Четем Наполеон на изтъкнатият историк Александър Стоянов
Дни преди премиерата на дълго чакания филм на Ридли Скот – „ Наполеон “ – в книжарниците се появява най-пълната и аналитична биография на Бонапарт на български език.
В „ изтъкнатият историк Александър Стоянов (, , си слага нелеката задача да опише независимо и оптимално обективно забележителната история на индивида, извоювал си справедливо място измежду най-великите пълководци и държавници в международната история.
Два века след гибелта на Наполеон Бонапарт военните му триумфи остават недостижими – той губи единствено 7 от 60 сражения, а Наполеоновият кодекс стои в основата на европейското гражданско право. Императорът се трансформира във олицетворение на духа на Просвещението, който дефинитивно извежда Европа от феодализма и я слага на пътя към модерността. Той е индивидът, който побира в себе си устрема на онова време за обновяване, отменяне на вековните стандарти и преустрояване на страните и обществата по нов модел, който след време ще донесе публичната и политическа правдивост, за която пишат Томас Хобс, Джон Лок, Шарл Монтескьо и Жан-Жак Русо.
От детските му години в Корсика, през Революцията, Италианската акция и Египет, блестящите триумфи при Аустерлиц и Йена-Ауерщед, до злополуките при Лайпциг и Ватерло – „ на Александър Стоянов изгражда един цветен гоблен от събития и обстоятелства, оформящи образа на Европа на Просвещението. В текста не са пропуснати и основните фигури, оказали въздействие върху живота и кариерата на Наполеон – връзките му с другари, семейство, врагове, любовници и предатели.
Базирайки своя труд на стотици записки, публикации и биографии, Александър Стоянов не просто изброява хронологично всички обстоятелства за пълководеца, политика, държавника, само че и се пробва да съпостави всяко негово деяние с делата и концепциите на останалите страни в епохата на протоглобализацията. Епоха, в която задачите и фантазиите на европейците се смесват в една комплицирана шарка, изтъкана от цветовете на упоритостта, завистта, вярата, храбростта, войнствеността и устрема към въздигане и великолепие.
Комбинирайки методиката на научното проучване и известния жанр на писане, „ е четиво както за експерти, по този начин и за фенове. И има за цел не просто да показа живота на една от великите фигури в международната история, само че и да го разбере.
Aс. доктор Александър Стоянов e част от секцията „ Помощни исторически науки и информатика “ към Института за исторически проучвания на Българската академия на науките. Роден е на 13.09.1987 година и е защитил докторска степен по история в Лайденския университет в Нидерландия. Специалист е по военна и нова история. Автор е на 8 монографии и над 300 изявления в списания, журнали и електронни платформи.
Из „ от Александър Стоянов
Италия, 1796 г.
Наполеон и Жозефин подписват брак на 9 март 1796 година Тридесет и шест часа по-късно, преди звънът от сватбените камбани да е заглъхнал изцяло в ушите му, Бонапарт към този момент язди на югозапад към новото си предопределение – пълководец на Армията на Италия. Бракът е следващият успех на Наполеон след назначенията му като дивизионен военачалник и пълководец на Вътрешни войски. За него това е черешката на тортата към оня миг – получил е влиятелен пост, уредил е цялото си семейство по един или различен метод, а в този момент е направил своя законна брачна половинка любовта на живота си. Сигурен в това, което стои зад тила му, Бонапарт е подготвен да препусне към хоризонта и бъдещата популярност.
Не по този начин сантиментално виждат назначението му в Директорията. През късната есен на 1795 година военният специалист измежду шефовете – Лазар Карно, приготвя тактиката за идната година. Франция разполага, най-малко на хартия, с над 240 000 бойци, планувани за оперативни дейности през 1796 г. Карно планува по едно и също време нахлуване в три направления – две армии, командвани от Журдан1 и Моро, да работят по долината на р. Рейн против немските държави и Австрия и една – Армията на Италия, отпред с Бонапарт, да напредне през Пиемонт. Връзката сред двата огромни фронта на нахлуване би трябвало да се поддържа от Армията на Алпите, отпред с Келерман. В запас са оставени към 10 000 души, разположени в Прованс. На процедура числеността на войските стои по напълно различен метод. Измъчвани от заболявания, дефицит на боеприпаси и униформи, непрекъснато дезертиране и нередовно погашение на дължимите заплати, френските сили са доста по-малки, в сравнение с проличава от формалните регистри. Армията на Италия, която Наполеон би трябвало да поеме, наброява 63 000 души на хартия, когато той застава отпред, само че в реалност боеспособният ѝ състав е едвам 37 000 бойци, като към началото на април дефинитивно стопира притокът на нови попълнения. В проектите на Карно Армията на Италия играе второстепенна роля. От нея не се чака нищо повече от това да завладее останалите територии на Кралство Сардиния и да задържи австрийските войски в Ломбардия. В Директорията надали имат огромни упования към протежето на Барас – Карно избира своя любим Моро, а Журдан към този момент три години потвърждава на дело своите умения, смелост и решителност. От позиция на тогавашното публично мнение, Журдан и Моро са герои, а Бонапарт е към момента никой.
