Лицата от протеста – Тони, която се върна |
До преди час и половина не познавах Тони. Вероятно и вие не я познавате. Не сте я виждали в медиите, не сте чували за нея. Тя не е обществено лице. Тя е едно от многото лица на митинга – първоначално всяка вечер пред посолството ни в Лондон, а в този момент на площад „ Независимост “ в София. Чувала е доста неща за себе си и приятелите си – че са деца на „ комуняги “; че са капризни наследници на „ реститутки “; че им заплащат за всяко излизане на протест; че нямат право на глас тъй като живеят в чужбина; че са неудачници, откакто са се върнали оттова, че знаенето на непознати езици и дипломите от непознати университети не ги прави умни и почтени; че са повтаряне на поостарелите юпита на Национална движение „Симеон Втори". Въобще – чували са доста неща за това какви са и за какво са. Затова нападам Тони с ударна серия от персонални въпроси и чак по-късно започваме да приказваме за протичащото се на площада.
Бихте ли се показали?
Казвам се Тони Даскалова, на 31 година Родена съм в Пловдив, само че израснах в София. Учих в СМГ и Американския лицей. След завършването му, отпътувах и следвах първо в Щатите, а по-късно в Англия. Работих няколко години в Лондон като финансов управител за Amazon/Kindle, само че това лято със брачна половинка ми взехме решение да се приберем за непрекъснато в България.
Кое натежа във взимането на това решение?
Истината е, че ние дълго обмисляхме опцията да се установим в Англия. Но натежа персоналният фактор – родителите, приятелите, уютът да си вкъщи. Освен това с мъжа ми продължаваме да имаме вяра, че България е вълнуващо място и имаме какво да свършим тук. Хубавите неща не се случват внезапно, а лека-полека. И двамата желаеме да дадем едно рамо в превръщането на България в същински хубаво място за нас персонално, само че и за тези след нас.
Допускате ли един ден да се занимавате професионално с политика?
Не и в обозримо бъдеще. Но в случай че един ден се наложи от мен да зависи някаква безапелационна смяна, която е действителна и смислена, тогава ще съм подготвена да направя тази крачка.
Кое свое качество не одобрявате и какво другите не утвърждават във Вас?
Това, което другите не утвърждават в мен, аз назовавам свръхупоритост, а те назовават опърничавост. Това, което аз не утвърждавам в себе си са вътрешните ми несъгласия. Твърде доста гласове спорят в главата ми и аз давам ухо на всичките. Затова мъчно взимам решение, само че пък като го взема един път – не се отхвърлям.
Любима музика?
Музикалният ми усет също е спорен. Може на пръв взор да не ми проличава, само че аз още съм огромен почитател на хип хоп и рап. Обичам една група от Минесота – Atmosphere. Харесвам подобен вид нападателна музика - обществено ангажирана, не блудкава.
Любима книга?
Скоро отново мислих какъв брой велика книга е „ Майсторът и Маргарита “.
Книгите – на хартия или на слушалки?
На Kindle, естествено.
Любимо заведение или място в София?
Сега занапред ми следва да опознавам София, само че преди доста постоянно се събирахме в Switch, под Моста на влюбените. Както доста други хубави неща в града, това заведение също към този момент не съществува.
Най-звучната българска дума?
Първата, която ми идва на разум, е думата сладкодумство. Има К, и Р, и Ч. Красива дума е.
Голямата Ви персонална упоритост?
Най-голямата ми персонална упоритост е да намеря салдото сред другите си упоритости. А те са свързани със фамилията, другарствата ми, кариерното израстване и всевъзможни други мои персонални ползи. Мечтата ми е да се оправя добре с този баланс.
Най-големият Ви персонален триумф до момента?
Това, че макар всички компликации и обрати в живота, съм съхранила оптимизма си. Гордея се също, че съм намерила тази мрежа от хора към себе си, които оценявам и обичам. Именно те са защитната стена на оптимизма ми.
По какво бихте желали да наподобявате на родителите си?
По щедростта. По тяхната безрезервност. По това, че са непресторено положителни хора.
По какво не бихте желали да наподобявате на тях?
