До 01 септември, всички които минават по бул.“Цар Освободител“ във

До 01 септември, всички които минават по бул. “Цар Освободител “ във Варна, могат да прочетат приказката – победител в състезанието „ Зелени приказки “ на Боян Тасев, 5.клас, OУ „ Цар Симеон I “ в Морската столица.

" С най-високо оценената от професионалното ни жури авторска приказка „ Приятели от бунището “ приключва лятното ни показване на приказките по основни места из гр.Варна. Вярваме, че градската ни среда беше по-красива с творчеството на надарените ни участници в състезанието. ", оповестяват уредниците.

Всички отличени приказки можете да прочетете на varnalit.com.

Проект „ Зелени приказки “ се осъществя с помощта на най-голямата обществено виновна самодейност на Лидл България „ Ти и Lidl за нашето на следващия ден “, в партньорство с Фондация „ Работилница за цивилен начинания ” и Български дарителски конгрес.

Ето и приказката, която е написал Боян Тасев:

Приятели от бунището

Старата книга от дълго време събираше прахуляк на рафта на една още по-стара библиотека. Никой не я беше разгръщал от години. Дълго време тя очакваше да й се случи нещо забавно и към момента не се беше отказала. Един ден в стаята пристигнаха двама души. Събраха всички книги от библиотеката, нахвърляха ги в огромни кашони, а по-късно ги отнесоха дружно с други мебели в огромен камион. Не след дълго камионът потегли. Пътува дълго. Багажникът се отвори и книгата видя огромното бунище. Имаше толкоз огромни купища отпадъци, че на това място алпинисти можеха да слагат международен връх. Кашоните с книги бяха изхвърлени в огромна дупка.. Долу, в полумрака, книгата постепенно се изправи, изтупа се и се заозърта. Тя беше получила най-сетне своето премеждие. Беше толкоз разчувствана, че незабавно стартира да разучава. Тъкмо оглеждаше един затворен кашон, когато от горната страна се изсипа още една лавина от неща, толкоз сива, че като че ли някой я беше оцветил в допълнение в сив цвят. Изведнъж нещо тупна пред книгата. Беше дребна хартиена статуйка, направена от остарял вестник. Имаше си даже тояжка от половин шишче.

Извинявай, доста скърбя, стреснах ли те? – попита статуйката с хартиения си глас.

След това се изправи постепенно, подпря се на тояжката си и се заизкачва по току- що формираните купчини от изхвърлени неща.

Чакай, къде отиваш? – извика книгата и се затича след хартиеното дребосъче.

Трябва да се измъкна от тук преди да дойдат, сподели то.

Книгата се стъписа. Кои щяха да дойдат и за какво? Защо това толкоз остаряло дребосъче бързаше да избяга. Книгата се огледа. Не единствено човечето, само че и доста други неща, попаднали на сметището се опитваха да излязат.

Къде отивате? Кой ще пристигна? – попита още веднъж книгата.

Плъховете – извикаха всички към книгата уплашено.

Докато падах, чух всички да приказват за тях – отвърна хартиеното дребосъче – Те са страшни.

И какво като дойдат? – продължи книгата.

Те са гладни. Тук няма с какво друго да се заситят с изключение на с нас.

Но за какво стоят още тук? Защо не отидат другаде, където има по-хубава храна? – попита книгата.

Те също като нас са изхвърлени. Принудени са да живеят тук.

Къде ще отидеш? – попита книгата. Извън бунището са хората, които, в случай че ни видят, ще ни изхвърлят назад.

Не разбираш ли? Не би трябвало да оставаме. По друго време, на огромни орди плъховете влизат в бунището за закуска, обяд и вечеря. Знаят, че няма къде да избягаме, а и тук непрекъснато изхвърлят още като нас.

Книгата и хартиеното дребосъче се заизкачваха нагоре. Силен писък прокънтя в пропастта. Книгата подскочи уплашено.

Какво беше това? – попита тя.

Вятърът. Не му омръзва да духа и вие.

Ай, ай, хванете страницата ми! – извика някой.