Все още загадка и за бъдещата си войска. Никой в Армията на Италия не знае кой е Наполеон, тъй като Наполеон не е командвал войска до този миг, няма реализирана нито една победа на полесражение, а по време на обсадата на Тулон е с прекомерно невисок сан и позиция, с цел да притегли вниманието на други генерали. Сред войската бързо плъзват какви ли не клюки за бъдещия им пълководец – нещо всекидневно в армията на Републиката, където верността към висшестоящия не се измерва по броя звезди на еполетите му, а на база на това какво считат за него подчинените му офицери и бойци. Както към този момент стана дума, Наполеон може да не усеща напълно всички измами на Барас, само че е напълно наясно, че бъдещето му зависи на първо място от способността му да убеди френското общество, като цяло, и парижкото, в частност, че той е популярен боец и човек, от който може да се чакат блестящи победи. Кампанията в Италия от 1796 година е за Наполеон колкото военна интервенция, толкоз и пиар акция, с която той ще се стреми да изгради своя облик пред армията, обществото и политическия хайлайф. Всяко деяние, което той подхваща през тази и идващите си акции по пътя към политическите върхове, би трябвало да се преценя и през призмата на публичния облик и авторитет.
За идния походен сезон Наполеон би трябвало да работи с набързо построен екип от военни, които да трансфорат проектите му в реалност. Разбира се, до него са правилните му персонални адютанти Жюно и Мармон, които към този момент изцяло са обвързали ориста си с тази на Бонапарт и вършат всичко по силите си, употребявайки своите собствени харизма и смелост, с цел да подсилят облика на своя другар и настойник. По пътя от Париж към Марсилия Наполеон би трябвало да стикова и своя боен щаб, отпред на който да сложи офицер, на когото може да разчита. Назначението се случва по бързата процедура и Бонапарт ще би трябвало да се напасва известно време със своя нов довереник Луи Александър Бертие. Бертие е човек много друг от останалите генерали, с които Наполеон ще работи в Италия. Роден 16 години преди Бонапарт, Бертие приключва Кралското военноинженерно учебно заведение в Мезиер (по същото време, по което и Карно), след което служи в редица подразделения в хода на Войната за самостоятелност на Съединени американски щати, а по-късно се издига като офицер в кралската войска, достигайки чин майор в навечерието на Революцията. Потомък на офицери (баща му е измежду елита на Кралските инженерни части), Бертие се отличава с аристократизъм, спокоен и балансиран характер, бърз разум и дарба да трансформира даже най-хаотичните заповеди в спретнат проект. Между 1778 и 1793 година Бертие неведнъж служи като щабен офицер в разнообразни армии и не е изненадващо, че Наполеон избира точно него за собствен началник-щаб. Изборът се оказва началото на една дълга дружба сред братя по оръжие – Бертие ще остане началник-щаб на Бонапарт без спиране до 1814 година
Далеч по-различна е картината в Италия, където под командването на Бонапарт попадат трима прекомерно особени господа. Най-известен измежду тях, без подозрение, е Андре Масена. Висок, плещест, със необработен взор в моменти на яд и необятна, някак саркастична усмивка, когато е удовлетворен, Масена към този момент си е спечелил славата на победител измежду бойците и е станал техен любим. Храбър в борба, рационален, без никакво обучение, осиротял овреме, Масена е прекомерно непосредствен като обществен генезис до множеството редови бойци. Фактът, че прекарва значително време като контрабандист и корсар в Средиземно море, единствено прибавя към ореола му на мъжага.
Подобен типаж е и Пиер Ожеро. Шарл Пиер Франсоа Ожеро се ражда в едно от бедните покрайнини на Париж през 1757 година Израства по улиците, част е от всевъзможни банди. Баща му е зарзаватчия и младият Пиер израства в последна беднотия. Когато е на 17, се записва в един от градските полкове, само че скоро по-късно е изпъден за неприятно поведение, което е удивително, имайки поради цялостното качество на тогавашните войски. Следва ново предопределение, този път в драгунски полк, където се популяризира като занаятчия на шпагата. Блестящата кариера завършва, откакто убива офицер при един двубой. Следват 13 години заточение в чужбина, по време на които Ожеро е наемник в разнообразни войски. Според личните му изказвания се бие под командването на Суворов при обсадата на Измаил, а по-късно служи и в пруската войска. През 1781 година се завръща във Франция след една обща прошка, оповестена от Луи XVI. Отново постъпва в кавалерийски полк – този път карабинерски, след което е пратен на военна задача в Неаполитания. Там съумява да се залюби с французойката Габриел Грах, с която бягат в Португалия, където остават до експлоадирането на Революцията. Типично в негов жанр, Ожеро се завръща във Франция, с цел да се причисли към следващата случка. През идващите три години военната му кариера остава тайнственост – издига се до бригаден военачалник по време на протеста във Вандея, само че по какъв начин и по кое време придобива предходните назначения и същински ли са те остава недоказано. Самият Ожеро непрекъснато се оправдава със изгубени или откраднати документи. Това, което е безспорно, са уменията му на пълководец. Във военните дейности против Испания в Пиренеите Ожеро неколкократно се потвърждава като дръзновен и остроумен дивизионен пълководец. След като Испания излиза от войната през 1795 година, Ожеро е трансфериран в Италия. Годините скитничество в чужбина и животът на ръба с нищо не трансформират хъшлака, израснал в парижкото гето. Прочут с мръсните си псувни, огнения си манталитет и способността персонално да се разправя с тези, които го нервират, Ожеро е любим на бойците си – мъжага, смелчага и човек, който може да те измъкне сред капките към крайната победа.