Бих желала да съм малко по-революционно настроена. Те са част от потомство, което е израсло при напълно други условия. И въпреки че тъкмо родителите ми са ме научили да не отстъпвам персоналното си мнение, въпреки всичко те си остават по-умерени и внимателни. Аз бих желала да съм по-дръзка.
Ако сте напълно откровена, интересува ли Ви дали човечеството ще оцелее, когато Вие, Вашите родители и всичките Ви обични хора към този момент няма да са сред живите?
Аз даже не мога да си показва различен отговор с изключение на изрично Да. Ние сме на този свят за толкоз малко - единствено момент от историята. Толкова вълнуващо е да мислиш, спекулираш и мечтаеш какво следва на Земята и къде ще стигнат хората след 100 години, след 200, след още 200. Какво от фантазиите ни ще се сбъдне и какво ще си остане фикция? Разбира се, че желая човечеството да оцелее и да продължи да мечтае. Обратното би било полуда.
Тогава бихте ли желали да сте безсмъртна, с цел да сте очевидец на всичко това?
Да пребивавам дълго – да, само че да съм безсмъртна – не. Безсмъртието е ужасно нещо. Като всяка друга безконечност - като океана, като вселената, то ме плаши. Ние, хората, сме прекомерно дребни, с цел да поберем сходна безкрайност. Нечовешко е. Затова бих си го икономисала.
Без кое бихте претърпели най-лесно – без дом, без татковина или без в никакъв случай повече да видите непозната страна?
Без да видя повече непозната страна. Не мога да си показва целия си живот отсега нататък без дом. А родината в по-широк смисъл е тъкмо това – дом. Ето, аз и брачният партньор ми, който също е българин, имаме британско поданство. Ние живеехме удобно в Англия, само че по този начин и не я припознахме като татковина. Освен това в кръга на шегата, не мога да си показва бъдещето без уханието на майсторски направени пълнени чушки.
Има ли място, което Ви изпълва с смут, че би могло да бъде Вашето отечество?
Реално не. Защото, когато си отраснал някъде, ти си обвързван с това място като с пъпна шнур – без значение от негативите. Освен това като се замислим, всяко място, цялата Земя е ненапълно татковина. Светът през днешния ден е отворен. Глобализацията е реалност и това е хубаво. Ето, през вчерашния ден срещнах един човек, с който имах доста забавен диалог. Отне ми повече от 45 минути, с цел да схвана, че той в действителност не е българин. Оказа се, че през 2016 година е дошъл от Холандия в България. Говореше за страната ни с такава обвързаност, подготвеност и възторг, че ме остави без думи.
Когато приказваме за глобализацията, кой е основният световен проблем, който не търпи отсрочване?
Може би звучи идеалистично, само че мисля, че е неотложно човечеството да се оправи с егоизма. Егоизмът има доста лица, само че нормално се свежда до безсмислена свръхконсумация и неналичието на грижа за това какво оставяме след нас. Егоизъм е и нежеланието да променяме навиците и нормалния си метод на мислене в интерес на другите.
А бедността? Притеснявате ли се от очевидно по-бедни хора, когато се изправите лице в лице с тях?
Не, не се тормозя - в смисъл, че не изпитвам боязън или съмнение. Вярно е, че бедният човек мисли най-много за хляба, тока и медикаментите, а не за правосъдната промяна, само че нямам наблюдения, че той е по-груб или нападателен от всеки различен. По-скоро изпитвам възприятие на виновност и на разстройване, тъй като си давам сметка, че съм в привилегирована позиция. Изпитвам също и яд. Защото несправедливостта е нереално разбиране, до момента в който бедността, можеш да я видиш, пипнеш и помиришеш даже. Но това са две страни на една и съща монета. И нещата отново опират до егоизма.
Кое е това, което най-вече Ви нервира в България през днешния ден?
Ако приказваме за дразнител, а не за същностен проблем, то отговорът е доста елементарен. Дразни ме политическото лице на България - методът, по който сегашното ръководство и политици ни показват пред света.
Ето един предполагаем въпрос - има ли политик, чиято естествена гибел би Ви изпълнила с облекчение и вяра?
