Едно наум: Драган Цанков сключва сделка с папата 18 г. преди Освобождението
" Дневник " разгласява фрагмент от " Невидимата искра на Възраждането ", с създател Румен Василев, възложен от издателство " Ludite ". В него се споделя за малко известния исторически факт по какъв начин известният в предишното политик Драган Цанков преди Освобождението взема решение да приобщи българския народ към католицизма. Целта на политическата договорка с папата ебългарите да получат независима черква, лична администрация и културно да се еманципацират от гръцката патриаршия.
Нишката на документалния роман в това историческо следствие постоянно минава граници и прескача в разнообразни страни. Имена, известни ни от непознатата литература и история, се оказват в непредвидени връзки с българи и няма никакво подозрение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия, са резонирали мощно и у нас. Забележителни са непредвидените връзки и помощ, които идват от генерали от съветската войска и французи – членове на свободното зидарство.
Един от значимите акценти на този роман са читалищата – значимите огнища на Възраждането ни, легалната форма на революционната активност. Неочаквани имена изскачат като читалищни дейци. Зад видимо скучните обстоятелства се крие един необикновено трагичен разказ, само че същински.
Авторът остава правилен на себе си в търсене на истината, като подценява историческите клишета, представяйки една нова версия за механизма на случилото се Българско възобновление. Оказва се, че именитите имена от пантеона на българския летопис са членували в тайните общества през ХІХ век, в това число и в масонските ложи на Балканите, Европа и Русия.
Румен Василев е прочут с книгите си " Масонската ложа и братството на Левски " и " Свещеният триъгълник. Българската диря в историята на оперативното масонство ", " Свобода или гибел. Светът и българите ".
ОТКЪС
През 1859 година Драган Цанков почнал да издава собствен вестник. Името му " България " и мотото към него - " Вестник за българските ползи ", сами по себе си били революционни за времето си. Самият Цанков е сбит: " Вестника си нарекох за " България ". Исках да посочи че имаме своя земя и народ ". А до тогава турците по всякакъв начин избягвали да изговарят името България.
Основна тематика в изданието била злъчната рецензия към Патриаршията и към Високата врата, безсилна да се оправи с бандитизма и престъпните прояви по българските земи. Така вестникът станал обичан на българите в Османската империя. Но с цел да просъществува такова издание, и то в Цариград, под носа на гръцкия клир и османската администрация, била нужна както политическа опора, по този начин и финансова. Лично Адам Чарториски през Владислав Йордан – полковник, участник в Унгарската гражданска война от 1848 година, дарил на вестника 20 000 пиастра. Граф Владислав Замойски – дясна ръка на Чарториски още от полското въстание от 1830 година, също направил солидно подаяние.
След като си обезпечил политическа и финансова поддръжка, Цанков почнал да пуска публикации по една доста сензитивна тематика за българите – униатството, т.е.
пропагандирал ги за преимуществата на католическата вяра.
Повлиян от полските си другари и от монсеньор Евгений Боре, който съдействал печатницата му да се инсталира в колежа " Сен Беноа " на Ордена на лазаристите, той бил уверен, че единственият метод българският народ да има независима черква, лична администрация и културна равноправност от елинизма, е да признае върховенството на папата. Цанков бил наясно за опозицията измежду българската общественост, само че политическата договорка била доста преференциална – единствената смяна, която щяла да се изисква в българските православни храмове, в случай че станели католически, е, че вместо името на патриарха, щял да се загатва папата. Иначе целият обред и обредите щели да се запазят каквито били - по тази причина Цанков бил с чиста съвест.
Чуждестранният напън дал плод - под внушението на Чарториски и Чайковски, както и на френската дипломация, Високата врата принудила Патриаршията да свика събор (1858-1860), който да реши верските проблеми на българите. Гръцкият клир обаче още веднъж отказал да одобри умерените претенции - главният коз в тази борба бил съветският император. Така казусът останал неуреден.