Последният от дивизионните командири на Наполеон е доста друг от останалите. Роден през 1742 година, Жан Матио Филибер Серюрие е потомък на малък благороднически жанр. Военната му кариера стартира през 1755 година, когато се записва в опълчението на родния си град Лаон. Включва се в Седемгодишната война, където е раняван неведнъж, в това число и от патрон в лицето. Въпреки това не се отхвърля от дейна кариера и продължава да служи до края на войната. Макар че получава орден Св. Луи за своите заслуги и вярна работа, Серюрие по този начин и не съумява да се издигне по-нагоре от майор по време на Стария режим. С експлоадирането на Войната на Първата коалиция военната му кариера потегля нагоре и през 1793 година към този момент е бригаден генерал. Серюрие се бори в Италия още от началото на акцията и е най-опитен във връзка с италианския фронт. За разлика от Ожеро и Масена, Серюрие е балансиран, учтив и уталожен, бидейки по-възрастен с цяло десетилетие и половина от двамата си сътрудници и с две десетилетия и половина от своя предстоящ пълководец. Всичките му командири го обсипват с похвали в отчетите си, а бойците му го наричат Италианската дева заради строгите забрани и сериозната дисциплинираност, която се стреми да им наложи.
За генералите и висшите офицери Наполеон е политически парашутист, спуснат от Директорията. Малцината, които въобще се сещат кой е, нямат някакво изключително мнение за него, с изключение на като за кадърен артилерист и клеветник. За по-голямата част от командването Бонапарт е някой, прочут на парижаните, само че не и на същинската армия. В своите писма до Жозефин и Карно Наполеон бърза да се похвали за радушния банкет, който получава, само че подобен надали е имало. Когато го виждат онлайн, обстановката става още по-тежка. Един от офицерите на Масена, изумен от дребната фигура, която се появява измежду бойците, написа в спомените си: Неговият външен тип, облекло и държание въобще не ни се понравиха… Дребен, слаб, бледен, с изпито лице, дългата му коса, спусната на раменете в една прическа, която тогава наричахме „ кучешки уши “… яхнал бял жребец и следван единствено от един ординарец, за който колкото да бяха намерили едно магаре без самар.197 Този искрено донкихотовски образ се разминава съществено със славния воин, посрещнат задушевно от бойците, който Наполеон се пробва да съобщи на своите другари, врагове и настойници в Париж.
Освен че би трябвало да впечатли генерали с много опит, Наполеон би трябвало да се помъчи да завоюва уважението на своите бойци, които отстъпват на Ожеро единствено по сан, само че не и по характер. Онова, което Наполеон заварва, пристигайки в Ница в края на март 1796 година, надминава всичките му упования. Армията се намира в, меко казано, плачевно състояние. Липсват униформи и даже обувки. Войниците са принудени да импровизират – с подръчни материали да сглобят както облеклото, по този начин и храната си. Доставките на муниции са нередовни. Месо с много подозрително качество се сервира един път на четири дни, зеленчукова чорба – един път на три, а през останалото време ядат клисав самун и ориз с трици. Заплатите идват нередовно, а през 1795 година армията е бездействала, тъй че моралът е невисок, покрайнините на местоназначенията са изцяло опоскани от запаси, а локалното население е настроено против разюзданото държание на бойците.
Именно пред такава жизнерадостна тълпа застава Наполеон в края на март, надявайки се посредством една пламенна тирада (за която мнозина считат, че е скалъпена по време на изгнанието му на Св. Елена) да повдигне духа им. Войници! Вие сте гладни и голи! Правителството ви дължи доста, само че не може да ви заплати нищо. Търпението и храбростта, които сте показали измежду този камънак, са почтени за удивление. Но дотук те не са ви донесли никаква популярност – даже отблясък не пада върху вас. Аз ще ви поведа към най-плодородните равнини на земята! Богати провинции, градове, изобилни на богатства, всичко това ще бъде на ваше разположение. Там вие ще откриете чест, популярност и благосъстояния. Ще ви стигнат ли куражът и издръжливостта? С тези думи Наполеон се обръща към бойците, събрани в Ница – основен щаб на Армията на Италия на 27 март 1796 година Каквато и да е била самата тирада, тя е последвана от намеци и насмешки на бойците, които, откакто Наполеон се отдръпва, стартират да се шегуват с косата му, оприличавайки я на уши на шпаньол и подигравайки го за тежкия му корсикански акцент.
Срещата с генералите Ожеро, Масена, Серюрие и Лахарп, който командва едно от спомагателните подразделения, не минава обнадеждаващо. Наполеон припомня на усърден възпитаник, който е пристигнал да впечатли по-големите със своите методични знания. Изчел е всичко допустимо за Северна Италия, терена, географията, климата и стопанската система, както и всички вероятни очерци от френски генерали, воювали там. Съставил е обстоен проект, чиито стъпки следват общото предписание на Карно да превземе Торино. Домашното е прилежно написано, теорията е изчетена от кора до кора. Но къде е практиката? Именно това желаят да видят изпечените генерали, всички трансферирали от дълго време тридесетте, над които е подложен един двадесет и шест годишен сополанко.
Първият ход на Наполеон обаче не е ориентиран към висшите офицери, а към бойците. Бонапарт употребява връзките си със Саличети, който продължава да е политически комисар на италианския фронт, с цел да си издейства директен път към армейските доставки. Същевременно, употребявайки подкупи, обещания и закани за разпра, Наполеон съумява да убеди локалните търговци да подсигурят за армията му необходимите хранителни хранителни запаси и облекла. Същевременно, служейки си с връзките на Саличети в Генуа, а евентуално и употребявайки брат си, той урежда отпущането на заем от генуезките банкери, с който съумява да изплати заплатите на бойците. Всичко това се прави бързо, безпрекословно и изрично. Резултатът е налице. В средата на април Наполеон разполага с боеспособна, въпреки и не задоволително многочислена войска от добре нахранени бойци, които все по-често гледат командира си не с подигравка и обезверение, а с очакване за едно допустимо, въпреки и нестабилно, ярко бъдеще.