Не, сигурно не. И това не е единствено честен въпрос. Той е и политически. Защото в страната, в която ми се желае да пребивавам, хората с управническа власт би трябвало да са подчинени на поданството и да се вслушват в неговия глас. В страната, която се надявам България да бъде, няма да е нужно изчерпаните политиците да си отидат от този свят, с цел да си отидат и от властта.
Ето че стигаме до тематиката за митинга. Доколко сполучлив е той към този момент?
Големият триумф дотук е не толкоз обединяването, колкото единодействието на хора с друг демографски, обществен, професионален и политически профил. Радвам се, че моето потомство тук към този момент е политически по-ангажирано от това на връстниците ми в Англия. Това също ненапълно е заслуга на митинга и то безспорно е нещо положително. Информираната гражданска позиция е мощ – самостоятелна и групова.
Затова не одобрявам отправяните с такава лекост рецензии, че сме манипулирани и че не знаем какво желаеме. Всъщност настояванията ни на този стадий са пределно ясни – оставка на Гешев, оставка на държавното управление и нови парламентарни избори, които да не се организират под полицейската шапка на ГЕРБ. След това не ние от площада, а както постоянно гласоподавателите ще вземат решение за бъдещото ръководство.
Има ли нещо в митинга, което не одобрявате и което Ви тормози?
Аз няма да разясня изстъпленията на агитките на 2-ри септември. Това бяха провокатори, умишлено или не позволени от полицията. Те не са представителни за образа на митинга. Ако оставим настрани сходни подиуми на принуждение, почтено казано не се сещам за нещо, което намирам за неприемливо и недопустимо.
Протестът ни е кротичък. Даже считам, че е доста рационален и културен. Той продължава към този момент близо 90 дни и съвсем непроменяемо в утринните вести ще чуете, че е минал умерено и без напрежение. Хората обаче сме по този начин устроени, че помним най-много скандалното и рисковото, а не спокойно протеклите шествия. А пък госпожа Сачева, да вземем за пример, вижда повече ковчези и бесилки на площада, в сравнение с младежи и фамилии с дребните си деца.
Какво очаквате да се случи в актуалната обстановка – разсъдъкът в последна сметка да надделее, да се случи знамение или всичко да продължи както досега без основна смяна?
Аз стачкувам в името на нашето по-различно бъдеще. Това автоматизирано изключва третата песимистична алтернатива. Освен това нямам доверие в някаква чудотворна промяна в метода на упражняване на политика. Така, че отпада и втората опция и остава само първата - рационалната.
Въобще, аз съм прагматичен човек и в специалността ми постоянно е било значимо точното дефиниране на задачите. Те би трябвало да са по едно и също време ясни, обозрими и амбициозни. Такива съгласно мен би трябвало да са и задачите на митинга. Това, че може би не всички ще бъдат изпълнени, не е мотив за разколебаване и отвод. Самото им формулиране към този момент обрисува нови хоризонти и път за развиване.
Освен това измененията са постоянно поетапни. Ние сега сме в началния стадий. След постигането на неговите непосредствени цели следва идващият стадий – надлежно с нови цели. Подобен метод не е нещо ново. Така се работи и в бизнеса. Това е изпитан модел.
Добре, само че оттатък съответните стъпки, коя е огромната цел на протестиращите?
Тук ще изразя моето персонално схващане. Голямата цел през днешния ден в реализиране на господство на закона.
Може ли обаче господство на закона да се реализира с цивилен напън за свалянето на държавно управление, пристигнало на власт след публично приети избори?
Да, може. И в това е силата на демокрацията. Обратното би означавало да не можем да признаем, че изборите, които вършим като общество, могат да се окажат неверни. Защо да не го признаем? Защо болшинството през днешния ден да не може да поправя неточност, направена от болшинството през вчерашния ден? Нали всички социологически сондажи записват поддръжка за митинга от болшинството българи?!
В случая ние настояваме да се поправи една неточност. И настояваме това да стане оптимално бързо, тъй като тази неточност има своята висока цена. И ние плащаме тази цена с всеки месец закъснение на изборите.
Какво бихте споделили на хората, които заради една или друга причина въпреки всичко не поддържат митинга ви?
Бих ги призовала да помислят за това защо си мечтаят те персонално. Да си показват бъдещето си и да решат дали пътят, по който върви България с сегашното си ръководство, ще ги води там. И в случай че в действителност имат вяра, че това е пътят – ОК. Но в случай че имат и минимум подозрение или нерешителност, то дано дойдат на площада. А в случай че не дойдат, то дано знаят, че ние сме там и поради тях.
Бихте ли се показали?
Казвам се Тони Даскалова, на 31 година Родена съм в Пловдив, само че израснах в София. Учих в СМГ и Американския лицей. След завършването му, отпътувах и следвах първо в Щатите, а по-късно в Англия. Работих няколко години в Лондон като финансов управител за Amazon/Kindle, само че това лято със брачна половинка ми взехме решение да се приберем за непрекъснато в България.
Кое натежа във взимането на това решение?
Истината е, че ние дълго обмисляхме опцията да се установим в Англия. Но натежа персоналният фактор – родителите, приятелите, уютът да си вкъщи. Освен това с мъжа ми продължаваме да имаме вяра, че България е вълнуващо място и имаме какво да свършим тук. Хубавите неща не се случват внезапно, а лека-полека. И двамата желаеме да дадем едно рамо в превръщането на България в същински хубаво място за нас персонално, само че и за тези след нас.
Допускате ли един ден да се занимавате професионално с политика?
Не и в обозримо бъдеще. Но в случай че един ден се наложи от мен да зависи някаква безапелационна смяна, която е действителна и смислена, тогава ще съм подготвена да направя тази крачка.
Кое свое качество не одобрявате и какво другите не утвърждават във Вас?
Това, което другите не утвърждават в мен, аз назовавам свръхупоритост, а те назовават опърничавост. Това, което аз не утвърждавам в себе си са вътрешните ми несъгласия. Твърде доста гласове спорят в главата ми и аз давам ухо на всичките. Затова мъчно взимам решение, само че пък като го взема един път – не се отхвърлям.
Любима музика?
Музикалният ми усет също е спорен. Може на пръв взор да не ми проличава, само че аз още съм огромен почитател на хип хоп и рап. Обичам една група от Минесота – Atmosphere. Харесвам подобен вид нападателна музика - обществено ангажирана, не блудкава.
Любима книга?
Скоро отново мислих какъв брой велика книга е „ Майсторът и Маргарита “.
Книгите – на хартия или на слушалки?
На Kindle, естествено.
Любимо заведение или място в София?
Сега занапред ми следва да опознавам София, само че преди доста постоянно се събирахме в Switch, под Моста на влюбените. Както доста други хубави неща в града, това заведение също към този момент не съществува.
Най-звучната българска дума?
Първата, която ми идва на разум, е думата сладкодумство. Има К, и Р, и Ч. Красива дума е.
Голямата Ви персонална упоритост?
Най-голямата ми персонална упоритост е да намеря салдото сред другите си упоритости. А те са свързани със фамилията, другарствата ми, кариерното израстване и всевъзможни други мои персонални ползи. Мечтата ми е да се оправя добре с този баланс.
Най-големият Ви персонален триумф до момента?
Това, че макар всички компликации и обрати в живота, съм съхранила оптимизма си. Гордея се също, че съм намерила тази мрежа от хора към себе си, които оценявам и обичам. Именно те са защитната стена на оптимизма ми.
По какво бихте желали да наподобявате на родителите си?
По щедростта. По тяхната безрезервност. По това, че са непресторено положителни хора.
По какво не бихте желали да наподобявате на тях?
Бих желала да съм малко по-революционно настроена. Те са част от потомство, което е израсло при напълно други условия. И въпреки че тъкмо родителите ми са ме научили да не отстъпвам персоналното си мнение, въпреки всичко те си остават по-умерени и внимателни. Аз бих желала да съм по-дръзка.
Ако сте напълно откровена, интересува ли Ви дали човечеството ще оцелее, когато Вие, Вашите родители и всичките Ви обични хора към този момент няма да са сред живите?