Над книгата и човечето хвърчеше избелял лист. Една остаряла тетрадка, в миналото с алена корица, тичаше след него. Вятърът притихна. Листът падна долу до самата книга. Тя го подвигна и го подаде на тетрадката. Тетрадката разтвори страниците си и намести листа на мястото му.

Здравей – сподели книгата – Как се казваш?

Здравей, аз съм тетрадката, която един публицист си купи от книжарницата. Той по простъпка ме изхвърли в контейнера. От там се озовах в камиона за отпадък и в този момент ето ме тук.

Аз съм една доста остаряла книга, на толкоз години съм, че не помня името си. А това е хартиеното дребосъче. Бързаме да се измъкнем от тук преди да са пристигнали плъховете.

Покрай тетрадката, книгата и човечето мина един молив.

Вие чухте ли, плъховете се готвят да атакуван. Трябва да се скриете бързо – сподели той – Аз от дълго време съм тук и още не мога да се измъкна, само че открих укритие. Досега никой плъх не е съумял да ме допре с лапа. Елате с мен. Ще ви заведа на несъмнено място.

Всички последваха молива. До една висока камара, тъкмо в единия от нейните най-скришни ъгли, имаше дълбока черна дупка. Тя беше изцяло скрита от купчините отпадъци. Моливът заслиза по дребна дървена стълбичка надолу в тъмнината. Останалите го последваха.

На повърхността се чу тътен. Хиляди плъхове слизаха в пропастта за вечеря. Хиляди изхвърлени неща бягаха и се опитваха да се скрият. Плъховете към този момент бяха стигнали долу в сметището. В центъра, върху остаряла ръждясала кутия, носена от няколко плъха, стоеше огромен плъх с пластмасова корона на главата, направена от сламки. Той размахваше сламка, тя му служеше за сабя.

Като видя изгладнелите, ужасни плъхове, книгата разбра за какво всички се опасяват толкоз доста. Тя бързо слезе по стълбата в скривалището. Повече от час цялото войнство плъхове кръстосваше пропастта и засищаше глада си. Най-после царят им заповяда да го отнесат назад. Настъпи тишина. Малко по малко всички, които бяха съумели да се скрият, започнаха да се демонстрират. Книгата, моливът, тетрадката и хартиеното дребосъче също излязоха от скривалището си. Около тях съвсем не се виждаха отпадъци. Камарите бяха изчезнали.

Трябва бързо да се махнем! – сподели книгата.

Тя се покатери нагоре към повърхността на сметището и прикани приятелите си да я последват. В този миг се чу изпукване. Книгата погледна нагоре. Трябваше бързо да се изкачи по стените на пропастта и да се махне оттова. Изведнъж от горната страна се понесе още една лавина отпадъци, която отнесе останалите трима другари назад надолу. Лавината ги затрупа.

Тетрадката беше доста уплашена. Тя даже не помръдваше. До нея бяха човечето и молива. С последни сили тримата се измъкнаха от покрилите ги отпадъци. Насочиха се към скривалището и още веднъж заслизаха по стълбата надолу.

Чу се екот. Сякаш нещо затисна вратата на скривалището извън. Човечето се опита да я отвори, само че не съумя.

Изглежда сме затворени тук за известно време. – сподели той и седна на един строшен стол.

За какъв брой време? – изхлипа тетрадката.

Докато книгата не ни помогне. – отговори молива.

А Книгата се намираше в цялостна мрачевина. Тя стартира да се върти и оглежда на всички страни. Видя единствено мрачевина, мрачевина, мрачевина. Изведнъж ослепителен безоблачен лъч озари мястото към нея. След това още един. Това не беше слънцето.

Това бяха изхвърлените рисунки.

