"До голяма степен се оказва, че преходът е в нас

"До огромна степен се оказва, че преходът е в нас самите. "

"Тези политици са артикул на нашите условия, те са излезли от средата на българското общество. "

"До този миг институциите като че ли доста комфортно трансферират всичко на прокуратурата. "

Г-н Груев, денят, в който вършим изявлението с вас, е историческа дата - 4 февруари. Как виждате тогавашните събития от дистанцията на времето?

- Двадесет и две години от този момент. За мен 4 февруари 1997-а беше значим вододел - и политически, и в персонален житейски проект. За обществото беше разкъсване с една заблуда, че е допустимо социализъм, който съществуваше до 1989-а под някаква форма, въпреки и модифициран, да продължи да съществува. С краха на тогавашното ръководство на Българска социалистическа партия стана ясно, че това не е допустимо. И че даже в тази партия, която електорално се хранеше, пък и продължава да се храни от носталгията на хората, си дадоха сметка, че по този път няма да стигнат надалеч. В последна сметка те също, въпреки и под напън, бяха принудени да прегърнат полезностите на дясната съпротива - за НАТО, за Европейския съюз, за евроинтеграция... Така че, в случай че би трябвало да го обобщим по някакъв метод - това беше краят на една заблуда и, несъмнено, началото на други нови илюзии.

Мина ли времето за проверка на прехода, тъй като съгласно много анализатори той от дълго време бил приключил?

- Ревизия на прехода...Да, това е един методологически въпрос, който стои и пред нас, историците - по кое време свършва преходът? Трудно може да се даде съответна рецепта. Повечето откриватели одобряват, че с влизането на България в Европейския съюз през 2007 година най-общо преходът е завършил. Но вие знаете доста добре, че това е по-скоро проформа, тъй като значително се оказва, че преходът е в нас самите. И чувството за тази неустойчивост, за тази колебливост и последователност на нещата някак си води до наслагването на публичното чувство, че преходът като че ли не е завършил.

Политиците ли са отговорни за неблагополучията през този интервал?

- Естествено, те носят виновност, само че не може всичко да бъде трансферирано на политиците или на фактори отвън нас. Това доста елементарно ни освобождава като жители от отговорност и препраща някак си виновността за всичко случило се върху анонимни фактори и условия, които стоят като че ли отвън нас. В последна сметка тези политици са артикул на нашите условия, те са излезли от средата на българското общество. Ето за какво виновността е колкото тяхна, толкоз и на обществото. В този смисъл би трябвало да кажем, че самата социална среда на прехода култивира освен политици, само че култивира и едно мислене, което направи допустимо случването на толкоз доста безобразия в годините.

А може ли да бъде опустошен този олигархичен модел, който ръководи България, или към този момент е прекомерно късно?

- Ами... сложен въпрос. Аз въпреки всичко се надявам, че може да се случи. Но отново споделям - то зависи от положението на обществото, което, за жалост, е много аморфно и много, по какъв начин да кажа, търпимо към всичко това. Така че не мога да дам безапелационен отговор, само че във всеки случай си заслужава да се опита.

Как да се опита?

- Аз мисля, че би трябвало да има насрещно настоящи фактори. Тоест да има воля от горната страна и да има напън изпод. До този миг институциите като че ли доста комфортно трансферират всичко на прокуратурата, само че тя се трансформира в нещо като кошче за публичен боклук, който обществото не е в положение да преработи. Най-лесното е да изпратиш сигнал до прокуратурата. Но в случай че всеки изпрати сигнал до нея, нормално там завършва всичко. Не тъй като тя не желае да си свърши работата, а тъй като няма потенциала, няма физическата опция, по този начин да се каже, да реши всички проблеми на обществото. В смисъл - тази институция не е панацея. Необходимо е и изпод, всеки в своята си област, да свърши каквото е потребно. Ето, аз бих могъл да приказвам в областта на архивите. Тук също има неща, които би трябвало да се свършат, с цел да може това, което ти не си в положение да направиш, не е по силите и опциите ти, да прехвърлиш по-нагоре. И тъй като приказваме за модела на ръководство, става дума за почтеност на първо място - съществуването на задоволително безкористен управнически хайлайф, който да не взема решение международните въпроси, а да реши тези, които са в неговата сфера и подготвеност. Мисля, че по този метод би трябвало да опитаме да решаваме проблемите, а не просто да подвигаме плещи и да твърдим, че излаз няма, че всичко е обречено. Това е най-лесното, само че то не води обществото на на никое място.

В подтекста на казаното по какъв начин ще коментирате абсурда към министър Боил Банов и реакциите на ръководещите?