Приготвил войската за поход, Наполеон стартира да раздава заповеди на генералите си и да обрисува идния проект за деяние. Задачата е много сложна на пръв взор. Срещу 37 000 французи войските на Сардиния и Австрия разполагат с към 52 000, от които 22 000 сардинци и 30 000 австрийци. Следвайки заръките на Карно, Наполеон би трябвало да потърси метод за постигане до Торино, след което да напредне към Милано и да задържи там войските на кайзера.202 Планът на Наполеон напълно не е по този начин въздържан, само че той се бои да наруши декретите на Директорията, защото е напълно наясно какъв брой нежна е позицията му отпред, без да е извоювал блестящи, огромни победи, с които да подсигури статуса си на сполучлив военачалник и да си осигури имунитет преди идващото тестване. Въпреки това Бонапарт се надява да успее да разбие силите на сардинците и австрийците поотделно и да реализира такава стратегическа самодейност, че да сложи Директорията пред приключен факт.
McLynn, F., Napoleon, с. 107.
Жан-Батист Журдан (1762 – 1833) – роден в град Лимож, наследник на локален хирург, Журдан получава начално обучение и през 1778 година се записва в армията. Служи по време на Американската война за самостоятелност и натрупва военен опит във френския корпус, сражаващ се паралелно с американците. По време на революцията се причислява към якобинските клубове и служи като пълководец на шасорски полк, както и на доброволчески елементи. Славата му изгрява същински през 1793 година, когато отпред на армията, настояща по долината на р. Мозел, нанася няколко значими провали на съдружните сили.
Жан Виктор Мари Моро (1763 – 1813) – роден в Морле, Бретан, Моро е наследник на адвокат, който се пробва да насочи сина си към юридическа кариера, записвайки го в университета в Рен. Моро пропилява студентските си години в гуляи и не се отхвърля от фантазията си да стане боец. С експлоадирането на Революцията Моро се записва в доброволческите полкове, основани към Националната армия, и израства в чиновете през първите военни години – 1792 – 1793-та. Забелязан е от Карно, който го издига до сан дивизионен военачалник, откакто Моро демонстрира добър нюх към полесражението в борбата при Туркоан (17 – 18 май 1794 г.)
Франц Стефан Кристоф Едлер декор Кереман (1735 – 1820 г.), прочут във Франция като Франсоа Етиен Кристоф Келерман, е френски благородник от саксонски генезис, ро XVII век. Постъпва на работа във френската войска като доброволец през 1750 година и служи с отличие в Седемгодишната война. През 1785 година доближава чин генерал-майор – единствен от бъдещите Наполеонови генерали с сходен сан по време на Стария режим. Келерман е измежду аристократите, които застават твърдо зад Революцията. През 1792 година той командва френските войски при Валми, които обдом от Елзас, където фамилията му се заселва още през ръщат хода на Войната на Първата коалиция. Келерман се пенсионира в края на войната, само че остава непосредствен до Наполеон и заема редица почетни позиции в администрацията, като успоредно с това е претрупан да образова новите генерации офицери. През 1804 година става маршал на Франция, а през 1808 година е разгласен за херцог на Валми. Синът му Франсоа Етиен Келерман е един от най-известните кавалерийски командири на Наполеон, а внукът му Франсоа Кристоф Едмонд е бележит политик, посланик и историк по време на Юлската монархия. Старият Келерман умира през 1820 година, като преди този момент служи в дворцовия съвет на Луи XVIII като част от либералите.
Chandler, D., The Campaigns of Napoleon, с. 137.
Драгуни – лека конница, която в началото се състои от пехотинци, които яздят коне до постигане на бойното поле, след което се спешават. През XVIII век еволюират в лека конница, употребяваща на първо място леки огнестрелни оръжия и саби.
Карабинери – лека конница, въоръжена със скъсени мускети – карабини, употребена за разузнаване и флангови офанзиви против съперниците.
Dwyer, Ph., Napoleon, с. 193.
И по-конкретно уши на шпаньол.
Zamoyski, A., Napoleon, с. 123.
Chandler, D., The Campaigns of Napoleon, с. 136.
Zamoyski, A., Napoleon, с. 123.
Амадей Еманюел Франсоа де ла Харп (1754 – 1796) – френски военачалник и воин от Революционните войни. Швейцарец по генезис, роден в град Рол, кантонът Во (тогава кантон Берн), в фамилията на благородници. Служи като наемник в нидерландската войска през 1780-те, след което командва градската милиция в Рол. След експлоадирането на Революцията се афишира в нейна поддръжка и е пропъден от родния си град със задочна смъртна присъда. През 1792 година постъпва във френската войска с чин подполковник. Отказва се от благородническия си статус и трансформира семейството си на Лахарп. Прославя се при обсадата на Тулон и по-късно по време на първата борба при Дего през 1794 година Остава на италианския фронт до гибелта си през 1796 година Наполеон го разказва в спомените си като гренадир по дух и тяло – т.е. широкоплещест, смел и безрезервен.
McLynn, F., Napoleon, с. 110.
Кайзер е термин, който се асоциира с императора на Германия. След 1871 година това е владетелят на Прусия, само че през XVIII и началото на XIX век, когато се говорело за кайзера, всички знаели, че става дума за австрийския император, тогава и държател на Свещената римска империя.
