Защо продължава борбата за паметта около Втората световна война и България
До 90-те години в България господства комунистическия прочит за Втората международна война. Поскомунистическият обаче отива в крайнодесния набор, а в последното десетилетие, той става още по- националистически. Сега това намира своя разцвет в акцията на Румен Радев против „ нихилисти и безродници “.
През последните дни и седмици получихме няколко доказателства, че паметта към Втората международна война продължава да е обект на опълчване и съществени политически залози у нас.
Повдигнаха се голям брой въпроси. Имало ли е фашизъм на власт в България? Каква е характерността на безпартийния режим в страната след 1934 година? Как да се прави оценка съюза на страната с Тристранния пакт и Хитлерова Германия? Какво е по своя темперамент държавното управление на Богдан Филов? Как да се оцени държавната антисемитска политика? Кой спомага за оцеляването на над 48 000 български евреи от старите лимити на царството? Каква е ролята на българската страна при „ повдигането “, събирането в етапни лагери и предаването на нацистите на 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот, които по-сетне намират гибелта си в лагера Треблинка?
Около разногласията по тези въпроси са очевидно ангажирани разнообразни институционални и политически фактори. Някои стоят пред кулисите, а други са ситуирани зад тях. Ангажирани са и доста сили по веригата от някогашните служби за сигурност, към този момент очебийно добиващите казионен тип институции за произвеждане на исторически познания, които бълват " общи мнения “, което би трябвало да се чете като публични и наложителни позиции, чиито последователи са и позволените посетители „ от горната страна “ за главните медии. Те се назовават " самостоятелни историци ", само че получават мощна поддръжка от президентството.
В тази обстановка преди дни, на среща с Михаел Бар-Зоар, президентът Румен Радев назова още веднъж разкриването на съучастието на българската власт в депортацията на евреи от „ новите земи “ „ недостойни опити предишното да се преиначи “. При откриването на пък всички несъгласни с неговата линия.
Комунистическата памет за войната и нейните мълчания
Да поясним най-общо, че става дума за проблематичността на последователно построената след началото на 90-те години и изключително от началото на новия век насетне посткомунистическа памет за Втората международна война и присъединяване на България в нея. Тя размени господствалата в продължение на десетилетия казионна и наложителна за обществото комунистическа памет за войната. В нея, до измененията в края на 1989 година комунистите от предишното бяха показани като единствените антифашисти в България, В същото време се мълчеше да вземем за пример по тематика като, за пасивността на комунистическото управление сред 23 август 1939 година и 22 юни 1941 година, както и за съществуването през цялото това време в България на необятен антифашистки и антинацистки набор включващ политици от консервативната десница през центъра до левицата от социалдемократи и земеделци.
Подминаваха се и обвиняванията на Комунистическата партия за подпалване на войната, ориентирани не към Хитлер, а към англо-френския империализъм, както обстоятелството за относително слабото партизанско придвижване в годините на войната.
Заради режима непозната беше и тематиката за невъзможността да се смъкна властта в страната даже и в края на август и началото на септември 1944 година
Посткомунистическото историческо махало и неговите мълчания
Изваждайки на показ всичко това от началото на 90-те години насетне, посткомунистическата памет за Втората международна война и ролята на България в нея придвижи махалото надалеч надясно. Тя даже на практика се разпознава с пронацисткото държавно управление на премиера проф. Богдан Филов и съюза на България с Тристранния пакт от 1 март 1941 година
Нещата стигнаха до такава степен, че не какъв да е, а самичък съпредседателят на смесената българо-македонска интердисциплинарна комисия по исторически и просветителни въпроси, без никакво съмнение, се изказваше със състрадание и от високо по отношение на антинацисткия и антифашистки политически набор в страната ни тогава. А активността на тази разнообразна политическа палитра, не трябва да забравяме, е обвързвана с такива бранители на Търновската конституция, демокрацията, правовата страна и хуманизма като политиците Атанас Буров, Петко Стайнов, Григор Василев, Никола Мушанов, Димитър Гичев, Вергил Димов, доктор Г. М. Димитров, Никола Петков.