В края на 1860 година Цанков решил да играе ва банк
след несполучливия опит на така наречен Кукушка уния предната година (опитът на българските първенци там да минат под лоното на папата, при което си извоювали български владика). Той повел в предпоследния ден на декември стотина свои съидейници към представителството на папата в Цариград. Там те връчили молба, подписана от стотици българи, в която упорствали за католическо застъпничество. Реакцията на папата била мигновена – българите получили документ за независима църковна подчиненост и учебни заведения, като съществуващият източен църковен ритуал се запазвал. Вследствие на това Високата врата признала народа ни за обособена религиозно-народностна общественост в границите на Османската империя. Де факто от този миг българите станали католици.
Победата на Цанков обаче се оказала пирова – духовникът Йосиф Соколски, провъзгласен от папа Пий ІХ в Рим за архимандрит, бил похитен от Цариград по поръчка на съветския външен министър граф Горчаков. Александър ІІ, прочут и като цар Освободител поради анулацията на крепостничеството, разрешил. " Това е доста куриозно, тъй като ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен! ", гласяла резолюцията му.
Операцията по отвличането била ръководена от съветския посланик княз Лобанов
със съдействието на не какъв да е, а на Найден Геров и Петко Славейков. 75-годишният архимандрит бил примамен да се качи на съветски транспортен съд – сякаш да го прегледа, а вместо това бил откаран принудително в Одеса. Там под напън Соколски отправил обръщение към българите да се върнат към православието. Руската империя спечелила борбата за сметка на българската европеизация. Колкото до Соколски, той писал писма на Цанков, които в никакъв случай не стигнали до него. В последна сметка починал в Киево-Печорската лавра. До гибелта си не се върнал към православието, а съветските свещеници го употребявали като плашило в битката си против украинските католици.
Униатското придвижване измежду българите не пропаднало, макар че голяма част от симпатизантите му го напуснали разочаровани. За всички трезвомислещи било кристално ясно, че стремежът на Драган Цанков да свърже българската черква с Ватикана бил единствено от политически интерес за българския народ, а не от религиозни подбуди.
Драган Цанков признал провалянето си,
само че траял битката, към този момент с нови средства. Било лятото на 1861 година, Цариград кипял. От мегаполиса към българските земи потеглили и няколко представители на една забулена в загадка организация. Цанков ги познавал, само че не познавал техните планове. Раковски също ги познавал, само че не бил наясно с проектите им. Няколко години по-късно най-известният българин - Васил Левски, ще съобщи: " Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (лето), да му послужвам до гибел и да работя по националната воля ".
Нишката на документалния роман в това историческо следствие постоянно минава граници и прескача в разнообразни страни. Имена, известни ни от непознатата литература и история, се оказват в непредвидени връзки с българи и няма никакво подозрение, че всички подеми, случили се в Европа и Азия, са резонирали мощно и у нас. Забележителни са непредвидените връзки и помощ, които идват от генерали от съветската войска и французи – членове на свободното зидарство.
Един от значимите акценти на този роман са читалищата – значимите огнища на Възраждането ни, легалната форма на революционната активност. Неочаквани имена изскачат като читалищни дейци. Зад видимо скучните обстоятелства се крие един необикновено трагичен разказ, само че същински.
Авторът остава правилен на себе си в търсене на истината, като подценява историческите клишета, представяйки една нова версия за механизма на случилото се Българско възобновление. Оказва се, че именитите имена от пантеона на българския летопис са членували в тайните общества през ХІХ век, в това число и в масонските ложи на Балканите, Европа и Русия.
Румен Василев е прочут с книгите си " Масонската ложа и братството на Левски " и " Свещеният триъгълник. Българската диря в историята на оперативното масонство ", " Свобода или гибел. Светът и българите ".
ОТКЪС
През 1859 година Драган Цанков почнал да издава собствен вестник. Името му " България " и мотото към него - " Вестник за българските ползи ", сами по себе си били революционни за времето си. Самият Цанков е сбит: " Вестника си нарекох за " България ". Исках да посочи че имаме своя земя и народ ". А до тогава турците по всякакъв начин избягвали да изговарят името България.