- Не знам, за мен е неуместно това - имам поради целия метод на поднасяне на тази информация. Казвам го и с някакво състрадание към Банов, тъй като съм напълно наясно, че има толкоз доста нормативни условия, изключително в областта на строителството. Има толкоз доста други странични фактори, че в случай че ти се опиташ да спазиш всички тях, в последна сметка може нищо да не построиш. Или от една такава концепция, или план, да не произлезе нищо. Без да изисквам, че познавам спецификата на работа, само че въпреки всичко ние също сме културна институция - разбирам, че той се е опитал, по този начин да се каже, обектът да бъде приключен, заобикаляйки тези официално настоящи правила. Което единствено по себе си фактически е административно нарушаване. Но то може да бъде обсъждано като административно нарушаване, а не като закононарушение или като хипотеза за корупция. От тази позиция ми се коства смешно това обвиняване. И единствено човек, който не се е занимавал с администрация, може да твърди нещо сходно. Ако разсъждаваме по този метод, това би блокирало безусловно активността на администрацията, тъй като всеки чиновник, в това число и на моето равнище, ще рече, че е най-лесно нищо да не прави или най-малко да се опре на формалните спънки и да се блокира активността на цялата институция.

Но не прекали ли и другата страна - ръководещите, които, посредством прокуратурата, нападнаха Елена Йончева, едно от остриетата на опозицията?

- Когато човек се трансформира в острие на опозицията, би трябвало да бъде задоволително сигурен в себе си и да е задоволително чист. Когато по някакъв метод не ти е чист косъмът, тогава просто седиш на втори проект. И отново е допустимо да поддържаш някакви хрумвания, само че тогава опозицията си намира друго острие. Защото не може да претендираш, че си честен стожер и в същото време в твоята сметка да са се изсипвали значително пари, за които е ясно, че не всички те са чисти.

Разкаля ли се към този момент политическият терен, макар че формалната предизборна акция за евроизборите още не е почнала?

- Да, за жалост, теренът е много глинест. И това, което се създава като краен резултат, е едно общо омерзение на хората от политическата система, от политическата класа. Това в последна сметка води до тази ерозия на институциите, която се пробвах да отбелязвам.

На кой различен интервал от българската история можем да оприличим сегашната политическа обстановка у нас?

- Доста сложен въпрос. Може би след втората национална злополука или, другояче казано, след края на Първата международна война, когато освен националните идеали, само че всичко, върху което е стъпила до този миг българската държавност, наподобява прекършено. И когато българите губят посока, губят религия освен в бъдещето, само че губят религия в институциите до цялостно атомизиране на обществото. По отношение на психологическия микроклимат в българското общество може би това е паралелът, който най-малко на мен ми идва в съзнанието.

Какво ни е помогнало тогава да излезем от тази рецесия?

- Нищо не ни е помогнало. Е, може би ненапълно икономическата стабилизация, която настава през 30-те години. Тя трансформира картината. Така че и в този момент едно икономическо раздвижване би могло да помогне, само че единствено ненапълно. Необходим е и един по-сериозен честен и психически катарзис на българското общество.

Защо българите харесват "силната ръка " и полезностите на демокрацията някак си не са им най-големият приоритет?

- По-скоро това е спешен инстикт. Когато ти не си в положение да решиш личните си проблеми, започваш да се уповаваш на някой от горната страна, който някак с магическа пръчка може да ги реши. Но това всъщност е бягство от отговорност на индивида и на всеки сегмент от обществото, препращайки към някаква по-висока инстанция. И в този смисъл обръщането към "силната ръка " за мен е признак на рецесия. То се демонстрира, в случай че щете, и през 30-те години с властническия режим. Разбира се, това не е единствено български, то е и европейски феномен. След това при комунизма отново виждаме това търсене в лицето на Тодор Живков на подобен бащица, всевластен човек, който да реши проблемите.

Нашите министър председатели се ласкаят, когато ги съпоставят със Стефан Стамболов, само че никой не се сеща за такива държавници като Андрей Ляпчев, като Александър Малинов.

- За страдание. Защото те са по-градивните образци в българската история. Но фактически това фокусиране в мощния човек някак си е част и от националния темперамент. То обаче е и вторично, създадено и от просветителната система, която също по този начин подчертава върху революционерите, върху диктаторите, до момента в който тези хора на тихия строеж, на рационалния избор, на съзиданието остават в сянка. Да, ние, историците, знаем, че те са не по-малко значими, само че в обществото не получават самопризнание.

Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 година в София. Завършва компетентност "История " в СУ "Св. Климент Охридски ". Доктор по история с дисертация на тематика "Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.) ". Преподавател по модерна българска история и етнология на етническите групи в същия университет. Доцент, началник на катедра по история на България в историческия факултет. Гост-преподавател и в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски ". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и други От 27 февруари 2015-а е ръководител на Държавна организация "Архиви ".