Напразно ще търсите и в том 9 от „ многотомната “ нещо за тяхното писмо до царя от 21 фервуари 1941 година, което се опълчва се на съюза с Третия райх и войната. За сметка на това Ангел Димитров предлага днешна, европейска и евроатлантическа България да се разпознава с позицията на премиера на пронацисткото държавно управление Б. Филов и съюза с Хитлер.
Защо се стигна до тук европейска България да се разпознава в пронацистка политика?
Това появило се като отговор на комунистическия тоталитаризъм и фалшификации напредване на историографското махало непристойно надясно потегли, както към този момент се загатна, през 90-те. Ала от 2001 година и влизането на Симеон Сакскобургготски в българската политика (не без бабуването и на кръгове от късната Живкова Държавна сигурност, които от дълго време бяха минали на великобългарски позиции) и последвалата от 2005 година насетне тройна коалиция БСП-НДСВ-ДПС, дефинитивно сътвориха и институционална среда, и мрежа, и атмосфера за съществуването на тази посткомунистическа памет.
Отношението към пришилите страната към съюза с Хитлерова Германия е извинително и даже възхвалително
Тогавашните телевизионни формати за история в допълнение набиха в главите на публиката тази картина. От едно известно време и всяка събота заран по Българска национална телевизия се лее първичен и лекомислен антикомунистически дискурс все едно сме 1992 година, а отношението към пришилите страната към съюза с Хитлерова Германия е извинително и даже възхвалително. Да, съучаствали във " повдигането " на евреите и предаването им на нацистите с цел да бъдат убити, само че били " велики дипломати ".
Втвърдяването през последните десетина години
Споменатата добре вчесана картина на царска България по време на Втората международна война неслучайно доброволно се трансформира в.
Примитивната антибългарска акция на македонския министър председател Никола Груевски към кино лентата " Трето полувреме " и първичната версия на описа за депортацията в мемориала на Холокоста в Скопие (след 2018 година експозицията претърпя съществени промени), в допълнение тласнаха всички политически сили в страната ни към втърдяване на позицията изляла се в декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 година отдадена на мартенските събития през 1943 година
Влизането по-късно на Обединени патриоти в държавна коалиция с ГЕРБ от 2017 година направи българската памет за предишното още по-националистическа и антиевропейска.
Заедно с това, влизането по-късно на Обединени патриоти в държавна коалиция с ГЕРБ от 2017 година направи българската памет за предишното още по-националистическа и антиевропейска. В момента това събиране на крайния шовинизъм от времето на властническия безпартиен режим от втората половина на 30-те и годините на Втората международна война, Сталинската изразителност против „ безродните космополити “, Живковия националкомунизъм от годините на " Възродителния развой " и " Голямата екскурзия " (кампанията против " родоотстъпници и предатели " ), измислените консерватори воюващи против „ демократичната нервност “, „ джендъра “, Истанбулската спогодба и „ международната интрига “ намира своя разцвет в акцията на президента Румен Радев против „ нихилисти и безродници “.
От Драмското въстание до евреите - бремето на посткомунистическата памет
Както имахме опция нагоре да изтъкнем, до момента в който комунистическата памет имаше свои прекомерно чувствителни слаби места, към които се усещаше неудобно и предпочиташе да премълчи, сходна беше обстановката и с посткомунистическата. Тук слабите места ясно се обрисуваха към съюза на България с Третия райх; оповестяването на война на Англия и Съединени американски щати през декември 1941 г.; жестокото потушаване от българската власт на.; растящото неодобрение във, за разлика от Първата международна война ; суровите ограничения на властта против съпротивата ; съучастието на българската войска, полиция и власт във " повдигането ", депортирането и от " новите земи ".
