ми – да си жив и здрав, моето момче, желая да ти стисна ръката. Беше доста непоколебим.

Няма да не помни, в зимно време, долу в парното, играехме карти. Заключил съм вратата през почивен ден, само че въпреки всичко беше неразрешено да се играят карти. Някой блъскаше по вратата и аз крещя – чакай бе, по-спокойно, какво си се разблъскал? Мислех, че е някой от бойците. Дърпам резето и виждам полковник Стоянов, а аз съм се разгърдил, разкопчан. Хвана ми куртката, да ми къса копчетата, да но аз ги бях зашил с медна тел. И аз му предлагам, да си ги скъсам ли самичък, господин полковник. И той ме заряза. А вътре всички се бяха изпокрили, никой няма. Така се запознахме с него. И на уволнението му припомних този случай.

Какво друго си припомням ли? Как съм се отнасял с новобранците? Чак когато бяхме пред уволняване пристигнаха новобранци, все момчета на значими клечки. Веднъж дежурният по полк ни накара нас, старите бойци, да вършим уборка, да събираме фасовете по плаца. А новобранците стоят на пейките и пушат. Аз се навирам под една скамейка да взема фас и един новобранец най-демонстративно хвърли фаса си пред лицето ми. И като му цапнах един, разруших му носа, той си удари главата в стената. И оттова кавги, проблеми. Искаха да ме вкарат в ареста, само че ме опазиха.

Да, в този момент приказвам със смях за службата си, но тогава? О, тогава ми идваше да крещя и да плача, изключително през оня първи ден. Иначе си припомням с положително за доста хора от казармата. Нали споделят, че неприятното бързо се не помни. Скоро по една от малките екрани, май че беше по отношение на гасенето на пожари, видях капитан Георгиев, тогава беше капитан, а в този момент го видях, че е полковник. За мен той беше най-големият мъжага – с мустаци, добре комплициран.

Много години минаха от този момент, само че спомените остават. Остават, както и другарствата от казармата. И всичко, което съм ти споделил, е правилно. Почти като небивалица е, но всичко е правилно. Само, че още веднъж да ти припомня – не ми пиши името, с цел да не ми лепнат сътрудниците някой прякор. Сещаш се какъв.
Източник: trud.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР