Доайенът на българската журналистика Тошо Тошев навърши 80 години!Създал цяло

Доайенът на българската публицистика Тошо Тошев навърши 80 години!

Създал цяло потомство публицисти, бил основен редактор на най-влиятелния, влиятелен и тиражен вестик " Труд ", Тошо Тошев се трансформира в жива легенда на вестникарския поминък.

Тошев беше ръководител на Съюза на издателите в България от основаването му през 2000 до 2011 година - интервал, в който медиите имаха своя мощен глас, съблюдаваха Етичен кодекс, а публицистиката беше на фундамент.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български медал „ Стара планина “, I степен.

Малко след продажбата на " Труд " през декември 2010 година Тошев бе заменен брутално от поста си на основен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския ръб на Медийна група „ България “ холдинг, само че напусна през август 2011 година поради противоречие с наложения жанр на ръководство от новите притежатели.

По-късно стартира да издава вестик - „ Преса “, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 година и стопира на 31 юли 2015 година по финансови аргументи.

Освен от публицистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „ Истина за персонално прилагане “ (1984), „ Времето за умиране стига “ (1988), „ Китай в годината на Дракона “ (1989) – пътепис, „ Страх “ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „ Лъжата “ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и държанието на българските политици в този интервал.

В няколко следващи дни ще публикуваме фрагменти от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Днес ви предлагаме фрагмента " СЛЪНЧАСАЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ЧЕРВЕНО ПРАВИТЕЛСТВО "  от втора книга на " Лъжата " - " Жан, Иван и Величеството "

 

 

СЛЪНЧАСАЛИ ПРИКАЗКИ ЗА ЧЕРВЕНО ПРАВИТЕЛСТВО

3 август 2003 година От три дни съм на отмора във Варна. Сутрин пия кафе над вестниците, не бързам заникъде, по обед слизам на плажа пред хотел “Палас ” – час-два под чадъра с някоя книга, пет-шест сафридчета за обед и порция любеница, а по-късно – уединено с “Лъжата ” в жилището на третия етаж.

Днес като слизам, току до моя чадър е седнал и другарят Румен Петков. И той чете. “Труд ”. Радва се по какъв начин добре е разказан последният им конгрес предния ден в Габрово.

Може да се каже, че това е конгресът, който взема курс в случай че не към въоръжено въстание, то сигурно – завива към въоръжени избори. Въоръжени с религия, несъмнено, в успеха и властта. В цялата власт! Ни повече, ни по-малко.

Според предсказанията на социолози и всевъзможни други гадатели Българска социалистическа партия щяла да има най-мощно наличие в бъдния парламент, значи – това си е! Ще се вее аленият пряпорец, само че върху му ще се кръстосват не чукът със сърп, а НАТО със Европейски Съюз.

Ясно е, несъмнено, и за Румен е ясно, че тази власт би трябвало да е с нещо друга. И би трябвало да е по този начин освен тъй като Българска социалистическа партия надали ще завоюва опция свободно да разчертава карирания лист на идващото държавно управление. Ще й трябват сътрудници, ще е нужна – този път действителна, същинска коалиция.

Напукана е българската земя, прегоряла е като в лято без капчица дъжд, сбръчкана е като лице на столетница. Жадна е за вода, за почтен собственик и грижовни ръце. Има още живот из недрата й, не е излязъл последният мирис, единствено вярата й, дето е в кома...

Е, приказката ни с Румен е отвята от вятъра – двама мъже с крайници, заровени в пясъка, приведени от тежкия зной и по... гащи. За плаж.
Но по някой път, споделя ли някой по кое време, тия приказки са по за доверие.
- Седнал съм значи – споделям му аз – с един предстоящ министър... А може би освен министър. Защо не вицепремиер?
- Няма такова нещо – смее се приглушено вторият човек в Българска социалистическа партия. – Нямам никакво желание да ставам министър.
Не знам дали да му имам вяра – съблазнителна е властта. Дори сега да мисли по този начин, напълно друго ще е след време. Очаква се, съгласно сякаш способените хора, това време да пристигна напролет на идната година. След неуспеха, който май че е сигурен, на царските хора в общинските избори през октомври чакат се предварителни избори за парламент през идната година през пролетта.

- Виж, работата стартира да става сериозна... Българска социалистическа партия в действителност може да е ядрото, към което ще се прави идващото държавно управление. То си е неизбежно... И като знам по какъв начин стихийно е ставало това до момента, не е зле да се мисли от през днешния ден.
- Трябват ни действителни съдружни сътрудници вдясно от нас... Вляво такива няма... Нужни са хора като Богомил Бонев и Краси да вземем за пример... (Каракачанов)
- Значи обрисува се, че блудните синове – обиколили наляво-надясно...
- Да се завърнат при партията-майка... (Смях!) Макар че това към този момент са единствено хрумвания...
- Добре, да почнем от това – кой ще е министър председателят?
Румен мълчи, а аз желая да му оказа помощ:
- Не е добре Сергей Станишев да бъде... Партията може би случи с него, само че за министър председател е още зелен... Един Чавдар Кънчев да вземем за пример?
- Точно подобен човек ни би трябвало – като Чавдар Кънчев. Доказал се менажер от народен мащаб. – Не мисля, че нашият Изпълнителен комитет (червеното политбюро – б. а.) би трябвало внезапно да се реалокира от “Позитано ” на “Дондуков ”.
- А Сергей по какъв начин мисли? – солидаризирам се с него аз и, без да очаквам отговор, който надали ще е и прецизен, не преставам: - Ето, ще се сътвори може би опция един водач на партия, спечелил опция за власт, да не е на върха.
И развъртвам концепцията си – партийният водач да си остане водач на партията и да държи Народното събрание. А посредством него ще държи действително и изпълнителната власт. Защото нали си е ясно – трудовият контракт на министър-председателя се подписва от Народното събрание. Така за първи път може да се реализира – след експлоадирането на демокрацията, парламентаризъм у нас. Реално, освен по конституция.
- Сложно ли се изричам? – спирам по средата аз, тъй като си мисля, че това е прекомерно съществено за плаж.
А също така виждам, че и Румен ме слуша... Виждам го, само че не зная дали ме е чул. Дали не пресилвам с такова съдбовно условие – партийният необут, триумфирал на избори, да се откаже от стол на върха!? Да не е вманиачен!
Затова бързам да кажа и следното:
- Фактически той отново ще е на върха, тъй като министър председателят не би могъл нито за момент да не помни, че има пред кого да бъде привикан. Да дава отговор... да се разкае. А в случай че би трябвало – да бъде заменен, да не е нужно да го чакат до... избори.
Защото бедата на всички партийни държавни управления е тъкмо в това – те се превръщаха в пленници на непоклатимия министър председател. И при Филип Димитров беше по този начин, и при Виденов. При Костов всичко се изроди... При Сакскобургготски пък поданиците се превиват на две – правилните се превиват в реверанс, а останалите от подбив, от смях. Превиват се и от празен корем.
- Ти за какво не му кажеш персонално това? – пита ме Румен. – На Сергей.
- Естествено, ще му кажа всичко, което си мисля... Наскоро той дори ми се обади с предложение да се срещнем. Искам да знаеш, че и на Георги Първанов преди време приказвах нещо сходно...
(Такава една среща сред Сергей Станишев и мен, на която с изключение на Румен Петков бяха Валерия Велева и Неда Попова от редакцията, се състоя през септември. И там аз в действителност му описах и за извършения с Румен диалог на плажа, и всичко, което си мисля за едно вероятно негово ръководство...)

Беше през декември 2000 година Правителството на Костов се клатеше като яхта в намерено море – от една година насам министър председателят запълваше с човешки тела всяка пробойна на кораба. Грабваше най-личните членове на екипажа си и ги хвърляше в бурята – това Бонев, Бакърджиев и Божков, всякакви Бисеровци, Цонев и прочие – хвърчаха на всички страни, само че не смогваха. Трюмовете се пълнеха с тежка вода – можеха да стигнат до суша, до избори – оставаха им няколко месеца единствено... А след това?
За всички с изключение на за Командира им единствено бе ясно, че ново отплаване надали ще има. И не тъй като ще дебаркира в страната някой си цар, с царските легиони и прочие. Не.
Тежката стихия в страната и най-много царственият гуляй по време на чума в командирската яхта вещаеха изборната победа не за синия цвят. Говореше се за коалиция сред Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи, която можеше да е скелетът на едно бъдещо ръководство.

- Ти какво мислиш за всичко това? – задава въпроса си Георги Първанов.
Седнали сме в някаква хижа край язовир “Студена ” – той, моя благосклонност, а с мен – и Светлана Джамджиева. С нас е и Илияна Йотова, която е оранизирала срещата. А концепцията е на Жоро. През последната година сме се срещали не един път – в един ресторант на върха на НДК – “Скай плаза ”, който ще ни стане обичан, срещали сме се и в кабинета ми в редакцията.
Винаги съм отчитал неговата тактичност – нито един път не ме предложения на “Позитано ”.
Ясно е какво мисля – от вестника, от всичко, което всеки ден е по страниците. Ясно е нашето, а това ще рече и моето отношение.
- Вече никой не има вяра на партийни държавни управления – споделям аз и изтърсвам нещо, което си мисля, само че все съм отлагал да му го кажа: - При една доминирана от Българска социалистическа партия коалиция ти не трябва да ставаш министър председател.
- Аз и не мисля да ставам министър председател – усмихва се Жоро.
Но ми се коства, че малко е наскърбен.
- Защо въпреки всичко мислиш по този начин? – пита упорито той.
Развивам концепцията за нужда от действителна власт на Народното събрание над премиера. Лесно ми е да се поддържа с обстоятелства от кабинета на Костов.Те са толкоз забележими, министър председателят по този начин е сграбчил тънкото парламентарно вратле, че чак очите му ще изскочат. Видими са, само че непознати. Чужди са като грях за Българска социалистическа партия, която сякаш много бързо бе почнала да не помни разрухата, която стисна България след Момчето с топирания перчем.
- Има и още една причина – споделям най-после.
И спирам – мъчно е да го изрека, тъй като въпреки всичко против мен е седнал индивидът, за който думите ми няма да са приятни. Отгоре на всичко сме малко другари, а хората са възприели като другарски жанр да не си споделят истината в очите. Когато те драска по гърлото.
Впрочем една най-важните черти в характера на Жоро Първанов е, че с него може да се приказва. Така е и през днешния ден, когато е президент.
- Ти съгласно мен – не преставам въпреки всичко аз - не си задоволително квалифициран за такава власт. Дори по обучение си един историк, може би добър, само че страната това е промишленост, самун за хората и битка с бандитизма.
Мисля, че тогава Георги Първанов не ми се разсърди.

Две години по-късно, през септември 2002-ра, Георги Първанов посети Русия. Като президент на страната. Това си бе публично държавно посещаване и среща сред двама държавни глави. По всички правила на цялостния протокол.
Няколко месеца преди този момент на публично посещаване в Москва бе и министър председателят Симеон Сакскобургготски – със скромна група сътрудници. Приеха го с огромно внимание и всевъзможни салтанати.

През първата си година на премиерстване Симеон беше шлагер за всякъде, където стъпваше царственият му крайник. И то си бе жива екзотика – цар-премиер. След петдесетгодишно заточение се явява като св. Георги Победоносец, наръгва неприятния дракон с обещано му от Господа копие, а хората го посрещат с псалми и сълзи в очи.
Хората по света, без значение от ранг, царственост или с непоклатимо плебейство в родословното си дърво, желаеха да зърнат това българско знамение, да усетят вятъра от придвижването му, да пипнат края на мантията му.
Така постъпва и републиканска Русия. Дори Владимир Путин, един към този момент потвърдил се стоманен боец, на драго сърце се потапя в аристократичната екзотичност, която Симеон доставя персонално в президентските му палати. Двамата си беседват другарски, потупват се благо пред камерите, заслепяват с усмивки фотосветкавиците. Кълнат се значи в обич.
Друга тематика е какво значи положение на обич сред един от двамата първи мъже на света, за който думата въздух е сменена със “синонима ” й прагматичност.
Да, няма неточност – прагматичност е думата!

В деня на идването на делегацията отпред с президента Първанов – огромна, с министри от кабинета на Симеон и още десетки хора, сред които и писатели, публицисти (в нея бях включен и аз, само че в последния миг не можах да замина) Путин не е в Москва. На отмора е в Сочи. Ще се срещне със своя сътрудник на третия ден, който е и последният. Така е по прелиминарен протокол.

Любопитен е може би един неусетен от медиите факт от времето на Жан Виденов. При една идна среща тогава, отново сред нашия президент (Ж. Желев) и съветския му сътрудник Елцин, вбесено от припадък на ревнивост, Момчето с топирания перчем взема ограничения Елцин персонално да разбере, че президентът на България е човек с незначителна власт, че той е единствено да дава медали и да приема рапорти на парадите. Силният човек на България това е министър-председателят.
С други думи, не се престаравайте при посрещането, господин Елцин, този не е кой знае какво...
Да, но не – знае се, че Елцин на няколко пъти се престара...
Престарава се през септември 2002 година и Путин.
В последния миг преди заминаването на нашата делегация излиза наяве, че още в деня на идването специфичен полет ще достави Георги Първанов до Сочи за среща с сътрудника му. Неофициална, отвън протокола.
“Разговор по пуловери ” – по този начин бе наречена от медиите тази среща.
За задачата Зорка Първанова сгъва грижливо в куфара на мъжа си и контрактувания пуловер. (Вече е исторически, може да се задели за музей!)
- Готвих се особено за този диалог – до този миг не се познавахме с Путин – ще ми опише по-късно Георги Първанов.
Седнали сме отново двамата в “Скай плаза ” и се вършим, че това е някакъв обед.
- Разговаряхме на “четири очи ” – което в тази ситуация означаваше, че с изключение на преводачи, въпреки че карахме, общо взето, на съветски, президентът Путин беше поканил и секретаря си. Аз си бях набелязал 14 точки и откакто си разменихме изначало по няколко общи думи, я подкарахме делово. В интерес на истината, повода беше той.
- Кажи в този момент, Георги, с какво мога да бъда потребен на твоята страна? – споделя Путин.
И, без значение от секретаря си, се приготвя самичък да записва.
- Започнах точка по точка – за съветския дълг, за външнотърговския ни баланс, за аварийни елементи за армията... Бях си набелязал съответни тематики, по някои от които Путин реагираше неотложно. За други споделяше – това ще го ревизира и ще ти отговоря на идната среща, това би трябвало да се разиска в еди-коя си комисия...
Този диалог продължава по-дълго от плануваното. След него двамата се срещат още два пъти, отвън протокола. Но в Сочи, по този начин както са по историческите пуловери и откакто минават по всичките тематики на Георги Първанов, още веднъж диалогът е просто другарски.
Путин се обляга обратно, усмихва се и по едно време пита:
- Какво прави вашият министър председател?
- Премиерства – дава отговор президентът.
- Интересн човек е той – споделя Путин. – Културен... Спомням си нашия диалог, като беше в Москва... Но знаеш ли, Георги, вие двамата май сте си разменили местата.
Става въпрос за местата в страната.

Дали съм бил прав за ония свои думи в хижата край язовир “Студена ” през зимата на 2000 година?

- Смяташ ли, че Стоян Александров ще стане кмет на София? – пита изненадващо Румен Петков.
- Едва ли... Зависи, несъмнено, и от претендентите на Съюз на демократичните сили и Национална движение „Симеон Втори", само че към този момент Софиянски е без сериозна конкуренция съгласно мен.
- А в случай че Съюз на демократичните сили издигне Иван Нейков? Той е сериозен човек.
- Иван няма да одобри. Това към този момент е остарял вид. Нейков ясно сподели, че няма да тръгне против Софиянски... Той, не си не запомнил, уповавам се, беше и министър в служебното му държавно управление (февруари – май 1997 година – б. а.) А също така е задоволително честен, с цел да не употребява компромати, каквито Съюз на демократичните сили евентуално ще желае да вкара в приложимост.
- Издига ми се в очите... Това е рядко по тия географски ширини – сюрпризиран е Румен, който очевидно не познава персонално Иван Нейков.
- Ето ти още едно предложение от мен – в едно държавно управление, в чиято основа може да бъдете вие (БСП) в недалечното бъдеще, за какво Иван Нейков да не бъде министър на общественото министерство. Това ще е мощно – един министър на Костов – във ваш кабинет!…
- Едва ли ще одобри...
- Може и да одобри – ухилвам се повече на себе си аз. – Въпрос на метод.
Усмихвам се на една остаряла история. И забравена, и помнена.