Повдигащите тези въпроси историци и общественици са обявявани за " нихилисти и безродници " и контраатакувани от техни сътрудници с " общи мнения ", зад които стои президента и които са приети за истина само в България.
Рожба на сходно мислене са изнервените реакции и тези дни на моя материал за убитите без съд и присъда младежи в
Аргументите стигаха до там, че откакто ставало дума за " комунисти ", " ятаци " и " партизани ", тук правосъдните процедури не бивало да имат значение. Оказа се, че даже един Б. Филов вижда в случката от 16 юни 1943 година проблем, но днешните бранители на царска България и държавното управление му не виждат.
Независимо дали приказваме за младежите от Ваташа или за ястребинчетата, няма друга позиция за оценка с изключение на конституцията, законите, процедурите и хуманността
А без значение дали приказваме за младежите от Ваташа или за ястребинчетата, няма друга позиция за оценка с изключение на конституцията, законите, процедурите и хуманността. Все отново те са намерили невръстни гибелта си и нито едните, нито другите са отговорни за по-сетнешните Белене, Идризово, Голи Оток, за разстрела на., за привилегиите на " дейните борци срещу фашизма и капитализма " (АБПФК), за потъпкването на Унгарското въстание през 1956 година, на Пражката пролет през 1968 година или за така наречен " Възродителен развой ".
Нямат виновност даже и за това, че Живковият или Титов комунизъм са злоупотребявали с Ястребино или Ваташа. Убийството на невръстни без съд и присъда си е ликвидиране и закононарушение. Изнервените реакции са и следващото доказателство, че освен не всеки антифашизъм е безусловно либерален, само че същото се отнася и за антикомунизма.
Антиевропейският национализъм в деяние
Към прегледаната нагоре ревизионистична и негационистка посткомунистическа памет в последно време стартира мощно да гравитира и президентът Р. Радев. Той все по-настойчиво артикулира обществено това, което са му споделили неговите съветници. Те са съумели да го убедят, че е допустимо да води борба, при която българското съучастничество в депортирането на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот сполучливо да се замете някак под килима и извини, макар.
Нещо повече, оцеляването на близо 50 000 евреи от старите лимити на Царството, да се свърже не с дейностите на кюстендилската група (народният представител Петър Михалев, юристът Иван Момчилов, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев), подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев и депутатите от болшинството, подписали писмото му, с, а да се показа като целенасочена и премислена още през цялото време държавна политика отпред, на която стои цар Борис III. И то макар подписите му под антисемитското законодателство в страната, реакциите му както през март, по този начин и, под натиска на фактори, които са отвън монархическата канцелария.
Но все пак, усърдно оркестрирано, не без помощта и на професионални историци, тази му приписана роля получи олицетворение в тазгодишните възпоменания на 80 годишнината от " спасяването на българските евреи ". Те събраха дружно Радев и Сакскобургготски в знакова идеологическа сглобка. Срещата може би напълно не е инцидентна, доколкото и до момента ги събираше „ по-особеното “ им мнение за Путин и неговата политика.
Има ли вяра?
Забелязва се обаче и един факт, който дава вяра. Докато подписката за вдишване на отговорност за съучастничество в депортацията набира сили спрямо времето преди 10 години, казионните " общи мнения " несъмнено не събират упования впечатляващ брой почитатели измежду професионалните историци. Масата от тях очевидно се опасява да отиде при историците, настояващи за един заслужен и зрял европейски метод и вероятност при разискването както на оцеляването на евреите в " старите земи ", по този начин и при депортацията от тогавашните български управляващи на тези от " новите ". Те очевидно се опасяват да не бъдат упрекнати и от най-високо място в " нихилизъм и безродие ".