Аз даже не мога да си показва различен отговор с изключение на изрично Да. Ние сме на този свят за толкоз малко - единствено момент от историята. Толкова вълнуващо е да мислиш, спекулираш и мечтаеш какво следва на Земята и къде ще стигнат хората след 100 години, след 200, след още 200. Какво от фантазиите ни ще се сбъдне и какво ще си остане фикция? Разбира се, че желая човечеството да оцелее и да продължи да мечтае. Обратното би било полуда.
Тогава бихте ли желали да сте безсмъртна, с цел да сте очевидец на всичко това?
Да пребивавам дълго – да, само че да съм безсмъртна – не. Безсмъртието е ужасно нещо. Като всяка друга безконечност - като океана, като вселената, то ме плаши. Ние, хората, сме прекомерно дребни, с цел да поберем сходна безкрайност. Нечовешко е. Затова бих си го икономисала.
Без кое бихте претърпели най-лесно – без дом, без татковина или без в никакъв случай повече да видите непозната страна?
Без да видя повече непозната страна. Не мога да си показва целия си живот отсега нататък без дом. А родината в по-широк смисъл е тъкмо това – дом. Ето, аз и брачният партньор ми, който също е българин, имаме британско поданство. Ние живеехме удобно в Англия, само че по този начин и не я припознахме като татковина. Освен това в кръга на шегата, не мога да си показва бъдещето без уханието на майсторски направени пълнени чушки.
Има ли място, което Ви изпълва с смут, че би могло да бъде Вашето отечество?
Реално не. Защото, когато си отраснал някъде, ти си обвързван с това място като с пъпна шнур – без значение от негативите. Освен това като се замислим, всяко място, цялата Земя е ненапълно татковина. Светът през днешния ден е отворен. Глобализацията е реалност и това е хубаво. Ето, през вчерашния ден срещнах един човек, с който имах доста забавен диалог. Отне ми повече от 45 минути, с цел да схвана, че той в действителност не е българин. Оказа се, че през 2016 година е дошъл от Холандия в България. Говореше за страната ни с такава обвързаност, подготвеност и възторг, че ме остави без думи.
Когато приказваме за глобализацията, кой е основният световен проблем, който не търпи отсрочване?
Може би звучи идеалистично, само че мисля, че е неотложно човечеството да се оправи с егоизма. Егоизмът има доста лица, само че нормално се свежда до безсмислена свръхконсумация и неналичието на грижа за това какво оставяме след нас. Егоизъм е и нежеланието да променяме навиците и нормалния си метод на мислене в интерес на другите.
А бедността? Притеснявате ли се от очевидно по-бедни хора, когато се изправите лице в лице с тях?
Не, не се тормозя - в смисъл, че не изпитвам боязън или съмнение. Вярно е, че бедният човек мисли най-много за хляба, тока и медикаментите, а не за правосъдната промяна, само че нямам наблюдения, че той е по-груб или нападателен от всеки различен. По-скоро изпитвам възприятие на виновност и на разстройване, тъй като си давам сметка, че съм в привилегирована позиция. Изпитвам също и яд. Защото несправедливостта е нереално разбиране, до момента в който бедността, можеш да я видиш, пипнеш и помиришеш даже. Но това са две страни на една и съща монета. И нещата отново опират до егоизма.
Кое е това, което най-вече Ви нервира в България през днешния ден?
Ако приказваме за дразнител, а не за същностен проблем, то отговорът е доста елементарен. Дразни ме политическото лице на България - методът, по който сегашното ръководство и политици ни показват пред света.
Ето един предполагаем въпрос - има ли политик, чиято естествена гибел би Ви изпълнила с облекчение и вяра?
Не, сигурно не. И това не е единствено честен въпрос. Той е и политически. Защото в страната, в която ми се желае да пребивавам, хората с управническа власт би трябвало да са подчинени на поданството и да се вслушват в неговия глас. В страната, която се надявам България да бъде, няма да е нужно изчерпаните политиците да си отидат от този свят, с цел да си отидат и от властта.
Ето че стигаме до тематиката за митинга. Доколко сполучлив е той към този момент?