Месец май 1997 година
Иван Костов разчертава карирания си лист с квадратчетата на бъдещото държавно управление. И ги запълва с имена.
Едно квадратче е празно.
И ето, директният ми телефон в редакцията звъни. Току-що е свършила обедната планьорка, което значи, че е малко след два.
- Здрасти – подвигам слушалката аз. – Кой си ти?
- Иван Костов се обажда – би трябвало да ми окажеш помощ...
При този вид диалози Иван е постоянно настоятелен – няма остатък от време за разните “как си ”, “добре ли върви ” и чак като ти писне да чакаш, да каже какво желае от теб.
Иван Костов кара напряко:
- Нали сте другари с Иван Нейков? – пита той и без да чака за отговор, тъй като го знае, продължава: - Трябва да ми окажеш помощ, да го убедиш да стане министър и в моето държавно управление.
- Ти приказва ли с него – за какво мислиш, че би трябвало да бъде убеждаван?
- Говорих... Два пъти приказвах. И два пъти ми отхвърли. На теб тъкмо не е нужно да ти изяснявам какъв брой ми е значим, с цел да съм добре със синдикатите. И изобщо, него го бива, не мислиш ли?
- Мисля... И това си пролича за трите месеца със Софиянски.
При споменаването на Софиянски, към момента служебният министър председател, Костов не реагира. А аз от няколко дни все по-убедено си мисля, че не е удовлетворен нещо от кмета. Не, не тъй като е слаб като началник на краткотрайното държавно управление. Може би – тъй като е тъкмо противоположното?
Преди няколко дни по същото време ми бе позвънил и Стефан – доста ми се желае да се забележим, споделя ми той. – Но не мога да мръдна от Министерския съвет. Можеш ли да дойдеш за малко?
И да не можех, отново щях да отида. Звучеше ми изтощен и – необичайно е да го кажа, и печален.
Такъв го заварих. Но за времето, до момента в който вляза при него, наподобява, беше решил, че му е рано да проговаря.
- Извинявай, че те разкарах – гледа ме с отговорна усмивка служебният министър председател. – Нещо се бях разядосал...
- Остави... Кажи, мога ли с нещо да ти оказа помощ?
- Достатъчно ми е, че пристигна... Как вървят нещата при теб? – сменя тематиката Стефан, само че ясно е, че би трябвало въпреки всичко нещо да каже. – Сдърпахме се с Костов, ще мине.
- Някакъв гаф?
- Гафове няма...
Според мен – и тогава го мислех, а още повече след три-четири години, гафът е тъкмо в това – в неналичието им. Софиянски беше сполучлив, за три месеца единствено той стана и най-популярният човек на страната. От столичен кмет внезапно порасна до най-високия връх на властта. А това, за всеки сензитивен, е сериозен мотив за смръщване.
- С теб нали си оставаме другари? – завършва ауиденцията ни служебният министър председател.

- Ти можеш да постигнеш всичко. Знам, че те бива в това. Много те бива. А дали се сещаш за какво ми отхвърля? – желае да разбере нещо от мен Костов.
Мисля, че знам, само че това в действителност си е работа на Иван. На Иван Нейков. Едва ли е нужно да подхвърлям догадки. Това са съществени неща, не можеш да ги кажеш на телефона.
- Може би тъй като той не е седесар и това го смущава. Все отново става въпрос за чисто партийно държавно управление... А ти за какво не вземеш да дойдеш най-сетне в редакцията и ще поприказваме повече?
- В случая даже е добре, че не е седесар... Може и да намина тази вечер, като привърша... Ти нали си до късно? – дава обещание Костов.
А аз давам обещание да диря Иван Нейков, само че това щеше да стане на другия ден.

 

Утре четете: Национална движение „Симеон Втори" – НОРМАЛНА ПАРТИЯ ИЛИ ПАРТИЯТА НА ВОЖДА?