Ала тази маса от историците се усеща несъмнено неудобно да попадне и в компанията на " родолюбците ", неуважаващи бодящите очите обстоятелства, даже и последните да се употребяват с благословията на президентството и множеството медии, последващи „ опорките “ идещи от Външно, още от времето на служебните кабинети.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
През последните дни и седмици получихме няколко доказателства, че паметта към Втората международна война продължава да е обект на опълчване и съществени политически залози у нас.
Повдигнаха се голям брой въпроси. Имало ли е фашизъм на власт в България? Каква е характерността на безпартийния режим в страната след 1934 година? Как да се прави оценка съюза на страната с Тристранния пакт и Хитлерова Германия? Какво е по своя темперамент държавното управление на Богдан Филов? Как да се оцени държавната антисемитска политика? Кой спомага за оцеляването на над 48 000 български евреи от старите лимити на царството? Каква е ролята на българската страна при „ повдигането “, събирането в етапни лагери и предаването на нацистите на 11 343 евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот, които по-сетне намират гибелта си в лагера Треблинка?
Около разногласията по тези въпроси са очевидно ангажирани разнообразни институционални и политически фактори. Някои стоят пред кулисите, а други са ситуирани зад тях. Ангажирани са и доста сили по веригата от някогашните служби за сигурност, към този момент очебийно добиващите казионен тип институции за произвеждане на исторически познания, които бълват " общи мнения “, което би трябвало да се чете като публични и наложителни позиции, чиито последователи са и позволените посетители „ от горната страна “ за главните медии. Те се назовават " самостоятелни историци ", само че получават мощна поддръжка от президентството.
В тази обстановка преди дни, на среща с Михаел Бар-Зоар, президентът Румен Радев назова още веднъж разкриването на съучастието на българската власт в депортацията на евреи от „ новите земи “ „ недостойни опити предишното да се преиначи “. При откриването на пък всички несъгласни с неговата линия.
Комунистическата памет за войната и нейните мълчания
Да поясним най-общо, че става дума за проблематичността на последователно построената след началото на 90-те години и изключително от началото на новия век насетне посткомунистическа памет за Втората международна война и присъединяване на България в нея. Тя размени господствалата в продължение на десетилетия казионна и наложителна за обществото комунистическа памет за войната. В нея, до измененията в края на 1989 година комунистите от предишното бяха показани като единствените антифашисти в България, В същото време се мълчеше да вземем за пример по тематика като, за пасивността на комунистическото управление сред 23 август 1939 година и 22 юни 1941 година, както и за съществуването през цялото това време в България на необятен антифашистки и антинацистки набор включващ политици от консервативната десница през центъра до левицата от социалдемократи и земеделци.
Подминаваха се и обвиняванията на Комунистическата партия за подпалване на войната, ориентирани не към Хитлер, а към англо-френския империализъм, както обстоятелството за относително слабото партизанско придвижване в годините на войната.
Заради режима непозната беше и тематиката за невъзможността да се смъкна властта в страната даже и в края на август и началото на септември 1944 година
Посткомунистическото историческо махало и неговите мълчания
Изваждайки на показ всичко това от началото на 90-те години насетне, посткомунистическата памет за Втората международна война и ролята на България в нея придвижи махалото надалеч надясно. Тя даже на практика се разпознава с пронацисткото държавно управление на премиера проф. Богдан Филов и съюза на България с Тристранния пакт от 1 март 1941 година
Нещата стигнаха до такава степен, че не какъв да е, а самичък съпредседателят на смесената българо-македонска интердисциплинарна комисия по исторически и просветителни въпроси, без никакво съмнение, се изказваше със състрадание и от високо по отношение на антинацисткия и антифашистки политически набор в страната ни тогава. А активността на тази разнообразна политическа палитра, не трябва да забравяме, е обвързвана с такива бранители на Търновската конституция, демокрацията, правовата страна и хуманизма като политиците Атанас Буров, Петко Стайнов, Григор Василев, Никола Мушанов, Димитър Гичев, Вергил Димов, доктор Г. М. Димитров, Никола Петков.