Можете да поръчате книгата
В „ изтъкнатият историк Александър Стоянов (, , си слага нелеката задача да опише независимо и оптимално обективно забележителната история на индивида, извоювал си справедливо място измежду най-великите пълководци и държавници в международната история.
Два века след гибелта на Наполеон Бонапарт военните му триумфи остават недостижими – той губи единствено 7 от 60 сражения, а Наполеоновият кодекс стои в основата на европейското гражданско право. Императорът се трансформира във олицетворение на духа на Просвещението, който дефинитивно извежда Европа от феодализма и я слага на пътя към модерността. Той е индивидът, който побира в себе си устрема на онова време за обновяване, отменяне на вековните стандарти и преустрояване на страните и обществата по нов модел, който след време ще донесе публичната и политическа правдивост, за която пишат Томас Хобс, Джон Лок, Шарл Монтескьо и Жан-Жак Русо.
От детските му години в Корсика, през Революцията, Италианската акция и Египет, блестящите триумфи при Аустерлиц и Йена-Ауерщед, до злополуките при Лайпциг и Ватерло – „ на Александър Стоянов изгражда един цветен гоблен от събития и обстоятелства, оформящи образа на Европа на Просвещението. В текста не са пропуснати и основните фигури, оказали въздействие върху живота и кариерата на Наполеон – връзките му с другари, семейство, врагове, любовници и предатели.
Базирайки своя труд на стотици записки, публикации и биографии, Александър Стоянов не просто изброява хронологично всички обстоятелства за пълководеца, политика, държавника, само че и се пробва да съпостави всяко негово деяние с делата и концепциите на останалите страни в епохата на протоглобализацията. Епоха, в която задачите и фантазиите на европейците се смесват в една комплицирана шарка, изтъкана от цветовете на упоритостта, завистта, вярата, храбростта, войнствеността и устрема към въздигане и великолепие.
Комбинирайки методиката на научното проучване и известния жанр на писане, „ е четиво както за експерти, по този начин и за фенове. И има за цел не просто да показа живота на една от великите фигури в международната история, само че и да го разбере.
Aс. доктор Александър Стоянов e част от секцията „ Помощни исторически науки и информатика “ към Института за исторически проучвания на Българската академия на науките. Роден е на 13.09.1987 година и е защитил докторска степен по история в Лайденския университет в Нидерландия. Специалист е по военна и нова история. Автор е на 8 монографии и над 300 изявления в списания, журнали и електронни платформи.
Из „ от Александър Стоянов
Италия, 1796 г.
Наполеон и Жозефин подписват брак на 9 март 1796 година Тридесет и шест часа по-късно, преди звънът от сватбените камбани да е заглъхнал изцяло в ушите му, Бонапарт към този момент язди на югозапад към новото си предопределение – пълководец на Армията на Италия. Бракът е следващият успех на Наполеон след назначенията му като дивизионен военачалник и пълководец на Вътрешни войски. За него това е черешката на тортата към оня миг – получил е влиятелен пост, уредил е цялото си семейство по един или различен метод, а в този момент е направил своя законна брачна половинка любовта на живота си. Сигурен в това, което стои зад тила му, Бонапарт е подготвен да препусне към хоризонта и бъдещата популярност.
Не по този начин сантиментално виждат назначението му в Директорията. През късната есен на 1795 година военният специалист измежду шефовете – Лазар Карно, приготвя тактиката за идната година. Франция разполага, най-малко на хартия, с над 240 000 бойци, планувани за оперативни дейности през 1796 г. Карно планува по едно и също време нахлуване в три направления – две армии, командвани от Журдан1 и Моро, да работят по долината на р. Рейн против немските държави и Австрия и една – Армията на Италия, отпред с Бонапарт, да напредне през Пиемонт. Връзката сред двата огромни фронта на нахлуване би трябвало да се поддържа от Армията на Алпите, отпред с Келерман. В запас са оставени към 10 000 души, разположени в Прованс. На процедура числеността на войските стои по напълно различен метод. Измъчвани от заболявания, дефицит на боеприпаси и униформи, непрекъснато дезертиране и нередовно погашение на дължимите заплати, френските сили са доста по-малки, в сравнение с проличава от формалните регистри. Армията на Италия, която Наполеон би трябвало да поеме, наброява 63 000 души на хартия, когато той застава отпред, само че в реалност боеспособният ѝ състав е едвам 37 000 бойци, като към началото на април дефинитивно стопира притокът на нови попълнения. В проектите на Карно Армията на Италия играе второстепенна роля. От нея не се чака нищо повече от това да завладее останалите територии на Кралство Сардиния и да задържи австрийските войски в Ломбардия. В Директорията надали имат огромни упования към протежето на Барас – Карно избира своя любим Моро, а Журдан към този момент три години потвърждава на дело своите умения, смелост и решителност. От позиция на тогавашното публично мнение, Журдан и Моро са герои, а Бонапарт е към момента никой.