Големият триумф дотук е не толкоз обединяването, колкото единодействието на хора с друг демографски, обществен, професионален и политически профил. Радвам се, че моето потомство тук към този момент е политически по-ангажирано от това на връстниците ми в Англия. Това също ненапълно е заслуга на митинга и то безспорно е нещо положително. Информираната гражданска позиция е мощ – самостоятелна и групова.
Затова не одобрявам отправяните с такава лекост рецензии, че сме манипулирани и че не знаем какво желаеме. Всъщност настояванията ни на този стадий са пределно ясни – оставка на Гешев, оставка на държавното управление и нови парламентарни избори, които да не се организират под полицейската шапка на ГЕРБ. След това не ние от площада, а както постоянно гласоподавателите ще вземат решение за бъдещото ръководство.
Има ли нещо в митинга, което не одобрявате и което Ви тормози?
Аз няма да разясня изстъпленията на агитките на 2-ри септември. Това бяха провокатори, умишлено или не позволени от полицията. Те не са представителни за образа на митинга. Ако оставим настрани сходни подиуми на принуждение, почтено казано не се сещам за нещо, което намирам за неприемливо и недопустимо.
Протестът ни е кротичък. Даже считам, че е доста рационален и културен. Той продължава към този момент близо 90 дни и съвсем непроменяемо в утринните вести ще чуете, че е минал умерено и без напрежение. Хората обаче сме по този начин устроени, че помним най-много скандалното и рисковото, а не спокойно протеклите шествия. А пък госпожа Сачева, да вземем за пример, вижда повече ковчези и бесилки на площада, в сравнение с младежи и фамилии с дребните си деца.
Какво очаквате да се случи в актуалната обстановка – разсъдъкът в последна сметка да надделее, да се случи знамение или всичко да продължи както досега без основна смяна?
Аз стачкувам в името на нашето по-различно бъдеще. Това автоматизирано изключва третата песимистична алтернатива. Освен това нямам доверие в някаква чудотворна промяна в метода на упражняване на политика. Така, че отпада и втората опция и остава само първата - рационалната.
Въобще, аз съм прагматичен човек и в специалността ми постоянно е било значимо точното дефиниране на задачите. Те би трябвало да са по едно и също време ясни, обозрими и амбициозни. Такива съгласно мен би трябвало да са и задачите на митинга. Това, че може би не всички ще бъдат изпълнени, не е мотив за разколебаване и отвод. Самото им формулиране към този момент обрисува нови хоризонти и път за развиване.
Освен това измененията са постоянно поетапни. Ние сега сме в началния стадий. След постигането на неговите непосредствени цели следва идващият стадий – надлежно с нови цели. Подобен метод не е нещо ново. Така се работи и в бизнеса. Това е изпитан модел.
Добре, само че оттатък съответните стъпки, коя е огромната цел на протестиращите?
Тук ще изразя моето персонално схващане. Голямата цел през днешния ден в реализиране на господство на закона.
Може ли обаче господство на закона да се реализира с цивилен напън за свалянето на държавно управление, пристигнало на власт след публично приети избори?
Да, може. И в това е силата на демокрацията. Обратното би означавало да не можем да признаем, че изборите, които вършим като общество, могат да се окажат неверни. Защо да не го признаем? Защо болшинството през днешния ден да не може да поправя неточност, направена от болшинството през вчерашния ден? Нали всички социологически сондажи записват поддръжка за митинга от болшинството българи?!
В случая ние настояваме да се поправи една неточност. И настояваме това да стане оптимално бързо, тъй като тази неточност има своята висока цена. И ние плащаме тази цена с всеки месец закъснение на изборите.
Какво бихте споделили на хората, които заради една или друга причина въпреки всичко не поддържат митинга ви?
Бих ги призовала да помислят за това защо си мечтаят те персонално. Да си показват бъдещето си и да решат дали пътят, по който върви България с сегашното си ръководство, ще ги води там. И в случай че в действителност имат вяра, че това е пътят – ОК. Но в случай че имат и минимум подозрение или нерешителност, то дано дойдат на площада. А в случай че не дойдат, то дано знаят, че ние сме там и поради тях.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