Напразно ще търсите и в том 9 от „ многотомната “ нещо за тяхното писмо до царя от 21 фервуари 1941 година, което се опълчва се на съюза с Третия райх и войната. За сметка на това Ангел Димитров предлага днешна, европейска и евроатлантическа България да се разпознава с позицията на премиера на пронацисткото държавно управление Б. Филов и съюза с Хитлер.
Защо се стигна до тук европейска България да се разпознава в пронацистка политика?
Това появило се като отговор на комунистическия тоталитаризъм и фалшификации напредване на историографското махало непристойно надясно потегли, както към този момент се загатна, през 90-те. Ала от 2001 година и влизането на Симеон Сакскобургготски в българската политика (не без бабуването и на кръгове от късната Живкова Държавна сигурност, които от дълго време бяха минали на великобългарски позиции) и последвалата от 2005 година насетне тройна коалиция БСП-НДСВ-ДПС, дефинитивно сътвориха и институционална среда, и мрежа, и атмосфера за съществуването на тази посткомунистическа памет.
Отношението към пришилите страната към съюза с Хитлерова Германия е извинително и даже възхвалително
Тогавашните телевизионни формати за история в допълнение набиха в главите на публиката тази картина. От едно известно време и всяка събота заран по Българска национална телевизия се лее първичен и лекомислен антикомунистически дискурс все едно сме 1992 година, а отношението към пришилите страната към съюза с Хитлерова Германия е извинително и даже възхвалително. Да, съучаствали във " повдигането " на евреите и предаването им на нацистите с цел да бъдат убити, само че били " велики дипломати ".
Втвърдяването през последните десетина години
Споменатата добре вчесана картина на царска България по време на Втората международна война неслучайно доброволно се трансформира в.
Примитивната антибългарска акция на македонския министър председател Никола Груевски към кино лентата " Трето полувреме " и първичната версия на описа за депортацията в мемориала на Холокоста в Скопие (след 2018 година експозицията претърпя съществени промени), в допълнение тласнаха всички политически сили в страната ни към втърдяване на позицията изляла се в декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 година отдадена на мартенските събития през 1943 година
Влизането по-късно на Обединени патриоти в държавна коалиция с ГЕРБ от 2017 година направи българската памет за предишното още по-националистическа и антиевропейска.
Заедно с това, влизането по-късно на Обединени патриоти в държавна коалиция с ГЕРБ от 2017 година направи българската памет за предишното още по-националистическа и антиевропейска. В момента това събиране на крайния шовинизъм от времето на властническия безпартиен режим от втората половина на 30-те и годините на Втората международна война, Сталинската изразителност против „ безродните космополити “, Живковия националкомунизъм от годините на " Възродителния развой " и " Голямата екскурзия " (кампанията против " родоотстъпници и предатели " ), измислените консерватори воюващи против „ демократичната нервност “, „ джендъра “, Истанбулската спогодба и „ международната интрига “ намира своя разцвет в акцията на президента Румен Радев против „ нихилисти и безродници “.
От Драмското въстание до евреите - бремето на посткомунистическата памет
Както имахме опция нагоре да изтъкнем, до момента в който комунистическата памет имаше свои прекомерно чувствителни слаби места, към които се усещаше неудобно и предпочиташе да премълчи, сходна беше обстановката и с посткомунистическата. Тук слабите места ясно се обрисуваха към съюза на България с Третия райх; оповестяването на война на Англия и Съединени американски щати през декември 1941 г.; жестокото потушаване от българската власт на.; растящото неодобрение във, за разлика от Първата международна война ; суровите ограничения на властта против съпротивата ; съучастието на българската войска, полиция и власт във " повдигането ", депортирането и от " новите земи ".
Повдигащите тези въпроси историци и общественици са обявявани за " нихилисти и безродници " и контраатакувани от техни сътрудници с " общи мнения ", зад които стои президента и които са приети за истина само в България.