Изхвърлените рисунки бяха по-специални от всички останали изхвърлени неща. Защото те бяха основани с въображение. Те бяха ярки и положителни. Бяха основани с наслада. И рисунките, както всички останали неща, бяха затрупани. Но даже и тогава те излъчваха светлина. Новите другари се събраха. Всички останали ги последваха. Рисунките помогнаха с вярата, добрината, светлината, която носеха. С рисунките вървеше и книгата. Когато най-сетне излезе, тя се затича към скривалището. Надяваше се да ги открие там невредими. По пътя си тя срещна големи купчини, които трябваше да изкачи, част от страниците й останаха заклещени сред здрави картонени кутии, около които трябваше да мине. Не искаше да се бави повече и откъсна листите. За нея беше от голяма важност да стигне до приятелите си и да им помогне. Най-накрая стигна до скривалището. Но….пред себе си видя непозната табела „ Градът на нещата “. Нищо към този момент не й изглеждаше познато.

Пред табелата книгата видя схлупени къщички от картон, подредени в гъсти редици. По дребните улички понякога се разхождаха неща. Стари тенекиени кутии, чаши за кафе, опаковки. Книгата не спираше. Вървеше по разнообразни улички, до момента в който най-после стигна до познато място. Започна да рови измежду боклуците, камъните и пръстта. Малко по-малко напредваше и стигна до хипотетичната врата на скривалището. Отмести я. Тогава видя приятелите си. Беше ги намерила. Отново бяха четирима.

Бързо, да се махаме, преди плъховете да са пристигнали още веднъж! – сподели книгата и се заизкачва нагоре. Човечето, моливът и тетрадката я последваха. Хващаха се за краища на картон, тел и тенекии, човечето си помагаше с тояжката и по този начин най-сетне стигнаха горе. Вече излезли отвън сметището се огледаха накъде да тръгнат. Стъмваше се, когато чуха стотици стъпки и тракане на тенекиена кутия. Тримата бързо се скриха. Тъкмо в точния момент.

Видяха дългите редици плъхове. Скоро шествието отмина. Нещата си отдъхнаха и продължиха напред. Не знаеха какъв брой метра или километра бяха минали, само че чуха мъркане. Отнякъде изникна една котка, след това и друга и по този начин до момента в който не преброиха 10. Изведнъж тетрадката извика радостно:

Можем да покажем на котката къде живеят плъховете. Съвсем скоро няма да остане и един плъх.

Но котките не говореха дървен или още книжен език. От любознание към странниците пред тях не си бяха тръгнали. Четиримата другари видяха, че котките единствено мяукат и нищо не схващат. Ето че на книгата й хрумна една концепция. Моливът нарисува на един от белите листове на тетрадката доста огромни и тлъсти плъхове. Котките се надвесиха над рисунката, на която като че ли имаше същински плъхове. Те даже я подушиха и започнаха да се облизват.

Книгата, моливът, тетрадката и човечето поведоха котките към сметището. Когато дойдоха, плъховете таман се бяха заситили. Котките не чакаха покана. Веднага ги подгониха. Котките пожелаха да живеят в пропастта. Когато схванаха, нямаше по-доволни от всички тези, оказали се изхвърлени.

Приятелите бяха доста изморени и заспаха бързо. Излезе мощен вятър. Той подвигна и понесе във въздуха тетрадката, молива, хартиеното дребосъче и книгата. На сутринта всички се разсъниха. Бяха сюрпризирани. Вече не се намираха на сметището, а в градския парк. Намери ги едно момче на име Боян. Той обичаше да открива всякакви неща. Искаше, когато порасне, да стане археолог тъкмо като майка си. Отнесе нещата у дома и й ги сподели. Тя беше сюрпризирана. Боян разбра, че е намерил доста остаряла и скъпа книга по археология. Тя щеше да се окаже доста потребна в идната експедиция на майка му.

Ще ме вземеш ли с теб, мамо? – попита я той.

Разбира се, Боби. Ще бъде същинско премеждие.

Ще направя лист на нещата, които ще взема със себе си. На първо място ще запиша тази тетрадка и молив. В нея ще си протоколирам и рисувам всички неща, които двамата ще намерим по време на археологическото ни премеждие. А това хартиено дребосъче ще ми бъде амулет.

Предстояха завършения! Точно както си мечтаеше книгата.