Основна тематика в изданието била злъчната рецензия към Патриаршията и към Високата врата, безсилна да се оправи с бандитизма и престъпните прояви по българските земи. Така вестникът станал обичан на българите в Османската империя. Но с цел да просъществува такова издание, и то в Цариград, под носа на гръцкия клир и османската администрация, била нужна както политическа опора, по този начин и финансова. Лично Адам Чарториски през Владислав Йордан – полковник, участник в Унгарската гражданска война от 1848 година, дарил на вестника 20 000 пиастра. Граф Владислав Замойски – дясна ръка на Чарториски още от полското въстание от 1830 година, също направил солидно подаяние.
След като си обезпечил политическа и финансова поддръжка, Цанков почнал да пуска публикации по една доста сензитивна тематика за българите – униатството, т.е.
пропагандирал ги за преимуществата на католическата вяра.
Повлиян от полските си другари и от монсеньор Евгений Боре, който съдействал печатницата му да се инсталира в колежа " Сен Беноа " на Ордена на лазаристите, той бил уверен, че единственият метод българският народ да има независима черква, лична администрация и културна равноправност от елинизма, е да признае върховенството на папата. Цанков бил наясно за опозицията измежду българската общественост, само че политическата договорка била доста преференциална – единствената смяна, която щяла да се изисква в българските православни храмове, в случай че станели католически, е, че вместо името на патриарха, щял да се загатва папата. Иначе целият обред и обредите щели да се запазят каквито били - по тази причина Цанков бил с чиста съвест.
Чуждестранният напън дал плод - под внушението на Чарториски и Чайковски, както и на френската дипломация, Високата врата принудила Патриаршията да свика събор (1858-1860), който да реши верските проблеми на българите. Гръцкият клир обаче още веднъж отказал да одобри умерените претенции - главният коз в тази борба бил съветският император. Така казусът останал неуреден.
В края на 1860 година Цанков решил да играе ва банк
след несполучливия опит на така наречен Кукушка уния предната година (опитът на българските първенци там да минат под лоното на папата, при което си извоювали български владика). Той повел в предпоследния ден на декември стотина свои съидейници към представителството на папата в Цариград. Там те връчили молба, подписана от стотици българи, в която упорствали за католическо застъпничество. Реакцията на папата била мигновена – българите получили документ за независима църковна подчиненост и учебни заведения, като съществуващият източен църковен ритуал се запазвал. Вследствие на това Високата врата признала народа ни за обособена религиозно-народностна общественост в границите на Османската империя. Де факто от този миг българите станали католици.
Победата на Цанков обаче се оказала пирова – духовникът Йосиф Соколски, провъзгласен от папа Пий ІХ в Рим за архимандрит, бил похитен от Цариград по поръчка на съветския външен министър граф Горчаков. Александър ІІ, прочут и като цар Освободител поради анулацията на крепостничеството, разрешил. " Това е доста куриозно, тъй като ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен! ", гласяла резолюцията му.
Операцията по отвличането била ръководена от съветския посланик княз Лобанов
със съдействието на не какъв да е, а на Найден Геров и Петко Славейков. 75-годишният архимандрит бил примамен да се качи на съветски транспортен съд – сякаш да го прегледа, а вместо това бил откаран принудително в Одеса. Там под напън Соколски отправил обръщение към българите да се върнат към православието. Руската империя спечелила борбата за сметка на българската европеизация. Колкото до Соколски, той писал писма на Цанков, които в никакъв случай не стигнали до него. В последна сметка починал в Киево-Печорската лавра. До гибелта си не се върнал към православието, а съветските свещеници го употребявали като плашило в битката си против украинските католици.
Униатското придвижване измежду българите не пропаднало, макар че голяма част от симпатизантите му го напуснали разочаровани. За всички трезвомислещи било кристално ясно, че стремежът на Драган Цанков да свърже българската черква с Ватикана бил единствено от политически интерес за българския народ, а не от религиозни подбуди.
Драган Цанков признал провалянето си,
само че траял битката, към този момент с нови средства. Било лятото на 1861 година, Цариград кипял. От мегаполиса към българските земи потеглили и няколко представители на една забулена в загадка организация. Цанков ги познавал, само че не познавал техните планове. Раковски също ги познавал, само че не бил наясно с проектите им. Няколко години по-късно най-известният българин - Васил Левски, ще съобщи: " Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-о (лето), да му послужвам до гибел и да работя по националната воля ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