Една СНИМКА, два свята: архитектурна шизофрения в центъра на Стара Загора
Добре пристигнали в Стара Загора – град на културни контрасти, където историята и бъдещето споделят общ таван от плесен, бетон и изтъркано равнодушие.
От едната страна – библиотека „ Захарий Княжески “, знак на познание, просвета и европейски упоритости. От другата – подлез, който наподобява повече на изоставено бункерно леговище от края на света, в сравнение с вход към сърцето на града. Пейзажът? Сив бетон, мазилка, бореща се за оцеляване, и фрески, които като че ли викат: „ Тук няма кой да ни чуе! “.
Град, който чете за Ренесанса, до момента в който чака градския превоз в подлез, който мирише на постсоциалистически апокалипсис.
А наоколо? Античният конгрес. Операта. Туристически маршрут и визитка. Чужденците минават, снимат... и евентуално след това три пъти ревизират дали са били в верния град.
Може би това е новата ни идея за консолидиране на контрасти – да набуташ образованието, изкуството и паметта в бетонен саркофаг, запълнен със забравени лампи и неизказана свенливост. И по-късно да го оставиш да бълбука в полумрака, до момента в който плесента работи по своята кандидатура за обект на ЮНЕСКО.
За доразвиване на всичко това предлагаме няколко хрумвания (по модел „ Късен руски натурализъм “):
Организиране на литературни четения с челници – поради слабото осветяване.
Въвеждане на тур „ Изкуство сред ръждата “ – за чужденци с усет към урбанистичната меланхолия.
Провеждане на симфоничен концерт в подлеза, по този начин и по този начин акустиката си е от катакомба.
Но преди този момент ни отговорете на един въпрос: Ако това е лицето на центъра, по какъв начин наподобява гърбът на града?
Стара Загора заслужава повече от естетическо страдание и институционално безучастие. Заслужава град, който не слага библиотеката до позор, а до стойност. Защото културата не е просто постройка. Тя е средата към нея. А когато тази среда наподобява на под земята паркинг след бомбардировка, въпросът не е къде се намираме, а какъв брой надълбоко сме паднали – безусловно и преносно.
Снимка: Радка Николай Дукови, Facebook
От едната страна – библиотека „ Захарий Княжески “, знак на познание, просвета и европейски упоритости. От другата – подлез, който наподобява повече на изоставено бункерно леговище от края на света, в сравнение с вход към сърцето на града. Пейзажът? Сив бетон, мазилка, бореща се за оцеляване, и фрески, които като че ли викат: „ Тук няма кой да ни чуе! “.
Град, който чете за Ренесанса, до момента в който чака градския превоз в подлез, който мирише на постсоциалистически апокалипсис.
А наоколо? Античният конгрес. Операта. Туристически маршрут и визитка. Чужденците минават, снимат... и евентуално след това три пъти ревизират дали са били в верния град.
Може би това е новата ни идея за консолидиране на контрасти – да набуташ образованието, изкуството и паметта в бетонен саркофаг, запълнен със забравени лампи и неизказана свенливост. И по-късно да го оставиш да бълбука в полумрака, до момента в който плесента работи по своята кандидатура за обект на ЮНЕСКО.
За доразвиване на всичко това предлагаме няколко хрумвания (по модел „ Късен руски натурализъм “):
Организиране на литературни четения с челници – поради слабото осветяване.
Въвеждане на тур „ Изкуство сред ръждата “ – за чужденци с усет към урбанистичната меланхолия.
Провеждане на симфоничен концерт в подлеза, по този начин и по този начин акустиката си е от катакомба.
Но преди този момент ни отговорете на един въпрос: Ако това е лицето на центъра, по какъв начин наподобява гърбът на града?
Стара Загора заслужава повече от естетическо страдание и институционално безучастие. Заслужава град, който не слага библиотеката до позор, а до стойност. Защото културата не е просто постройка. Тя е средата към нея. А когато тази среда наподобява на под земята паркинг след бомбардировка, въпросът не е къде се намираме, а какъв брой надълбоко сме паднали – безусловно и преносно.
Снимка: Радка Николай Дукови, Facebook
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