Все още загадка и за бъдещата си войска. Никой в Армията на Италия не знае кой е Наполеон, тъй като Наполеон не е командвал войска до този миг, няма реализирана нито една победа на полесражение, а по време на обсадата на Тулон е с прекомерно невисок сан и позиция, с цел да притегли вниманието на други генерали. Сред войската бързо плъзват какви ли не клюки за бъдещия им пълководец – нещо всекидневно в армията на Републиката, където верността към висшестоящия не се измерва по броя звезди на еполетите му, а на база на това какво считат за него подчинените му офицери и бойци. Както към този момент стана дума, Наполеон може да не усеща напълно всички измами на Барас, само че е напълно наясно, че бъдещето му зависи на първо място от способността му да убеди френското общество, като цяло, и парижкото, в частност, че той е популярен боец и човек, от който може да се чакат блестящи победи. Кампанията в Италия от 1796 година е за Наполеон колкото военна интервенция, толкоз и пиар акция, с която той ще се стреми да изгради своя облик пред армията, обществото и политическия хайлайф. Всяко деяние, което той подхваща през тази и идващите си акции по пътя към политическите върхове, би трябвало да се преценя и през призмата на публичния облик и авторитет.
За идния походен сезон Наполеон би трябвало да работи с набързо построен екип от военни, които да трансфорат проектите му в реалност. Разбира се, до него са правилните му персонални адютанти Жюно и Мармон, които към този момент изцяло са обвързали ориста си с тази на Бонапарт и вършат всичко по силите си, употребявайки своите собствени харизма и смелост, с цел да подсилят облика на своя другар и настойник. По пътя от Париж към Марсилия Наполеон би трябвало да стикова и своя боен щаб, отпред на който да сложи офицер, на когото може да разчита. Назначението се случва по бързата процедура и Бонапарт ще би трябвало да се напасва известно време със своя нов довереник Луи Александър Бертие. Бертие е човек много друг от останалите генерали, с които Наполеон ще работи в Италия. Роден 16 години преди Бонапарт, Бертие приключва Кралското военноинженерно учебно заведение в Мезиер (по същото време, по което и Карно), след което служи в редица подразделения в хода на Войната за самостоятелност на Съединени американски щати, а по-късно се издига като офицер в кралската войска, достигайки чин майор в навечерието на Революцията. Потомък на офицери (баща му е измежду елита на Кралските инженерни части), Бертие се отличава с аристократизъм, спокоен и балансиран характер, бърз разум и дарба да трансформира даже най-хаотичните заповеди в спретнат проект. Между 1778 и 1793 година Бертие неведнъж служи като щабен офицер в разнообразни армии и не е изненадващо, че Наполеон избира точно него за собствен началник-щаб. Изборът се оказва началото на една дълга дружба сред братя по оръжие – Бертие ще остане началник-щаб на Бонапарт без спиране до 1814 година
Далеч по-различна е картината в Италия, където под командването на Бонапарт попадат трима прекомерно особени господа. Най-известен измежду тях, без подозрение, е Андре Масена. Висок, плещест, със необработен взор в моменти на яд и необятна, някак саркастична усмивка, когато е удовлетворен, Масена към този момент си е спечелил славата на победител измежду бойците и е станал техен любим. Храбър в борба, рационален, без никакво обучение, осиротял овреме, Масена е прекомерно непосредствен като обществен генезис до множеството редови бойци. Фактът, че прекарва значително време като контрабандист и корсар в Средиземно море, единствено прибавя към ореола му на мъжага.
Подобен типаж е и Пиер Ожеро. Шарл Пиер Франсоа Ожеро се ражда в едно от бедните покрайнини на Париж през 1757 година Израства по улиците, част е от всевъзможни банди. Баща му е зарзаватчия и младият Пиер израства в последна беднотия. Когато е на 17, се записва в един от градските полкове, само че скоро по-късно е изпъден за неприятно поведение, което е удивително, имайки поради цялостното качество на тогавашните войски. Следва ново предопределение, този път в драгунски полк, където се популяризира като занаятчия на шпагата. Блестящата кариера завършва, откакто убива офицер при един двубой. Следват 13 години заточение в чужбина, по време на които Ожеро е наемник в разнообразни войски. Според личните му изказвания се бие под командването на Суворов при обсадата на Измаил, а по-късно служи и в пруската войска. През 1781 година се завръща във Франция след една обща прошка, оповестена от Луи XVI. Отново постъпва в кавалерийски полк – този път карабинерски, след което е пратен на военна задача в Неаполитания. Там съумява да се залюби с французойката Габриел Грах, с която бягат в Португалия, където остават до експлоадирането на Революцията. Типично в негов жанр, Ожеро се завръща във Франция, с цел да се причисли към следващата случка. През идващите три години военната му кариера остава тайнственост – издига се до бригаден военачалник по време на протеста във Вандея, само че по какъв начин и по кое време придобива предходните назначения и същински ли са те остава недоказано. Самият Ожеро непрекъснато се оправдава със изгубени или откраднати документи. Това, което е безспорно, са уменията му на пълководец. Във военните дейности против Испания в Пиренеите Ожеро неколкократно се потвърждава като дръзновен и остроумен дивизионен пълководец. След като Испания излиза от войната през 1795 година, Ожеро е трансфериран в Италия. Годините скитничество в чужбина и животът на ръба с нищо не трансформират хъшлака, израснал в парижкото гето. Прочут с мръсните си псувни, огнения си манталитет и способността персонално да се разправя с тези, които го нервират, Ожеро е любим на бойците си – мъжага, смелчага и човек, който може да те измъкне сред капките към крайната победа.