Рожба на сходно мислене са изнервените реакции и тези дни на моя материал за убитите без съд и присъда младежи в
Аргументите стигаха до там, че откакто ставало дума за " комунисти ", " ятаци " и " партизани ", тук правосъдните процедури не бивало да имат значение. Оказа се, че даже един Б. Филов вижда в случката от 16 юни 1943 година проблем, но днешните бранители на царска България и държавното управление му не виждат.
Независимо дали приказваме за младежите от Ваташа или за ястребинчетата, няма друга позиция за оценка с изключение на конституцията, законите, процедурите и хуманността
А без значение дали приказваме за младежите от Ваташа или за ястребинчетата, няма друга позиция за оценка с изключение на конституцията, законите, процедурите и хуманността. Все отново те са намерили невръстни гибелта си и нито едните, нито другите са отговорни за по-сетнешните Белене, Идризово, Голи Оток, за разстрела на., за привилегиите на " дейните борци срещу фашизма и капитализма " (АБПФК), за потъпкването на Унгарското въстание през 1956 година, на Пражката пролет през 1968 година или за така наречен " Възродителен развой ".
Нямат виновност даже и за това, че Живковият или Титов комунизъм са злоупотребявали с Ястребино или Ваташа. Убийството на невръстни без съд и присъда си е ликвидиране и закононарушение. Изнервените реакции са и следващото доказателство, че освен не всеки антифашизъм е безусловно либерален, само че същото се отнася и за антикомунизма.
Антиевропейският национализъм в деяние
Към прегледаната нагоре ревизионистична и негационистка посткомунистическа памет в последно време стартира мощно да гравитира и президентът Р. Радев. Той все по-настойчиво артикулира обществено това, което са му споделили неговите съветници. Те са съумели да го убедят, че е допустимо да води борба, при която българското съучастничество в депортирането на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот сполучливо да се замете някак под килима и извини, макар.
Нещо повече, оцеляването на близо 50 000 евреи от старите лимити на Царството, да се свърже не с дейностите на кюстендилската група (народният представител Петър Михалев, юристът Иван Момчилов, търговецът Асен Суичмезов, учителят Владимир Куртев), подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев и депутатите от болшинството, подписали писмото му, с, а да се показа като целенасочена и премислена още през цялото време държавна политика отпред, на която стои цар Борис III. И то макар подписите му под антисемитското законодателство в страната, реакциите му както през март, по този начин и, под натиска на фактори, които са отвън монархическата канцелария.
Но все пак, усърдно оркестрирано, не без помощта и на професионални историци, тази му приписана роля получи олицетворение в тазгодишните възпоменания на 80 годишнината от " спасяването на българските евреи ". Те събраха дружно Радев и Сакскобургготски в знакова идеологическа сглобка. Срещата може би напълно не е инцидентна, доколкото и до момента ги събираше „ по-особеното “ им мнение за Путин и неговата политика.
Има ли вяра?
Забелязва се обаче и един факт, който дава вяра. Докато подписката за вдишване на отговорност за съучастничество в депортацията набира сили спрямо времето преди 10 години, казионните " общи мнения " несъмнено не събират упования впечатляващ брой почитатели измежду професионалните историци. Масата от тях очевидно се опасява да отиде при историците, настояващи за един заслужен и зрял европейски метод и вероятност при разискването както на оцеляването на евреите в " старите земи ", по този начин и при депортацията от тогавашните български управляващи на тези от " новите ". Те очевидно се опасяват да не бъдат упрекнати и от най-високо място в " нихилизъм и безродие ".
Ала тази маса от историците се усеща несъмнено неудобно да попадне и в компанията на " родолюбците ", неуважаващи бодящите очите обстоятелства, даже и последните да се употребяват с благословията на президентството и множеството медии, последващи „ опорките “ идещи от Външно, още от времето на служебните кабинети.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