Последният от дивизионните командири на Наполеон е доста друг от останалите. Роден през 1742 година, Жан Матио Филибер Серюрие е потомък на малък благороднически жанр. Военната му кариера стартира през 1755 година, когато се записва в опълчението на родния си град Лаон. Включва се в Седемгодишната война, където е раняван неведнъж, в това число и от патрон в лицето. Въпреки това не се отхвърля от дейна кариера и продължава да служи до края на войната. Макар че получава орден Св. Луи за своите заслуги и вярна работа, Серюрие по този начин и не съумява да се издигне по-нагоре от майор по време на Стария режим. С експлоадирането на Войната на Първата коалиция военната му кариера потегля нагоре и през 1793 година към този момент е бригаден генерал. Серюрие се бори в Италия още от началото на акцията и е най-опитен във връзка с италианския фронт. За разлика от Ожеро и Масена, Серюрие е балансиран, учтив и уталожен, бидейки по-възрастен с цяло десетилетие и половина от двамата си сътрудници и с две десетилетия и половина от своя предстоящ пълководец. Всичките му командири го обсипват с похвали в отчетите си, а бойците му го наричат Италианската дева заради строгите забрани и сериозната дисциплинираност, която се стреми да им наложи.
За генералите и висшите офицери Наполеон е политически парашутист, спуснат от Директорията. Малцината, които въобще се сещат кой е, нямат някакво изключително мнение за него, с изключение на като за кадърен артилерист и клеветник. За по-голямата част от командването Бонапарт е някой, прочут на парижаните, само че не и на същинската армия. В своите писма до Жозефин и Карно Наполеон бърза да се похвали за радушния банкет, който получава, само че подобен надали е имало. Когато го виждат онлайн, обстановката става още по-тежка. Един от офицерите на Масена, изумен от дребната фигура, която се появява измежду бойците, написа в спомените си: Неговият външен тип, облекло и държание въобще не ни се понравиха… Дребен, слаб, бледен, с изпито лице, дългата му коса, спусната на раменете в една прическа, която тогава наричахме „ кучешки уши “… яхнал бял жребец и следван единствено от един ординарец, за който колкото да бяха намерили едно магаре без самар.197 Този искрено донкихотовски образ се разминава съществено със славния воин, посрещнат задушевно от бойците, който Наполеон се пробва да съобщи на своите другари, врагове и настойници в Париж.
Освен че би трябвало да впечатли генерали с много опит, Наполеон би трябвало да се помъчи да завоюва уважението на своите бойци, които отстъпват на Ожеро единствено по сан, само че не и по характер. Онова, което Наполеон заварва, пристигайки в Ница в края на март 1796 година, надминава всичките му упования. Армията се намира в, меко казано, плачевно състояние. Липсват униформи и даже обувки. Войниците са принудени да импровизират – с подръчни материали да сглобят както облеклото, по този начин и храната си. Доставките на муниции са нередовни. Месо с много подозрително качество се сервира един път на четири дни, зеленчукова чорба – един път на три, а през останалото време ядат клисав самун и ориз с трици. Заплатите идват нередовно, а през 1795 година армията е бездействала, тъй че моралът е невисок, покрайнините на местоназначенията са изцяло опоскани от запаси, а локалното население е настроено против разюзданото държание на бойците.
Именно пред такава жизнерадостна тълпа застава Наполеон в края на март, надявайки се посредством една пламенна тирада (за която мнозина считат, че е скалъпена по време на изгнанието му на Св. Елена) да повдигне духа им. Войници! Вие сте гладни и голи! Правителството ви дължи доста, само че не може да ви заплати нищо. Търпението и храбростта, които сте показали измежду този камънак, са почтени за удивление. Но дотук те не са ви донесли никаква популярност – даже отблясък не пада върху вас. Аз ще ви поведа към най-плодородните равнини на земята! Богати провинции, градове, изобилни на богатства, всичко това ще бъде на ваше разположение. Там вие ще откриете чест, популярност и благосъстояния. Ще ви стигнат ли куражът и издръжливостта? С тези думи Наполеон се обръща към бойците, събрани в Ница – основен щаб на Армията на Италия на 27 март 1796 година Каквато и да е била самата тирада, тя е последвана от намеци и насмешки на бойците, които, откакто Наполеон се отдръпва, стартират да се шегуват с косата му, оприличавайки я на уши на шпаньол и подигравайки го за тежкия му корсикански акцент.
Срещата с генералите Ожеро, Масена, Серюрие и Лахарп, който командва едно от спомагателните подразделения, не минава обнадеждаващо. Наполеон припомня на усърден възпитаник, който е пристигнал да впечатли по-големите със своите методични знания. Изчел е всичко допустимо за Северна Италия, терена, географията, климата и стопанската система, както и всички вероятни очерци от френски генерали, воювали там. Съставил е обстоен проект, чиито стъпки следват общото предписание на Карно да превземе Торино. Домашното е прилежно написано, теорията е изчетена от кора до кора. Но къде е практиката? Именно това желаят да видят изпечените генерали, всички трансферирали от дълго време тридесетте, над които е подложен един двадесет и шест годишен сополанко.
Първият ход на Наполеон обаче не е ориентиран към висшите офицери, а към бойците. Бонапарт употребява връзките си със Саличети, който продължава да е политически комисар на италианския фронт, с цел да си издейства директен път към армейските доставки. Същевременно, употребявайки подкупи, обещания и закани за разпра, Наполеон съумява да убеди локалните търговци да подсигурят за армията му необходимите хранителни хранителни запаси и облекла. Същевременно, служейки си с връзките на Саличети в Генуа, а евентуално и употребявайки брат си, той урежда отпущането на заем от генуезките банкери, с който съумява да изплати заплатите на бойците. Всичко това се прави бързо, безпрекословно и изрично. Резултатът е налице. В средата на април Наполеон разполага с боеспособна, въпреки и не задоволително многочислена войска от добре нахранени бойци, които все по-често гледат командира си не с подигравка и обезверение, а с очакване за едно допустимо, въпреки и нестабилно, ярко бъдеще.
Приготвил войската за поход, Наполеон стартира да раздава заповеди на генералите си и да обрисува идния проект за деяние. Задачата е много сложна на пръв взор. Срещу 37 000 французи войските на Сардиния и Австрия разполагат с към 52 000, от които 22 000 сардинци и 30 000 австрийци. Следвайки заръките на Карно, Наполеон би трябвало да потърси метод за постигане до Торино, след което да напредне към Милано и да задържи там войските на кайзера.202 Планът на Наполеон напълно не е по този начин въздържан, само че той се бои да наруши декретите на Директорията, защото е напълно наясно какъв брой нежна е позицията му отпред, без да е извоювал блестящи, огромни победи, с които да подсигури статуса си на сполучлив военачалник и да си осигури имунитет преди идващото тестване. Въпреки това Бонапарт се надява да успее да разбие силите на сардинците и австрийците поотделно и да реализира такава стратегическа самодейност, че да сложи Директорията пред приключен факт.
McLynn, F., Napoleon, с. 107.
Жан-Батист Журдан (1762 – 1833) – роден в град Лимож, наследник на локален хирург, Журдан получава начално обучение и през 1778 година се записва в армията. Служи по време на Американската война за самостоятелност и натрупва военен опит във френския корпус, сражаващ се паралелно с американците. По време на революцията се причислява към якобинските клубове и служи като пълководец на шасорски полк, както и на доброволчески елементи. Славата му изгрява същински през 1793 година, когато отпред на армията, настояща по долината на р. Мозел, нанася няколко значими провали на съдружните сили.
Жан Виктор Мари Моро (1763 – 1813) – роден в Морле, Бретан, Моро е наследник на адвокат, който се пробва да насочи сина си към юридическа кариера, записвайки го в университета в Рен. Моро пропилява студентските си години в гуляи и не се отхвърля от фантазията си да стане боец. С експлоадирането на Революцията Моро се записва в доброволческите полкове, основани към Националната армия, и израства в чиновете през първите военни години – 1792 – 1793-та. Забелязан е от Карно, който го издига до сан дивизионен военачалник, откакто Моро демонстрира добър нюх към полесражението в борбата при Туркоан (17 – 18 май 1794 г.)
Франц Стефан Кристоф Едлер декор Кереман (1735 – 1820 г.), прочут във Франция като Франсоа Етиен Кристоф Келерман, е френски благородник от саксонски генезис, ро XVII век. Постъпва на работа във френската войска като доброволец през 1750 година и служи с отличие в Седемгодишната война. През 1785 година доближава чин генерал-майор – единствен от бъдещите Наполеонови генерали с сходен сан по време на Стария режим. Келерман е измежду аристократите, които застават твърдо зад Революцията. През 1792 година той командва френските войски при Валми, които обдом от Елзас, където фамилията му се заселва още през ръщат хода на Войната на Първата коалиция. Келерман се пенсионира в края на войната, само че остава непосредствен до Наполеон и заема редица почетни позиции в администрацията, като успоредно с това е претрупан да образова новите генерации офицери. През 1804 година става маршал на Франция, а през 1808 година е разгласен за херцог на Валми. Синът му Франсоа Етиен Келерман е един от най-известните кавалерийски командири на Наполеон, а внукът му Франсоа Кристоф Едмонд е бележит политик, посланик и историк по време на Юлската монархия. Старият Келерман умира през 1820 година, като преди този момент служи в дворцовия съвет на Луи XVIII като част от либералите.
Chandler, D., The Campaigns of Napoleon, с. 137.
Драгуни – лека конница, която в началото се състои от пехотинци, които яздят коне до постигане на бойното поле, след което се спешават. През XVIII век еволюират в лека конница, употребяваща на първо място леки огнестрелни оръжия и саби.
Карабинери – лека конница, въоръжена със скъсени мускети – карабини, употребена за разузнаване и флангови офанзиви против съперниците.
Dwyer, Ph., Napoleon, с. 193.
И по-конкретно уши на шпаньол.
Zamoyski, A., Napoleon, с. 123.
Chandler, D., The Campaigns of Napoleon, с. 136.
Zamoyski, A., Napoleon, с. 123.
Амадей Еманюел Франсоа де ла Харп (1754 – 1796) – френски военачалник и воин от Революционните войни. Швейцарец по генезис, роден в град Рол, кантонът Во (тогава кантон Берн), в фамилията на благородници. Служи като наемник в нидерландската войска през 1780-те, след което командва градската милиция в Рол. След експлоадирането на Революцията се афишира в нейна поддръжка и е пропъден от родния си град със задочна смъртна присъда. През 1792 година постъпва във френската войска с чин подполковник. Отказва се от благородническия си статус и трансформира семейството си на Лахарп. Прославя се при обсадата на Тулон и по-късно по време на първата борба при Дего през 1794 година Остава на италианския фронт до гибелта си през 1796 година Наполеон го разказва в спомените си като гренадир по дух и тяло – т.е. широкоплещест, смел и безрезервен.
McLynn, F., Napoleon, с. 110.
Кайзер е термин, който се асоциира с императора на Германия. След 1871 година това е владетелят на Прусия, само че през XVIII и началото на XIX век, когато се говорело за кайзера, всички знаели, че става дума за австрийския император, тогава и държател на Свещената римска империя.
Можете да поръчате книгата
Източник: skandal.bg
КОМЕНТАРИ